Клайв Къслър
Циклопи (20)

19.

Гладкото, с високи скули лице на Джеси беше напрегнато от усилията й да се преборва с поривите на вятъра и с дъжда, който плющеше в кожуха на дирижабъла. Ръцете и китките й отмаляха от непрестанното боравене с дроселите и с огромната ръчка за автоматичното степенно повдигане. Ставаше все по-трудно да се задържи равновесието и стабилността на подмятания насам-натам дирижабъл поради допълнителната тежест от дъжда. Тя започна да чувства ледените тръпки на страха.

— Трябва да се отправим към най-близката суша — каза тя с грапав глас. — Не мога да го удържам вече във въздуха при тази турбулентност.

Пит я погледна и рече:

— Най-близката суша е Куба.

— По-добре арестувани, отколкото мъртви.

— Изчакай още малко — предложи Пит, който седеше вдясно и малко зад нея. — Бурята ще ни изтласка обратно към Кий Уест.

— Без радиовръзка долу няма да знаят къде да ни търсят, ако сме принудени да се приводним в морето.

— Трябваше да помислиш за това, преди да разлееш кафето си върху предавателя и да причиниш късо съединение.

Джеси му хвърли скришом поглед. Помисли си: божичко, влудяващо е! Пит се беше навел през десния прозорец и най-нехайно се взираше с бинокъл в морето под тях. Джордино пък бе забил поглед надолу от лявата страна, а Гън следеше показанията на компютъра ВИКОР за навигационно определяне на координатите и ги нанасяше на морската карта. От време на време Гън спокойно разчиташе обозначенията на стрелката върху записващото устройство на градиометъра „Шонстед“ — уред за откриване на желязо чрез измерване интензивността на магнитното поле. И тримата мъже изглеждаха така, сякаш нищо на тоя свят не ги безпокоеше.

— Не чухте ли какво ви казах? — попита раздразнено Джеси.

— Чухме — отвърна Пит.

— Не мога да го овладея в този вятър. Стана много тежък. Трябва или да изхвърлим част от баласта, или да се приземим.

— Преди час изхвърлихме и последния баласт.

— Тогава облекчете дирижабъла от тия боклуци, които качихте на борда — нареди тя, посочвайки малката купчина от алуминиеви кутии, закрепени за пода.

— Съжалявам, но тези „боклуци“, както ги нарече, могат да ни послужат.

— Но ние губим височина.

— Справяй се, доколкото е по силите ти.

Джеси посочи през предното стъкло.

— Онзи остров от дясната ти страна е Кайо Санта Мария. Сушата оттатък него е Куба. Ще насоча дирижабъла по курс на юг и ще си опитаме късмета с кубинците.

Пит се извърна от прозореца и изцъкли срещу нея зелените си очи.

— Ти доброволно тръгна на тази мисия — напомни й с рязък тон той. — Искаше да влезеш в ролята на мъж. Тогава продължавай в същия дух.

— Прояви разум, Пит! — сопна му се на свой ред тя. — Ако изчакаме още половин час, бурята ще ни разкъса на парчета.

— Струва ми се, че мярнах нещо — извика Джордино.

Пит се надигна от мястото си да погледне от лявата страна.

— В коя посока?

— Току-що минахме над него — посочи Джордино. — На около двеста метра зад кърмата.

— И то много голямо! — възкликна възбуден Гън. — Скалата не може да го обхване.

— Завий малко наляво — заповяда Пит на Джеси. — Върни назад по същия курс.

Джеси не възрази. Внезапно обхваната от откривателски плам, тя почувства, че изтощението й се изпари. Избута рязко дроселите напред и насочи дирижабъла наляво, като използва вятъра да го изтласка назад. Силен порив шибна алуминиевата обвивка, разтресе въздушния кораб и разклати коша за управление. След като отмина, осемте опашни перки влязоха в ролята си и полетът се успокои, а вятърът задуха откъм кърмата.

