Клайв Къслър
Циклопи (33)

32.

Айра Хейгън отметна имената на Хъдсън и Ериксън и подмина Хюстън. Не беше нужно да ходи дотам. Компютърът на борда на реактивния самолет му предаде всичко, което му бе нужно да знае. Проверката на тексаския телефонен номер от черния бележник на генерал Фишър разкри, че това е кабинетът на ръководителя на космическите полети в НАСА Ъруин Мичъл, наричан още Ъруин Дюпай. Проверка на друго име в списъка — Стив Ласън — показа, че то всъщност е на Стив Буш, ръководител на Центъра за изследване на полетите към НАСА в Калифорния.

Девет малки индианчета, а после още четири…

Сега „тайното ядро“ според списъка на Хейгън се състоеше от:

Крайният му срок изтичаше след шейсет и шест часа. Бе държал непрекъснато в течение президента за развоя на нещата и накрая го предупреди, че е на път да приключи разследването. Президентът вече подбираше доверени хора, които да съберат членовете на „тайното ядро“ и да ги закарат до място, което предстоеше да бъде определено. Козовата карта на Хейгън се свеждаше приблизително до последните три имена в списъка. Той предполагаше, че и тримата са в един кюп.

Хейгън промени обичайната си практика и реши да не губи време с наемането на кола, след като самолетът му кацне на международното летище на Филаделфия. Малко преди приземяването пилотът му поръча от самолета една лимузина „Линкълн“ и тя вече го чакаше пред стълбичката на самолета. Докато изминаваха трийсет и осем километровия път покрай река Скайлкил до парка Вали Фордж, той написа доклада си до президента и състави план за ускоряване издирването на Хъдсън и Ериксън, чийто общ телефонен номер се оказа закрит телефонен пост в празна къща близо до Вашингтон.

Хейгън затвори куфарчето си тъкмо когато колата минаваше покрай парка, където армията на Джордж Вашингтон бе лагерувала през зимата на 1777–78 година. По много от дърветата все още се виждаха златни листа, а близките хълмове тепърва щяха да покафеняват. Шофьорът отби по един път със стари каменни стени от двете му страни, който се виеше по хълма и откриваше красива гледка към парка.

Историческата странноприемница „Конница и артилерия“ бе построена през 1790 година като спирка за дилижанси и гостилница за пътниците. Беше разположена сред просторни ливади до малка горичка. Представляваше живописна триетажна постройка със сини кепенци и внушителна предна веранда. Странноприемницата се явяваше оригинален образец на едновремешна фермерска постройка, изградена от варовик, и на нея имаше плоча, отбелязваща, че е включена в националния регистър за исторически паметници.

Хейгън слезе от лимузината, изкачи стъпалата до верандата с няколко старомодни люлеещи се столове и влезе в преддверието, обзаведено със старинни мебели. Уютът се подсилваше от камина, в която пращеше голяма цепеница. На входа на залата за хранене го посрещна момиче, облечено в колониален стил и го заведе до една маса.

— Тук ли е Дийн? — подметна той нехайно.

— Да, господине — отвърна с усмивка момичето. — Сенаторът е в кухнята. Искате ли да се видите с него?

— Ще му бъда много благодарен, ако ми отдели няколко минути.

— Желаете ли междувременно да прегледате картата с менюто?

— Да, моля.

Хейгън хвърли бърз поглед на менюто и откри, че предлаганите стари американски ястия бяха доста изкушаващи. Умът му обаче съвсем не беше в яденето. Възможно ли е Дийн Бийгъл да се окаже сенаторът Дийн Портър, който навремето председателстваше влиятелната комисия по външните връзки и който само с няколко пункта загуби предварителната президентска надпревара срещу Джордж Макгъвърн? Като член на Сената близо трийсет години пенсионираният вече от две години Портър бе оставил незаличима следа в американската политика.

От летящата врата на кухнята, бършейки ръце с края на престилката си, се появи плешив мъж, наближаващ осемдесетте години. Изглеждаше най-обикновен човек с лице като на дядо. Той спря до масата на Хейгън и го погледна безизразно.

— Искал сте да ме видите.

Хейгън стана на крака.

— Сенатор Портър?

