Клайв Къслър
Циклопи (63)

62.

Пит се събуди и първо погледна часовника си. Часът беше 12:18. Чувстваше се ободрен, в добро настроение, дори изпълнен с оптимизъм.

Когато обаче се замисли, дойде до заключението, че бъдещето му съвсем не е розово. Нямаше нито кубинска валута, нито документи за самоличност. Намираше се в комунистическа страна без никаква приятелска връзка или извинение за пребиваването си тук. А и с тази униформа… Щеше да го припише на късмета си, ако изкараше деня, без да бъде разстрелян като шпионин.

Протегна се и побутна Джеси за рамото. После изпълзя от отводнителната тръба, огледа внимателно района и започна да прави гимнастика, за да раздвижи схванатите си мускули.

Джеси отвори очи и бавно се събуди от дълбокия си, здрав сън, осъзнавайки постепенно къде се намира. Протегна ръце и крака като котка и изстена леко от болка, но се благодари, че именно от нея съзнанието й се размърда.

Първите й мисли бяха за глупости — кого да покани на следващия си прием, да обсъди с готвача си какво да бъде менюто, да напомни на градинаря да подстриже храстите от двете страни на пътеката. Но в следващия миг пред очите й изплуваха спомени за съпруга й. Запита се как е възможно да е работила и живяла цели двайсет години с него и още да не е в състояние да се пребори с вътрешните си настроения. Тя повече от всеки друг виждаше Реймънд Лебарон просто като човек, по-добър или по-лош в сравнение с другите, който можеше да проявява съчувствие, дребнавост, остроумие или безскрупулност в съответния момент.

Затвори очи и силно ги стисна, за да прогони спомена за смъртта му. Мисли за нещо друго или за другиго, заповяда си тя. Мисли как да оцелееш през следващите няколко дни. Мисли за… Дърк Пит.

Кой всъщност е той, запита се Джеси, що за човек е? Обърна глава към отвора на тръбата и докато го гледаше как се навежда и извива тялото си, за първи път от запознанството им изпита сексуално привличане към него. Но това е нелепо, смъмри се тя, та той е най-малко петнайсет години по-млад от мен. Освен това нито веднъж не е проявявал интерес към мен като към желана жена, никога не е намеквал или правил опит дори за флирт. Тя заключи, че Пит е загадка, че е от типа мъже, които се харесват на жените, дава вид, че води безгрижен живот, но никога не би се оставил да бъде впримчен или завладян от някоя жена.

Джеси мигом се върна в действителността, когато Пит се наведе пред отвора на тръбата и й се усмихна.

— Как се чувстваш?

Тя притеснено извърна поглед настрани.

— Като пребита, но съм готова да посрещна деня.

— Съжалявам, че закуската още не е пристигнала — продължи той с глух глас през тръбата. — Много се бавят тия от румсървиса.

— Душата си давам за чаша кафе.

— Според една табела, която зърнах на няколко метра край пътя, намираме се на десет километра до населено място.

— Колко е часът?

— Един без двайсет.

— Ами то половината ден се е изнизал — рече тя и изправяйки се на четири крака, залази към светлината. — Трябва да потегляме.

— Остани там, където си.

— Защо?

Пит не отговори, влезе навътре в тръбата и седна до нея. Нежно обгърна лицето й с ръце и я целуна по устата.

Джеси разшири очи от почуда, после му върна целувката със страст. След един продължителен миг той я отдели от себе си. Тя остана в очакване, но Пит не предприе нищо повече — просто седеше и я гледаше в очите.

— Желая те — промълви тя.

— Добре.

— Сега.

Той я притегли отново към себе си и пак я целуна. После я пусна и рече:

— Всяко нещо по реда си.

— Кое е първото например? — изгледа го тя с наскърбен, но любопитен поглед.

— Първото например е защо ме отвлече в Куба?

— Много подходящо време за подобен въпрос, няма що!

— Освен това обикновено не си падам по любовни игри в отводнителна тръба.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Ами ако не ти кажа?

Той се разсмя.

— Ще си стиснем ръце и… всеки по пътя си.

Тя постоя известно време облегната на стената на тръбата, размишлявайки колко далеч може да стигне без него. Вероятно не по-далеч от следващия град, от първия срещнат подозрителен полицай или патрул. Пит беше изключително находчив човек. Неведнъж го бе доказвал. Не биваше да пренебрегва факта, че тя има повече нужда от него, отколкото той от нея.

Потърси подходящите думи, за да започне със смислено предисловие. Най-накрая се отказа и изтърси направо:

— Президентът ме изпрати да се срещна с Фидел Кастро.

Зелените му очи я огледаха с откровено любопитство.

— Това е добро начало. Искам да чуя останалото.

Джеси пое дълбоко въздух и продължи. Разказа му за договора, предложен от Кастро, и за необикновения начин, по който го е пратил, за да се изплъзне от зорките очи на съветското разузнаване.