В коша за управление стана тихо като в крипта на катедрала. Гън започна да развива въжето от датчика на градиометъра, провесвайки го надолу, докато докосне вълните. После върна вниманието си отново към записващото устройство и зачака стрелката да отбележи върху милиметровата хартия хоризонталното си максимално отклонение. След малко тя започна да трепти и да се движи напред-назад.

— Приближаваме целта — съобщи Гън.

Джордино и Пит не обърнаха внимание на вятъра и се надвесиха още повече през прозорците. Морето беше развълнувано и пръските от разпенените гребени на вълните пречеха на видимостта в прозрачните дълбини. Сега на Джеси й стана по-трудно. Трябваше непрекъснато да настройва уредите за управление, за да намали силното клатене и люлеене на дирижабъла.

— Видях го! — извика Пит. — Лежи по посока север и юг, на стотина метра вдясно от нас.

Джордино се премести на отсрещната страна и погледна надолу.

— Да, и аз го виждам.

— Различавате ли части от дерик-кранове? — попита Гън.

— Очертанията са ясни, но подробности не мога да различа. По моему лежи на около двайсет и четири метра под повърхността.

— По-скоро на трийсет — обади се Пит.

— Възможно ли е да е „Циклопи“? — попита възбудено Джеси.

— Още е рано да се каже. — Той се обърна към Гън. — Отбележи координатите от ВИКОР.

— Координатите отбелязани — потвърди Гън.

Пит кимна на Джеси.

— Добре, пилоте, да минем над него още веднъж. Този път, като ни отмине вятърът, опитай да ни задържиш над обекта.

— А случайно да искаш да превърна олово в злато? — иронизира тя.

Пит се наведе и я целуна леко по бузата.

— Справяш се отлично. Опитай да издържиш още малко, а после аз ще те сменя на уредите.

— Я не се дръж снизходително с мен — отвърна му сприхаво тя, но погледът й се смекчи, бръчките от напрежение около устните й се загладиха. — Само ми кажи кога да спра това чудо.

Ама че е своеволна! — заключи в себе си Пит и за първи път изпита завист към Реймънд Лебарон. Върна се на кърмата и сложи ръка на рамото на Гън.

— Опитай с клинометъра да определиш грубо размерите на кораба.

— Добре — кимна Гън.

— Ако е „Циклопи“ — вметна развеселен Джордино, — значи много те бива в догадките.

— Всичко е въпрос на голям късмет и на малко умуване — призна Пит. — Както и на факта, че Реймънд Лебарон и Бък Сийзар ни насочиха към целта. Остава загадката обаче, защо „Циклопи“ лежи встрани от главния морски път.

Джордино сви безпомощно рамене.

— Вероятно никога няма да я разгадаем.

— Връщам назад над целта — съобщи Джеси.

Гън установи разстоянието с клинометъра, после погледна през окуляра, за да измери дължината на тъмния обект под водата. Докато Джеси водеше успешна битка с вятъра, той успя да удържи уреда.

— Няма начин да измеря с точност ширината му, защото е невъзможно да се види дали лежи изправен, или на една страна — предупреди той, докато проверяваше градуирането.

— А цялата дължина? — попита Пит.

— Тя е между сто и шейсет и сто и седемдесет метра.

— Изглежда обнадеждаващо — отбеляза Пит с видимо облекчение. — „Циклопи“ е дълъг сто шейсет и пет метра.

— Ако се спуснем още, вероятно ще отчета по-точни показания — каза Гън.

— Опитай още веднъж, Джеси — провикна се Пит.

— Надали ще успея — каза Джеси и посочи предното стъкло. — Имаме си посрещачи.

Лицето й беше спокойно, дори прекалено спокойно, а мъжете се обърнаха и загледаха с лека почуда хеликоптера, който изникна от облаците на триста метра над дирижабъла. Той като че ли за миг увисна неподвижен в небето като ястреб, зърнал гълъб. После, докато се приближаваше и размерите му се увеличаваха, направи вираж и се изравни с „Проспъртиър“. Мъжете в дирижабъла ясно видяха през биноклите си мрачните лица на пилотите и двата чифта ръце, сграбчили автоматични оръжия, които стърчаха от отворената странична врата.

