Клайв Къслър
Циклопи (71)

70.

Влекачът беше наречен „Писто“ на името на испанско ястие от задушени червени пиперки, тиквички и домати. Името напълно му подхождаше, тъй като и двете страни на корпуса бяха нашарени със струйки червеникава ръжда, а месинговите му части бяха зеленясали. Но независимо от занемарената му външност, огромният дизелов двигател с мощност 3 000 конски сили, който туптеше във вътрешността му, беше чист и лъскав като бронзова скулптура.

Хванал здраво кормилото от тиково дърво, Джак гледаше през замъгления от мокри ивици прозорец към огромното тяло, което изникваше в гъстия мрак. То беше студено и тъмно като другите два товарни кораба на смъртта, завързани за доковете. Никаква навигационна светлина не издаваше присъствието му в залива, само патрулният катер, който обикаляше корпуса му дълъг 335 и широк 50 метра, служеше за предупреждение към другите плавателни съдове да спазват разстояние.

Джак изравни „Писто“ с „Озеро Байкал“ и внимателно го насочи към котвената верига. Патрулният катер ги забеляза и веднага се приближи. Трима мъже бързо излязоха от командния мостик и насочиха разположеното на носовата част скорострелно оръдие. Джак подаде сигнал в машинното за „стоп машини“ — команда, единствено за привличане на вниманието, защото вълната пред носа на влекача вече се стопяваше на повърхността.

Млад лейтенант с брада се надвеси през прозореца на кормилната рубка на патрулната лодка и заговори през рупор.

— Това е забранена зона. Нямате работа тук. Отдалечете се!

Джак сви длани пред устата си и извика:

— Генераторите ми загубиха мощност и дизелът ми току-що спря. Можете ли да ме вземете на буксир?

Лейтенантът поклати раздразнен глава.

— Това е военен катер. Ние не вземаме кораби на буксир.

— Тогава мога ли да се кача на борда и да използвам радиото ви, за да уведомя шефа? Той ще прати друг влекач да ме изтегли.

— Какво му е на аварийния ви акумулатор?

— Изтощи се. — Джак разпери ръце в знак на безпомощност. — Нямам и резервни части. В списъка на чакащите съм. Знаете как е.

Плавателните съдове бяха толкова близо един до друг, че почти се докосваха. Лейтенантът остави настрана рупора и отвърна с хриплив глас:

— Не мога да допусна това.

— В такъв случай ще трябва да хвърля котва точно тук до сутринта — ядосан рече Джак.

Лейтенантът пораженчески вдигна ръце и му се сопна:

— Добре, качете се и се обадете.

Джек спусна стълба до палубата на катера и прескочи 120-сантиметровото разстояние между двата морски съда. Огледа се бавно, с моряшко безразличие наоколо, но не пропусна да забележи отпуснатите стойки на тричленната оръдейна команда, помощник-капитана, който, застанал до кормилото, палеше нехайно цигара, и уморения израз по лицето на лейтенанта. Стана му ясно, че липсваше само един член от корабния екипаж — машинният инженер, който беше долу.

Лейтенантът се приближи до Джак.

— Действайте по-бързо, защото се намесвате във военна операция.

— Простете ми — сервилно отвърна Джак, — но това не е по моя вина.

Той се протегна, сякаш искаше да се ръкува и пусна от автоматичното си оръжие със заглушител два куршума в сърцето му. После спокойно застреля и кърмчията.

Троицата около оръдието на носа се строполиха и издъхнаха от съвършено точните три прицела на стрелите, изстреляни от арбалетите на моряците на Джак. Машинният инженер изобщо не усети куршума, който го улучи в слепоочието. Той падна върху дизеловия двигател на катера, стискайки в безжизнените си ръце парцал и гаечен ключ.

Джак и моряците му отнесоха труповете долу, после бързо отвориха всички изпускателни пробки и кранове. Върнаха се обратно на влекача и повече не обърнаха никакво внимание на потъващия патрулен катер, който бе понесен от течението в тъмнината.

Нямаше стълба, затова през бордовата ограда на петролния танкер бяха хвърлени две абордажни куки. Джак и още двама се изкатериха по корпуса, а после изтеглиха портативни резервоари с ацетилен и горелка.

След четирийсет и пет минути котвените вериги бяха срязани и малкият „Писто“, подобно на мравка, която се опитва да отмести слон, заби плътния си въжен носови кранец в огромната кърма на „Озеро Байкал“. Отначало почти незабележимо, сантиметър по сантиметър, а после метър по метър, влекачът започна да избутва кораба цистерна настрани от рафинерията и към средата на залива.

Пит наблюдаваше ленивото движение на „Озеро Байкал“ през очила за нощно виждане. За щастие отливът работеше в тяхна полза и отдалечаваше „бегемота“ от сърцето на града.

Пит беше намерил един самостоятелен дихателен апарат и беше проверил трюмовете за детониращ механизъм, но не откри такъв. Дойде до заключението, че вероятно е заровен някъде под амониевия нитрат в някой от средните трюмове. След два часа се качи на главната палуба и с облекчение вдъхна студения бриз, духащ от морето.

Часовникът на Пит показваше 4:30, когато „Писто“ се появи и започна да се връща към доковете. Беше се насочил право към кораба с муниции. Джак го направляваше на заден ход, а Моу и хората му хвърлиха влекалното въже, което се развиваше от огромната кърмова лебедка на влекача, и го завързаха здраво за кърмовите кнехти на „Озеро Зайсан“. Хвърлиха въжета, но точно когато „Писто“ бе готов да потегли, един военен конвой от четири товарни автомобила се зададе шумно по пристана.