Описа му тайната си среща с президента след неочакваното завръщане на „Проспъртиър“ и как той поискал от нея да предаде на Кастро отговора му, като й предложил да предприеме полет с дирижабъла по следите на съпруга й — прикритие, за което Кастро е бил уведомен.

Призна му, че си е послужила с измама, за да наеме него, Джордино и Гън и го помоли да й прости, задето планът се провалил поради неочакваното нападение от страна на кубинския хеликоптер. И накрая му каза, че генерал Великов е заподозрял истинската цел за попадането й в Куба и искал да изтръгне признанията й чрез мъченията на Фос Глай.

Пит изслуша разказа й, без да прави никакъв коментар.

Отговорът му я плашеше до смърт. Опасяваше се какво ще й каже или направи сега, след като научи как е бил използван, лъган и подвеждан, как е бил измъчван и на няколко пъти за малко не беше убит, изпълнявайки мисия, за чиято цел не знаеше нищо. Мина й през ума, че той е в пълното си право да я удуши.

Но тъй като не знаеше какво друго да каже, завърши с една дума:

— Съжалявам.

Пит не я удуши. Протегна ръка, която тя сграбчи и той я притегни към себе си.

— Значи през цялото време си ме мамила.

Господи, тия зелени очи! Идеше й да се гмурне в тях.

— Не мога да те виня, че ми се сърдиш.

Той я прегърна и известно време не продума.

— Е? — подкани го тя.

— Какво?

— Няма ли да кажеш нещо? — попита тя плахо. — Не кипиш ли поне вътрешно от гняв?

Той разкопча куртката й и леко я погали по гърдите.

— Имаш късмет, че не съм от хората, които държат карез.

После двамата се любиха под шума на автомобилното движение по шосето над тях.

 

 

Невероятно спокойствие изпълваше Джеси. Това чувство не я напусна нито за миг през последния час, докато вървяха открито по банкета на пътя. Действаше й като упойка, притъпяваше страха й и в същото време подсилваше увереността й. Пит бе приел разказа й и се бе съгласил да й помогне да стигне до Кастро. И сега той вървеше през вътрешността на Куба, сякаш беше негова собственост, а тя се чувстваше сигурна и приятно възбудена до него след интимността им.

Пит откъсна няколко плода манго, един ананас и два полуузрели домата, които изядоха, без да спират. Подминаха ги няколко автомобила, предимно открити камиони, натоварени със захарна тръстика и цитрусови плодове. От време на време профучаваше и военна кола с войници. Джеси се напрягаше и навеждаше глава към здраво вързаните си ботуши, а Пит пък вдигаше пушката си високо и извикваше:

— Saludos amigos!^[1]

— Добре че не те чуват ясно — подметна тя.

— Защо? — попита той с престорено възмущение.

— Испанският ти е ужасен.

— Винаги ми е помагал по време на кучешки надбягвания в Мексико.

— Тук няма да мине. По-добре ме остави аз да говоря.

— Мислиш, че говориш испански по-добре от мен ли?

— Говоря като местен жител. Освен това мога свободно да го превеждам на руски, френски и немски.

— Ти непрекъснато ме удивляваш с талантите си — призна искрено Пит. — Великов разбра ли, че знаеш руски?

— Ако беше разбрал, всички щяхме да сме мъртви.

Пит понечи да каже нещо, но изведнъж посочи напред. Те вървяха покрай завой и той сочеше към спряла до пътя кола. Капакът на двигателя беше вдигнат и някакъв човек се бе навел над калника и главата и раменете му не се виждаха.

Джеси спря, но Пит я хвана за ръка и я дръпна да върви.

— Ще трябва да се справиш — каза й той тихо. — Само не се плаши. И двамата сме във военни униформи, моята е на елитен специален отряд.

— Какво трябва да кажа?

— Измисли нещо. Това може да се окаже възможност да продължим с кола.

Преди Джеси да възрази, шофьорът чу стъпките им по чакъла и погледна към тях. Беше нисък човек на около петдесет години, с гъста черна коса и тъмна кожа. Не носеше риза, само къси панталони и сандали. Военните униформи се срещаха толкова често в Куба, че не му направиха никакво впечатление. Той се усмихна широко и поздрави:

— Hola!

— С двигателя ли сте го закъсали? — попита го Джеси на испански.

— За трети път този месец — сви той безпомощно рамене. — Сега просто спря.

— Знаете ли причината?

Той й показа късо парче електрически проводник, което бе изгнило на три различни места и едва се държеше на изолационната си обвивка.

— Свързва бобината с разпределителя.

— Ами трябва да го смените с нов.

Той я изгледа подозрително.

— Части за толкова стари коли изобщо не се намират. Нима не знаете?