— Водят си и приятели — подметна Гън. Той беше насочил бинокъла си надолу и наблюдаваше една кубинска канонерска лодка, на около осем километра от тях, която пореше вълните с широки криле от водни пръски.

Джордино не се обаждаше. Беше се заел да освобождава алуминиевите кутии от ремъците, с които бяха завързани, и да изсипва възможно най-бързо съдържанието им върху палубата. Гън му се притече на помощ, а Пит започна да майстори странно на вид прикритие.

— Вдигнаха табела, изписана на английски — съобщи Джеси.

— Какво пише на нея? — попита Пит, без да вдига поглед.

— „Последвайте ни и не използвайте радиото си“ — прочете я тя на глас. — Какво да правим?

— То е ясно, че не можем да използваме радиото, затова им се усмихни и им махни с ръка. Да се надяваме, че няма да стрелят, като видят, че си жена.

— Аз не бих разчитал на това — измърмори Джордино.

— И продължи да кръжиш над потъналия кораб — добави Пит.

На Джеси не й се понрави това, което ставаше в коша за управление. Лицето й силно пребледня и тя рече:

— Най-добре е да им се подчиним.

— Ще ги пратим за зелен хайвер — рече студено Пит. Той откопча предпазния й колан и я вдигна на ръце от седалката. Джордино му подаде чифт резервоари със сгъстен въздух и Пит бързо ги нагласи на раменете й. Гън й напъха в ръцете маска за лице, плавници и спасителна жилетка.

— Бързо ги слагай! — нареди й Пит.

Джеси стоеше напълно слисана.

— Но какво правите?

— Мислех, че си разбрала вече — отвърна Пит. — Ще поплуваме малко.

— Какво?! — Тъмните й цигански очи бяха широко отворени, но не от страх, а от почуда.

— На защитата не й остана време за заключителната реч — каза спокойно Пит. — Приеми го като безумен план за оцеляване и се залавяй да го изпълняваш. Прави каквото ти се каже. А сега лягай на пода зад прикритието.

Джордино изгледа подозрително дебелата два сантиметра преграда.

— Дано ни свърши работа! Не ми се ще да съм наблизо, ако някой куршум улучи някоя от бутилките под налягане.

— Няма страшно — успокои го Пит, докато тримата мъже стягаха ремъците на водолазните си костюми. — Направена е от силно разтеглива пластмаса. Гарантирана защита срещу всяка гилза с размер до двайсет милиметра.

Останал без управление, дирижабълът залитна на една страна под новата яростна атака на вятъра и хлътна надолу. Всички в гондолата изпопадаха на пода и се хванаха за най-близката опора. Кутиите от водолазните принадлежности се плъзнаха по пода и с всичка сила се блъснаха в пилотските седалки.

От страна на вертолета нямаше повече изчаквания и опити за връзка. Кубинският командир на полета, който взе внезапното неравномерно движение на дирижабъла за опит за бягство, нареди на екипажа да открие огън. Дъжд от куршуми се изля върху дясната страна на „Проспъртиър“ от разстояние не повече от трийсет метра. Командният кош мигом бе разпердушинен. Старите пожълтели прозорци се пръснаха на ситни парченца и покриха пода. Таблото с уредите за измерване и управление се превърна в усукани вторични суровини и изпълни разнебитената кабина с дим от късото съединение в електрическата верига.

Пит лежеше проснат върху Джеси, прикриван от Гън и Джордино, които ясно чуваха как гилзите със стоманени върхове се забиваха с тъп удар в непробиваемата от куршуми преграда. Тогава въоръжените мъже в хеликоптера съсредоточиха стрелбата си в двигателите. Унищожителната стрелба разкъса алуминиевите обтекатели и остатъците им бяха издухани от въздушната струя. Двигателите се задавиха, изкашляха един-два пъти и замлъкнаха; главите на цилиндрите им бяха отнесени, между гъстите дири от дим потече гориво.

