Клайв Къслър
Циклопи (61)

60.

6 ноември 1989

Северното крайбрежие на Куба

Пит и Джеси успяха да избягат от полезрението на една кубинска патрулираща лодка и вече се намираха на не повече от хиляда метра от кубинския бряг, когато акумулаторът на дашера се изтощи. Пит издърпа изпускателните пробки и докато малкият спортен плавателен съд се скриваше под повърхността и поемаше към дъното, двамата се хвърлиха във водата и заплуваха. Бойните ботуши на Пит бяха здраво стегнати около краката му и почти не пропускаха вода, но той не само затова не ги свали — знаеше, че ще са му особено необходими, когато стъпи на суша.

Водата беше приятно топла, вълните — ниски. На хоризонта в ранното утро, два часа преди слънцето, грееше четвърт луна. Светлината й помагаше на Пит да вижда Джеси по-добре. Тя се закашля, сякаш бе погълнала вода, но плуваше без видимо усилие.

— Как си с плуването по гръб? — попита я той.

— Справям се. — Тя изплю вода и продължи: — Бях трета в едно междущатско гимназиално състезание.

— Ти кой щат представляваше?

— Уайоминг.

— Не знаех, че Уайоминг разполага с плувен басейн.

— Много смешно!

— Има прилив, което е в наша полза, тъй че давай да го използваме, преди да почне да се оттегля.

— Скоро ще стане светло — отбеляза тя.

— Още една причина да побързаме да намерим прикритие.

— А акулите?

— Те не закусват преди шест часа — отвърна той нетърпеливо. — Хайде, давай, и без повече приказки.

Двамата се обърнаха по гръб и заплуваха с прости движения на ръцете и краката.

Прииждащите вълни ги изтласкваха със скорост около един възел и те напредваха с добро темпо. Джеси се оказа отлична плувкиня. Замахът на ръцете й съвпадаше с този на Пит и тя нито за миг не изоставаше от него. Вътрешно той се възхищаваше на издръжливостта й след всичко, което й бе минало през главата през последните шест дни, и й съчувстваше за болките и изтощението, които изпитваше в момента. Но не можеше да й позволи да се отпуска сега, поне докато не стигнеха брега и не намереха някое малко безопасно място.

Джеси не му даде никакво обяснение, задето го принуди да тръгне към Куба, а и той не я попита. Не беше нужно да е ясновидец, за да разбере, че тя има точно определена цел, надхвърляща границите на лудостта, и упорство, което й помагаше за изпълнението й. Пит можеше да я обезоръжи, ако бе преобърнал дашера по време на бързото спускане по ската на някоя вълна, но в същото време беше напълно сигурен, че тя нямаше да натисне спусъка, ако бе отказал да й се подчини.

Пит обаче неведнъж беше изпадал в подобно положение. „Любовта движи света“, припомни си той стих от песен. Само че той не изпитваше любов. Привличане — да, но не до главозамайване. Любопитството му надделя над чувствата. Никога нямаше да устои да не надникне през вратата на непознатото. Освен това го блазнеше и мисълта за съкровището Ла Дорада. Думите на Лебарон останаха недоизречени, но според Пит статуята трябва да се намира някъде в Куба. Единственото препятствие беше, че лесно можеше да бъде убит.

Той спря да плува и се гмурна право надолу. Напипа дъно, което по негова преценка беше на три метра. Докато се изтласкваше обратно нагоре, без да иска докосна крака на Джеси. Тя изписка, мислейки, че я напада нещо огромно с триъгълна перка, невиждащи очи и уста, на която само зъболекар би се възхитил.

— Тихо! — сряза я с приглушен дрезгав глас Пит. — Всеки патрул в радиус от километър ще те чуе.

— О, боже, ти ли си! — изстена тя, замаяна от страх.

— Говори тихо — прошепна той близо до ухото й. — Звукът се разнася лесно над водата. Сега ще починем малко и ще наблюдаваме дали няма някакво раздвижване.

Тя не продума, само го докосна леко по рамото в знак, че е разбрала. После продължиха да плуват още няколко минути, взирайки се в тъмнината. Слабата лунна светлина осветяваше брега на Куба, тясната ивица бял пясък и тъмните храсти отвъд нея. На около три километра вдясно от тях се движеха коли по път, който минаваше съвсем близо покрай брега. На десетина километра навътре от него ярки светлини разкриваха малък пристанищен град.