Пит се спусна надолу по подвижното корабно мостче и с всичка сила се затича по дока. Заобиколи един товарен кран и спря до кърмовото въже. Издърпа дебелото, омаслено въже от боларда и го метна във водата. Не му остана време да направи същото и с носовото въже. От военните камиони вече слизаха тежковъоръжени мъже и се групираха в бойни групи. Той се качи обратно по мостчето и включи електрическата лебедка, която го изравняваше до нивото на палубата, за да предотврати нападение от пристана.

Грабна телефонната слушалка на мостика и позвъни в машинното.

— Мани, те са тук — беше краткото му съобщение.

— Имам вакуум и достатъчно пара в един от котлите и мога да го размърдам.

— Чудесно се справяш, приятелю. Спести цял час и половина.

— Тогава да си надигаме задниците.

Пит отиде до корабния телеграф и премести стрелките на положение „в готовност“. Завъртя кормилото така, че кърмата първо да се измести от кея. После подаде сигнал за „много бавен назад“.

Мани му се обади за потвърждение от машинното и в следващия миг Пит почувства вибрация под краката си.

С внезапен страх Кларк осъзна, че малката му група е превъзхождана по численост и че пътят й за бягство е пресечен. Откри също, че не са изправени пред обикновени кубински войници, а пред елитна част от съветската морска пехота. В най-добрия случай той можеше да спечели само няколко минути — време, достатъчно за корабите да се отдалечат от доковете.

Той бръкна в една брезентова торба и извади граната. Излезе от сянката и метна гранатата в задния автомобил. Взривът се чу като глухо тупване, последвано от ярък пламък, вследствие на възпламеняването на резервоара за горивото.

Камионът като че ли се разцепи навън и мъжете се пръснаха по дока като пламтящи кегли.

Той се затича между зашеметените и объркани руснаци, стъпвайки по викащите от болка ранени, които се търкаляха около дока в отчаяни опити да намокрят горящите си дрехи. Кларк хвърли още три гранати под останалите камиони и детонациите им последваха в бърза последователност, огласяйки залива.

Нов пламък и облаци дим изригнаха от покривите на складовите постройки. Морските пехотинци напускаха като обезумели превозните средства и побягваха да спасят живота си от тази клада. Неколцина бяха подтикнати към действие и започнаха да стрелят в тъмнината към всичко, което смътно наподобяваше на човешка фигура. Накъсаната стрелба се смеси със звука от счупени стъкла, когато бяха взривени и прозорците на складовете.

Малката група от шестима бойци на Кларк поддържаше огъня. Няколкото куршума в тяхна посока изсвистяха над главите им. Те преустановиха стрелбата, когато Кларк се втурна сред пълната бъркотия и зад прикритието на кубинската си униформа започна да ругае на руски и да издава заповеди за престрояване и нападение на пристана.

— Строй се! Строй се! — викаше той възбуден. — Те се разбягват. Хайде, действайте, да ви вземат дяволите, преди да са избягали тия предатели!

Но изведнъж млъкна — беше се озовал лице с лице срещу Болчев. Съветският майор отвори уста от пълно изумление, но преди да я затвори отново, Кларк го хвана за ръката и го блъсна във водата. За щастие в неразборията никой не обърна внимание на това.

— След мен! — провикна се Кларк и затича към дока, който минаваше между два склада.

Един по един или на групи от по четирима-петима съветските морски пехотинци се втурнаха след него, като с добре обучени движения приклякаха или лъкатушеха по кея, без да спират масирания огън, докато напредваха.

Те като че ли превъзмогнаха парализиращия шок на изненадата и бяха решени да отмъстят на невидимия враг, без да знаят, че бягат от един кошмар, за да се натъкнат на друг. Никой не се усъмни в заповедите на Кларк. След като го нямаше командирът да им нареди друго, подофицерът призова подчинените си да следват офицера в кубинска униформа, който водеше атаката.

Когато морските пехотинци стигнаха до складовете, Кларк се просна на земята като прострелян. Това беше сигнал за хората му да открият огън. Руснаците бяха обстрелвани от всички страни. Мнозина биваха посечени на мига. Те представляваха лесни мишени, както се очертаваха на фона на превърнатите в горяща клада товарни автомобили. Онези, които се избавяха от ръката на смъртта, откриваха огън. Насеченият звук на изстрелваните куршуми, забиващи се в дървените стени и човешка плът, беше оглушителен, а онези, които пропускаха целта или рикошираха, прорязваха със свистене нощта.

Кларк се търкулна с всичка сила към капака на един сандък, но бе улучен в бедрото и миг след това друг куршум мина през двете му китки.

Макар и тежко ранени, съветските пехотинци започнаха да отстъпват. Те направиха безплоден опит да се измъкнат от района на доковете и да стигнат до прикритието на бетонната стена, която минаваше покрай главния булевард, но двама от хората на Кларк откриха огън и им пресякоха пътя.

Кларк лежеше зад сандъка, от разкъсаните му вени шуртеше кръв. Животът му изтичаше, но той не беше в състояние да го задържи. Ръцете му висяха като счупени клони, пръстите му бяха станали безчувствени. Пред очите му вече причерняваше, когато той се примъкна до края на кея и се загледа в залива.

Последната гледка, която видяха очите му, беше очертанията на два товарни кораба на фона на отсрещния бряг. Те се измъкваха от доковете и се обръщаха към входа на пристанището.