Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cyclops, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Циклопи

ИК „Димант“, Бургас, 1998

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-731-019-4

История

  1. — Добавяне

79.

Телата на Мани и трима от екипажа му бяха разпознати. Кларк беше изваден от водите на канала с рибарска лодка. Тленните му останки бяха върнати със самолет във Вашингтон. От Джак, Моу и останалите нямаше и следа.

Четири дни след пълното унищожение на смъртоносните кораби пожарът бе овладян. Последните, най-упоритите пламъци щяха да угаснат не по-рано от шест-седем дни. Минаха още шест седмици, преди да бъде открит и последният труп.

Кубинците най-добросъвестно водеха отчети и накрая представиха пълен списък на жертвите. Техният брой достигна 732. Ранените наброяваха 3769, а липсващите бяха изчислени на 197.

По настояване на президента на САЩ Конгресът одобри спешна помощ от 45 милиона долара за кубинците за възстановяването на Хавана. Освен това като жест на добра воля той вдигна трийсет и пет годишното ембарго. Най-сетне американците отново можеха да пушат законно хавански пури.

След като руснаците бяха прогонени, единственото им представителство в Куба се явяваше Секцията за специални интереси в полското посолство. Кубинският народ не проля нито сълза при заминаването им.

Кастро си остана марксистки революционер по душа, но вече не беше чак толкова краен. След като се съгласи по принцип с американско-кубинския пакт, той без никакво колебание прие поканата да посети президента в Белия дом и да говори пред Конгреса, въпреки че изнегодува, когато бе помолен да ограничи речта си в рамките на двайсет минути.

 

 

Призори на третия ден след експлозиите един олющен и износен от употреба плавателен съд хвърли котва почти в средата на пристанищните води. Противопожарните и спасителните лодки минаваха покрай него като покрай закъсал насред магистрала автомобил. Това беше тумбест ремонтен катер, широк, с изпъкнали скули, дълъг осемнайсет метра. На кърмата му беше монтиран дерик-кран с изпъната над водата стрела. Екипажът му като че ли не обръщаше никакво внимание на трескавата дейност наоколо.

Повечето от пламъците в пристанищния квартал бяха потушени, но пожарникарите продължаваха да обливат с литри вода тлеещите останки от складовите постройки. Няколко обгорени до черно склада за течни горива все още изхвърляха пламъци, а гъстият облак дим изпълваше въздуха с парливата миризма на изгорели горива и гума.

Пит стоеше върху обезцветената палуба на ремонтния катер и се взираше през димната жълтеникава мъгла в разрушения петролен танкер. От „Озеро Байкал“ не беше останало нищо, освен обгарялата надстройка на кърмата, която стърчеше грозно и разкривено над покритата с петрол вода. Той върна вниманието си към малкия компас в ръката си.

— Това ли е мястото? — попита го адмирал Сандекър.

— Отчитам допълващи се данни върху знаците за ориентиране — отвърна Пит.

Джордино подаде глава от прозореца на кормилната рубка.

— Магнитометърът пощуря. Намираме се точно над плътна метална маса.

Върху един от люковете седеше Джеси. Беше облечена със сиви къси панталони и бледосиня блуза и отново приличаше на себе си.

Тя хвърли любопитен поглед към Пит и го попита:

— Още не си ми казал защо мислиш, че Реймънд е скрил Ла Дорада на дъното на пристанищните води и откъде знаеш къде точно да я търсиш?

— Не ми стигна ума да схвана веднага какво ми казва — поясни Пит. — Думите му бяха същите, но тогава ми прозвучаха безсмислено, нещо като „Потърси н-а м-е-н“. А той всъщност се е опитал да каже „Потърси на М-е-й-н“.

Джеси го гледаше объркана.

— „Мейн“ ли?

— Спомни си за Пърл Харбър, „Аламо“ и „Мейн“. Някъде тук през хиляда осемстотин деветдесет и осма година бойният кораб „Мейн“ бе взривен и това постави началото на Испанско-американската война.

Джеси почувства, че я обзема възбуда.

— Искаш да кажеш, че Реймънд е хвърлил статуята върху потъналите останки на стария кораб?

— На мястото, където е потънал — поправи я Пит. — Защото през хиляда деветстотин и дванайсета година разрушеният корпус на „Мейн“ е бил изваден и закаран на буксир в открито море с развяващ се флаг.

— Но защо точно там Реймънд е хвърлил съкровището?

— Всичко започва от момента, в който той и партньорът му в спасителните операции Ханс Кронбърг откриват „Циклопи“ и изваждат Ла Дорада. Трябва да е било луда радост за двамата приятели, когато са успели заедно да откраднат от властното море най-търсеното съкровище в историята на човечеството. И това би трябвало да има щастлив край. Но нещата се опорочили. Реймънд Лебарон бил влюбен в съпругата на Кронбърг.

По лицето на Джеси се изписа прояснение.

— Хилда.

— Да, Хилда. Той е имал два мотива, за да се освободи от Ханс — съкровището и жената. Но някакъв начин е успял да склони Ханс да се гмурне отново, след като Ла Дорада е била вече извадена. Тогава му прерязва носещото спасително въже и оставя приятеля си да умре от мъчителна смърт. Можеш ли да си представиш как се е борил за живота си дълбоко в стоманената крипта на „Циклопи“?