Пит не забеляза никакво движение. Направи знак на Джеси да го следва и продължи напред, без да отмества поглед от отсрещните светлини. Височините и формите, ъглите и очертанията ставаха все по-близки. След петдесет метра той спусна крак надолу и докосна пясък. Стъпи на дъното и водата му стигна до гърдите.

— Можеш да се изправиш — предупреди я тихо той.

След миг тя уморено прошепна:

— Слава богу, защото ръцете ми са като от олово.

— Щом стигнем до брега, ти ще полежиш да си починеш, а аз ще ида да поразузная наоколо.

— Моля те, бъди предпазлив.

— Не се безпокой — рече той и лицето му се озари от широка усмивка. — Вече му хванах цаката, нали това ми е второто стъпване на вражески бряг за една вечер.

— Говорил ли си някога по-сериозно?

— Само когато обстоятелствата го налагат. Като в момента например — дай ми оръжието си.

Тя не помръдна.

— Май го загубих.

— Май?

— Когато скочихме във водата…

— Ти го изпусна.

— Да, изпуснах го — повтори тя с невинно съжаление.

— Нямаш представа какво удоволствие е да се работи с теб! — иронизира я Пит, кипящ от гняв.

Двамата изминаха разстоянието до брега в мълчание, докато леките вълни изчезнаха и дълбочината стана само няколко десетки сантиметра. Пит направи знак на Джеси да остане на място и самият той се отпусна неподвижен на повърхността на водата. После, без да каже дума, скочи на крака, притича по пясъка и изчезна в храстите.

Джеси едва съумяваше да се задържи на повърхността. Цялото й тяло се бе сковало от изтощение, но тя с облекчение почувства, че болката от синините, причинени от ръцете на Фос Глай, постепенно стихваше. Водата нежно обливаше леко облеченото й тяло и това й действаше успокоително.

В следващия миг тя застина от ужас, пръстите й се забиха в мокрия пясък, сърцето й се качи в гърлото.

Един от храстите се размърда. На десет-дванайсет метра встрани от нея от сянката се отдели тъмна фигура и тръгна по брега, точно покрай ръба на водата.

Не беше Пит.

Бледата светлина от луната освети фигура в униформа, с оръжие през рамо. Джеси лежеше като парализирана, съзнавайки напълно безпомощността си. Тя притисна тяло в пясъка и сантиметър по сантиметър започна да се изхлузва към дълбокото в напразен опит да стане по-незабележима.

Изведнъж лъч от фенерче проряза тъмнината и заигра по брега досами ръба на водата. Кубинският патрул обхождаше с лъча пътя пред себе си, докато вървеше към Джеси, и внимателно оглеждаше пясъка. Вцепенена от ужас, Джеси разбра, че той търси стъпки. Изведнъж изпита силен гняв към Пит, задето я заряза и остави отпечатъци от стъпките си, които водеха право към нея.

Кубинецът се приближи на десет метра от нея и щеше да види очертанията на горната половина на тялото й, ако се беше обърнал право в нейната посока. Но лъчът спря да се движи и се закова върху стъпките, оставени от Пит, когато побягна навътре към сушата. Патрулът се извъртя надясно и клекна, насочвайки фенерчето си право към храстите. После, по необяснима причина, се обърна обратно и лъчът освети Джеси с цялата си сила. Светлината я заслепи.

За секунда кубинецът я загледа втрещен, после свободната му ръка вдигна автоматичното оръжие, което висеше от рамото му и насочи цевта право към Джеси. Тя беше толкова изплашена, че не можа дори да гъкне и само стисна здраво очи, сякаш така щеше да прогони ужаса и удара на куршума.

Тогава чу слаб, тъп удар, последван от проточен стон. Изстрели не проехтяха. Настъпи странна тишина, после почувства, че ослепителната светлина угасна. Отвори очи и видя с неясен поглед чифт крака, затънали до глезените във водата, а през тях — неподвижното тяло на кубинския патрул, проснато на пясъка.