— Резервоарите за гориво! — чу собствения си глас Джеси над невъобразимата шумотевица. — Те ще се взривят!

— Това е последната ни грижа — извика в ухото й Пит. — Кубинците не използват възпламенителни куршуми, а резервоарите са направени от самолепящ се неопренов каучук.

Джордино допълзя до купчината от разбитите кутии от екипировките и измъкна, доколкото можа да види Джеси, нещо като цилиндър. Постави го пред себе си и го притисна в силно наклонения под.

— Имаш ли нужда от помощ? — провикна се Пит.

— Стига да може Руди да ме удържи… — Гласът му постепенно заглъхна.

Гън нямаше нужда от обяснения. Той подпря крака в отвесната преграда, за да запази равновесие и обгърна здраво с ръце коленете на Джордино.

Дирижабълът бе вече напълно неуправляем, носовата му част бе наклонена под четирийсет градуса към морето. Подложен на атаката на кубинците, заобленият му оголен кожух загуби подемната си сила и започна да се спуска от небето към водната повърхност. Стабилизаторните перки продължаваха да се протягат към облаците, но старият „Проспъртиър“ беше вече в предсмъртна агония.

Но той нямаше да умре сам.

Джордино отвори с мъка тръбата, извади от нея ракетна стартова уредба М-72 и я зареди с 66-милиметров реактивен заряд. Много бавно и предпазливо положи накрайника на наподобяващото „базука“ оръжие върху назъбеното парче стъкло, останало в рамката на прозореца, и се прицели. Мъжете в патрулната лодка, отдалечена на по-малко от километър и половина, трудно повярваха на очите си, когато видяха как вертолетът ненадейно се превърна в огромна огнена гъба. Звукът от експлозията се разнесе във въздуха като гръмотевица, последвана от дъжд от горящи парчета усукан метал, които изсъскваха и вдигаха облаци пара при съприкосновението им с водата.

Дирижабълът продължаваше да виси във въздуха, въртейки се около оста си. През съдрания кожух от много места изтичаше хелий. Кръглите подпори в него започнаха да се прекършват като сухи клони. Сякаш изпускайки последния си дъх, „Проспъртиър“ се сгърчи, напука се като яйчена черупка и се стовари върху разпенените вълни.

Пълната яростна разруха настъпи мигновено. За по-малко от двайсет секунди и двата двигателя се откъснаха от рамите си, подпорните греди, поддържащи командния кош, се разлетяха на всички страни, съпътствани от зловещ звук. Занитените връзки се пропукаха и вътрешната конструкция се разпадна с пронизителен шум като крехка играчка, захвърлена на улицата от пакостно дете.

Кошът за управление продължи да потъва и да се пълни с вода през разбитите прозорци. Сякаш гигантска ръка натискаше надолу дирижабъла, докато водата го погълна напълно и той изчезна от поглед. Тогава кошът се откъсна и се понесе като мъртво листо, теглен от усукани едни в други жици и кабели. След него се завлачиха остатъците от дуралуминиевия кожух, плющейки неукротимо като криле на летящ пиян прилеп.

Пасаж от жълтоопашати риби се пръсна във всички посоки изпод потъващата маса миг преди тя да се просне на морското дъно и да вдигне големи облаци фин пясък.

После всичко притихна като в гроб; единствено тихото бълбукане на издишвания въздух нарушаваше мъртвия покой.

Върху развълнуваната повърхност изуменият екипаж на канонерската лодка обхождаше нагоре-надолу мястото на произшествието и търсеше някаква следа от оцелели хора. Но те не виждаха нищо друго, освен уголемяващи се петна от гориво и машинно масло.

Ветровете на приближаващата се буря задухаха със сила 8. Височината на вълните достигна пет метра, което направи невъзможно всякакво по-нататъшно претърсване. На капитана на лодката не му остана друг избор, освен да промени курса и да поеме към някое тихо пристанище на Куба.