Джеси извърна поглед настрани.

— Не мога да повярвам на думите ти.

— Но ти си видяла трупа на Кронбърг със собствените си очи. Ключът на загадката беше Хилда. Тя ми разказа в основни линии за тази мръсна работа. Аз трябваше само да допълня някои подробности.

— Реймънд не би могъл да извърши убийство.

— Могъл е и го е извършил. След като Ханс вече е вън от играта, той предприема следващата си стъпка. Подвежда отдела за държавните приходи — кой би го винил, след като помним, че в края на петдесетте години федералното правителство облагаше с над осемдесет процента доходите над сто и петдесет хиляди долара — и избягва един продължителен съдебен процес в Бразилия, която с пълно право би твърдяла, че статуята е откраднато национално съкровище. Реймънд си замълчава и се отправя към Куба. Голям хитрец е бил любимият ти. Проблемът му после бил как да се отърве от статуята. Кой ми могъл да си позволи да плати дори част от двайсет до петдесет милиона долара за художествено произведение? Той се страхува до смърт, че ако се разчуе за намерената статуя, тогавашният кубински диктатор Фулхенсио Батиста, изнудвач от класа, ще я заграби. Или ако Батиста не я заграби за себе си, то мафиотските гангстери, които лично той бе поканил в Куба след Втората световна война, са щели да го сторят. Затова Реймънд решава да изсича по малко от Ла Дорада и да я разпродава на малки парчета. За негово нещастие времената били лоши. Той навлиза с кораба си в пристанището на Хавана в деня, в който Кастро и неговите бунтовници нахлуват в града, след като са свалили корумпираното правителство на Батиста. Революционните сили веднага затварят пристанищата и летищата, за да попречат на приятелите на Батиста да избягат от страната с невероятни богатства.

— И Лебарон не е взел нищо ли? — попита Сандекър. — Изгубил е всичко?

— Не съвсем. Разбира, че е попаднал в капан и че е само въпрос на време, преди революционерите да претърсят спасителния му кораб и да открият Ла Дорада. Единственият му избор е да вземе всичко, каквото може със себе си и да хване следващия самолет за Щатите. Вероятно под прикритието на нощта е навлязъл с кораба си по-навътре в пристанището и е хвърлил статуята зад борда там, където „Мейн“ е бил взривен преди седемдесет години. Естествено, той имал намерение да се върне отново и да я прибере, след като бъркотията в Хавана стихне, но Кастро не играел според правилата на Лебарон. Меденият месец на Куба и Съединените щати свършил скоро и той вече не можел да се върне и да извади тритонната безценна статуя пред очите на охраната на Кастро.

— Кои места от статуята е изсякъл? — попита Джеси.

— Според думите на Хилда извадил рубиненото сърце. После, след като тайно го занесъл вкъщи, внимателно го нарязал на малки парчета, които шлифовал и продал чрез брокери. Вече имал достатъчно средства, за да постигне високия финансов пиедестал с Хилда до себе си. Реймънд Лебарон вече бил достатъчно богат.

Настъпи дълго мълчание. Всеки се умисли и си представи как преди трийсет години отчаяният Лебарон хвърля зад борда златната женска статуя.

— Но теглото на Ла Дорада — наруши мълчанието Сандекър — не може да не я е забило дълбоко под меката утайка на пристанищното дъно.

— Адмиралът има право — вметна Джордино. — Лебарон не е взел предвид, че за да я намери, е трябвало да предприеме солидна операция.

— Признавам, че и на мен не ми дава мира тази мисъл — каза Пит. — Той вероятно е знаел, че след като инженерите от Армейския корпус са разглобили и свалили основната секция на корпуса на „Мейн“, стотици тонове развалини от кораба са останали заровени в дънната тиня, които трудно биха се намерили. И най-съвършеният детектор за откриване на метал не би засякъл нищо от затрупаните отломки.

— Значи статуята ще остане да лежи там завинаги — отбеляза Сандекър. — Освен ако някой ден някой не реши да прочисти половината пристанищно дъно и не удари случайно на нея.

— А може и да не е точно така — отвърна Пит замислен, с поглед, зареян към нещо, което само той виждаше. — Реймънд Лебарон е бил голям хитрец, освен това е владеел до съвършенство спасителните операции. Убеден съм, че е знаел много добре какво прави.

— Накъде биеш? — попита Сандекър.

— Че е хвърлил статуята зад борда, хвърлил я е. Но бас ловя, че я е спуснал така, че тя да стъпи първо с краката и да остане изправена на дъното.

Джордино заби поглед в палубата.

— Възможно е — рече той бавно, — твърде е възможно. Колко е висока?

— Около два и половина метра с пиедестала си.

— И все пак три тона, забити в кал… — изрази гласно мислите си Сандекър. — Но кой знае, може би все още някой и друг сантиметър от нея стърчи от дъното.

По лицето на Пит се появи странна усмивка.

— Ще видим дали е така, когато двамата с Джордино се гмурнем и огледаме мястото.

Сякаш по даден знак всички замълчаха и се загледаха във водата зад борда, покрита с петрол и пепел, тъмна и потайна. Някъде в злокобните зелени дълбини Ла Дорада ги очакваше.