Пит се наведе и внимателно изправи Джеси на крака. Заглади назад мократа й коса и рече:

— Изглежда, че не мога за миг да обърна гръб, без да ти навлека неприятност.

— Помислих, че съм мъртва — промълви тя и ударите на сърцето й постепенно забавиха ритъм.

— Навярно такава мисъл ти е минавала най-малко десет пъти, откакто напуснахме Кий Уест.

— Иска се време, за да свикнеш със страха от смъртта.

Пит взе фенерчето от ръката на кубинеца и започна да съблича униформата му.

— За щастие този негодник е нисък почти колкото теб. Вероятно ще плуваш в ботушите му, но по-добре е да са ти по-големи, отколкото да те стискат.

— Мъртъв ли е?

— Получи малка вдлъбнатина от камък в черепа. След няколко часа ще се свести.

Джеси сбърчи нос, когато я лъхна миризмата на униформата.

— Май че никога не е помирисвал баня.

— Изплакни я в морето и я навлечи мокра — подкани я той. — И побързай, нямаме време да си играем на модно ревю. Часовият на следващия пост ще има да се чуди защо никой не идва да му предаде дежурството и скоро ще довтаса тук с помощник-началника на караула.

Пет минути по-късно Джеси беше вече с подгизналата униформа на охраната на кубинските въоръжени сили. Пит се оказа прав — ботушите бяха с два номера по-големи. Тя събра мократа си коса и я напъха под баретата. Обърна се и видя, че Пит излиза от храстите, нарамил оръжието на кубинеца и с едно палмово листо в ръка.

— Какво направи с него? — попита го тя.

— Скрих го под един храст по-навътре от брега. — В гласа на Пит се прокрадваха нотки на нетърпение. Той посочи към един тъничък лъч светлина на около осемстотин метра по брега. — Ето ги, идват. Хайде да вървим, нямаме време за празни приказки.

Той грубо я избута към дърветата и тръгна след нея заднешком, като заличаваше стъпките им с палмовото листо. След около седемдесет метра хвърли листото и двамата забързаха през гъстите шубраци, за да увеличат колкото се може повече разстоянието между тях и брега, преди да е съмнало.

Бяха изминали към осем километра, когато черното източно небе започна да избледнява и да става оранжево. От чезнещия мрак пред тях изникна поле със захарна тръстика и те тръгнаха по пътя край него, който ги заведе до павирано шосе с две платна. Продължиха по банкета и видеха ли фарове на приближаваща се кола или товарен автомобил, бързо се шмугваха в храстите. По едно време Пит забеляза, че Джеси започна да забавя ход, дишането й се учести. Той спря, покри с носна кърпа фенерчето и го насочи в лицето й. И без да е спортен лекар, веднага разбра, че е пребита от умора. Хвана я през кръста и я придържаше, докато стигнаха до ръба на стръмен склон на малко дефиле.

— Поеми си дъх, аз ей сега се връщам.

Той се спусна по склона в сухото корито на поток, което криволичеше около нисък хълм. От него стърчаха големи скални блокове и ниски борове. Мина под шосето през една бетонна тръба с диаметър деветдесет сантиметра, която продължаваше към оградено пасище от другата страна. Изкачи се обратно на пътя, хвана Джеси за ръка и я повлече надолу към каменистото дъно на дефилето. Светна фенерчето и освети вътрешността на отводнителната тръба.

— Това е единствената свободна стая в града — подхвърли той с възможно най-бодрия при тези обстоятелства глас.

Заобленото дъно на тръбата бе запълнено с петсантиметров пласт мек пясък и макар да нямаше други удобства, за Пит това беше по-безопасно място от всяко друго, което си бе представял.

Двамата успяха да си намерят удобно положение в ограниченото тъмно пространство. Пит остави оръжието и фенерчето до себе си и едва тогава се отпусна.

— Е, мадам — заговори той и думите му отекнаха в тръбата. — Мисля, че дойде време да ми разкажеш какво, по дяволите, правим тук.

Но Джеси не му отговори.

Без да обръща внимание на влажната и неудобна униформа, нито дори на болките в краката и ставите си, тя се беше свила на кълбо и вече спеше дълбоко.