Джеси осъзна грешката си, усмихна се мило и бързо заговори:

— Ами нали съм жена, какво разбирам от коли.

— Е, да — усмихна се той любезно и добави: — При това хубава жена.

Пит почти не обръщаше внимание на разговора. Обикаляше колата и я изучаваше. По едно време се наведе и хвърли поглед и на двигателя. После отстъпи крачка назад.

— Шевролет, петдесет и седма — с възхищение каза той на английски. — Адски добър автомобил. Питай го дали има нож и малко изолирбанд.

Долната челюст на Джеси увисна от изумление.

Шофьорът го изгледа колебливо, не знаеше как да постъпи.

После заговори на развален английски.

— Ти не говори испански?

— Не, но какво от това? — отвърна гръмогласно Пит. — Ей, не си ли виждал ирландец досега?

— Защо ирландец носи кубинска униформа?

— Майор Пади О’Хара от Ирландската републиканска армия, назначен за съветник в запасната ви армия.

Лицето на кубинеца грейна като осветено от светкавица на фотоапарат и на Пит му стана драго, че направи огромно впечатление на мъжа.

— Ерберто Фигуероа — представи се той и подаде ръка. — Учих английски много отдавна, когато американците бяха тук.

Пит се ръкува и кимна към Джеси.

— Това е полковник Мария Лопес, моя помощничка и преводачка.

Фигуероа наведе глава и забеляза венчалната халка на Джеси.

— Приятно ми е, сеньора Лопес. — Той се обърна към Пит. — Тя разбира английски?

— Малко — отвърна Пит. — А сега, ако ми дадеш нож и малко изолирбанд, мисля, че мога да ти помогна.

— Разбира се, разбира се. — Фигуероа извади едно джобно ножче от жабката на колата и намери малка ролка изолационна лента в кутията за инструменти в багажника.

Пит се наведе над двигателя, отряза няколко излишни дължини от електрическия проводник за свещите и ги снади. После повтори същото и с повредените парчета и получи здрав проводник с необходимата дължина от бобината до разпределителя.

— Така, я опитай сега.

Фигуероа завъртя ключа и мощният осемцилиндров V-образен двигател се закашля веднъж, два пъти и забоботи равномерно.

— Великолепно! — възкликна на испански Фигуероа, после продължи на английски. — Искате ли да ви кача?

— За къде си?

— За Хавана. Там живея. Съпругът на сестра ми почина тук, в Нуевитас. Дойдох да й помогна за погребението. Сега се връщам у дома.

Пит кимна на Джеси — днес беше щастливият им ден. Той се опита да си представи очертанията на Куба и правилно прецени, че Хавана се намира на не повече от триста и двайсет километра на север, измерено по въздуха, и около петстотин — по шосе.

Той седна до шофьора, а Джеси се качи отзад.

— Много сме ти благодарни, Ерберто. На моята кола пък се проби маслената помпа и ме остави на три километра оттук. Ние сме тръгнали към тренировъчния лагер на изток от Хавана. Ако ни оставиш пред Военното министерство, ще се погрижа да ти се плати за любезността.

Джеси отново опули очи и загледа Пит с класическия израз на отвращение. Той беше сигурен, че наум тя го нарича „самонадеян гадняр“.

— Вашият лош късмет е мой добър късмет — отвърна Фигуероа, зарадван, че ще изкара допълнително някое и друго песо.

Колата изхвърли няколко камъчета чакъл, когато стъпи на асфалта и след смяната на скоростите се установи на обичайните 100 километра в час. Двигателят работеше гладко, но каросерията тракаше на няколко места, а през проядения под навлизаше дима от изгорелите газове.

Пит погледна Джеси в огледалото за задно виждане. Тя изглеждаше напрегната и неспокойна. Пит определено се чувстваше доволен. За миг страстта му към стари коли пропъди всички мисли за предстоящите опасности.

— На колко километра е? — попита той.

— Над шестстотин и осемдесет хиляди — отвърна кубинецът.

— Ама още тегли добре.

— Ако някой ден янките вдигнат това ембарго, може би ще мога да си купя резервни части и да продължа да я карам. Но тя не може да е вечна.

— Имаш ли си неприятности с постовете?

— Ами! Само им махвам и продължавам!

— Сигурно си известен човек. С какво се занимаваш в Хавана?

Фигуероа се разсмя.

— Шофьор съм на такси.

Пит не се опита да потисне усмивката си. Това надмина всичките му очаквания. Облегна се назад и се отпусна, наслаждавайки се на пейзажа като турист. Опита да насочи вниманието си към тайнственото съкровище Ла Дорада на Лебарон, но мислите му се помрачиха от угризение на съвестта.

Знаеше, че по някое време, някъде по пътя може би щеше да се наложи да вземе малкото пари, които Фигуероа имаше в колата си. Пит се надяваше да не стигне дотам, че да трябва дори да убие дружелюбния човечец.