— Да.

— Аз съм Айра Хейгън. Също съм собственик на ресторант, предлагащ само американски ястия, но не чак толкова разнообразни като вашите.

— Лио ми каза, че може би ще дойдете — изтърси направо Портър.

— Няма ли да седнете, моля?

— Ще хапнете ли нещо, господин Хейгън?

— Такова беше намерението ми.

— Тогава разрешете ми да ви предложа бутилка местно вино за сметка на заведението.

— Благодаря ви.

Портър направи знак на сервитьорката и й даде поръчката, после се обърна отново към Хейгън и го погледна право в очите.

— Колко от нашите хора успяхте да разкриете?

— С вас, шестима — отвърна Хейгън.

— Имал сте късмет, че не сте отишъл в Хюстън. Лио ви беше подготвил група посрещачи.

— От самото начало ли сте в „тайното ядро“, сенаторе?

— Станах член през 1964 година и помагах в тайното финансиране.

— Поздравявам ви за първокласната ви работа.

— Доколкото разбирам, работите за президента.

— Точно така.

— Какво възнамерява той да прави с нас?

— Да ви връчи най-сетне наградите, които тъй много ви се полагат. Но основната му грижа е да попречи на хората ви на луната да предприемат война.

Портър замълча, когато сервитьорката донесе бутилката с изстудено бяло вино. Сръчно извади тапата и отля в една чаша. Отпи голяма глътка, задържа я за малко в устата си, преди да я глътне и кимна.

— Доста е добро — рече и напълни чашата на Хейгън. — Преди петнайсет години, господин Хейгън, нашето правителство извърши глупавата грешка да подари космическата ни технология по недомислен начин, който бе оповестен като „ръкостискане в космоса“. Ако си спомняте, това беше шумно разгласена съвместна мисия между американските и руските космически програми, която призова космонавтите на „Аполо“ да се срещнат в орбита с космонавтите на „Союз“. Още от самото начало аз се обявих против това, но събитието стана в годините на разведряване и гласът ми се чу като вик в пустиня. Тогава нямах никакво доверие в руснаците, нямам им доверие и сега. Цялата им космическа програма е основана на политическа пропаганда и на нищожно техническо постижение. Ние запознахме руснаците с американската технология, която беше с двайсет години по-напред от тяхната. Мина толкова време, а съветската космическа апаратура е все още само подобие на всичко, създадено от нас. Профукахме четиристотин милиона долара за един научен подарък. Тогава си дадох дума никога да не допусна това да се повтори. Затова сега няма да стоя със скръстени ръце и да оставя руснаците да обират плодовете на „Колонията Джърси“. Ако те ни превъзхождаха в техническо отношение, нямаше да се усъмня, че щяха да възпрепятстват достъпа ни до луната.

— Значи сте съгласен с Лио, че първите руснаци, които кацнат на луната, трябва да бъдат унищожени.

— Те ще направят всичко по силите си, за да заграбят от лунната ни база всяко научно изобретение, което им падне. Погледнете действителността, господин Хейгън. Да сте виждал наши тайни агенти да купуват руска технология на високо ниво и да я изнасят контрабандно на Запада? Руснаците не могат да не се осланят на нашия прогрес, защото са твърде глупави и късогледи, за да прогресират самостоятелно.

— Нямате високо мнение за руснаците — отбеляза Хейгън.

— Когато Кремъл реши да създаде по-добър свят, вместо да го разделя и владее, може и да променя мнението си.

— Ще ми помогнете ли да намеря Лио?

— Не — отвърна откровено сенаторът.

— Най-малкото, което „тайното ядро“ може да направи тогава, е да изслуша президента, докато той излага становището си.

— Затова ли ви е изпратил?

— Той се надява да открия всички вас, докато все още има време.

— Време за какво?

— След по-малко от четири дни първите съветски космонавти ще кацнат на луната. Ако хората ви от колонията Джърси ги убият, руското правителство може с пълно право да изстреля космическа совалка или космическа лаборатория.

Сенаторът вдигна очи към Хейгън и погледът му стана леден.

— Интересно предположение. Сигурно ще трябва да чакаме и да видим какво ще стане, така ли?