Клайв Къслър
Циклопи (28)

27.

Ураганът Малката Ева премина с всичката си сила покрай острова и изви на североизток към Мексиканския залив. Ветровете стихнаха до шейсет и пет километра в час, но щяха да минат два дни, преди от юг да задуха лекият пасат.

Кайо Санта Мария не даваше никакви признаци на живот — животински или човешки. Преди десет години, в изблик на щедро приятелство, Фидел Кастро бе прехвърлил острова на комунистическите си съюзници като жест на добра воля. Тогава бе зашлевил плесница на Белия дом, като провъзгласи острова за руска територия.

Местните жители бяха тихомълком, но насилствено прехвърлени на големия остров, а на Кайо Санта Мария се настаниха инженерни войски на ГРУ (Главно разузнавателно управление) — военната ръка на КГБ — и започнаха да строят строго секретни подземни съоръжения. Работата се вършеше на етапи и под прикритието на мрака и комплексът бавно започна да добива форма под пясъка и палмовите дървета. Шпионските самолети на ЦРУ извършваха разузнавателни полети над острова, но анализите на данните не разкриваха нито някакви отбранителни съоръжения, нито пренасяне на големи товари по море или по суша. Изследванията на увеличените снимки не показваха нещо повече от разбити пътища, които привидно не водеха доникъде. Не бе открито нищо, което да предполага заплаха за сигурността на Съединените щати.

Пит се събуди в малка стерилна стая, намираща се някъде под повърхността на бруления от ветровете остров. Лежеше на легло с пухен дюшек под непрекъснато светеща флуоресцентна лампа. Не помнеше да е спал някога върху пухен дюшек, но го намери за много удобен и „си записа“ наум да потърси и да си купи такъв, ако или когато се върне във Вашингтон.

Като се изключеха раните, болките в ставите и лекото тупкане в главата, той се чувстваше добре. Загледа се в боядисания в сиво таван и започна да си припомня събитията от миналата нощ: Джеси откри съпруга си, охраната отведе него, Джордино и Гън в някаква лечебница, където една руска лекарка се погрижи за раните им, после ядоха задушено говеждо в трапезария, на която Пит даде шест пъти по-ниска категория от тази на крайпътна закусвалня в източен Тексас, и накрая бе заключен в стая с тоалетна и умивалник, едно легло и тесен дървен гардероб.

Пъхна ръка под завивката и заопипва тялото си. Освен няколкото метра бинт и лепенки, то беше голо. Свали босите си крака на циментовия под, стана и се замисли за следващия си ход. Сигнал от пикочния мехур му напомни, че е все още човек и той тръгна към тоалетната. Прииска му се да изпие чаша кафе. Те, които и да са, не бяха свалили часовника му. Той показваше 11:55. Тъй като никога не му се бе случвало да спи повече от девет часа, правилно прецени, че е предобедно време.

След минута вече беше наведен над мивката и плискаше лицето си със студена вода. Единствената хавлиена кърпа беше груба и трудно попиваше влагата. Отиде до гардероба, отвори го и откри вътре риза и панталони, закачени на закачалка, и чифт сандали. Преди да се облече, свали няколко превръзки от рани, които бяха хванали вече коричка, и се почувства по-свободен в движенията си. Облече се и тръгна към тежката метална врата. Оказа се, че е все още заключена и той заудря по плътния метал. Глухите удари отекнаха в бетонните стени.

След малко вратата се отвори и на прага застана младеж, не по-възрастен от деветнайсет години. В ръка държеше автоматичен пистолет, голям колкото домакински чук, насочен право в корема на Пит. Младежът му направи знак да тръгне вляво по дълъг коридор и Пит се подчини. Двамата минаха покрай няколко метални врати и Пит се запита дали зад някоя от тях не се намираха Джордино и Гън.

Спряха пред асансьор, чиито врати се задържаха отворени от друг пазач. Влязоха в кабината и Пит почувства леко налягане в краката си, когато тя потегли. Погледна светлинното табло над вратата и видя на него лампички за пет нива. Мащабен проект, помисли си той. Асансьорът спря и вратите се отвориха автоматически.

Пит и пазачът му прекрачиха в застлана с килим стая със сводест таван. Двете странични стени бяха заети от полици, претъпкани със стотици книги. Повечето бяха на английски език, като много от тях бяха романи от едни от най-продаваемите съвременни американски автори. Огромна карта на Северна Америка изпълваше цялата насрещна стена. Помещението приличаше на частен кабинет. Върху голямо бюро със старинна резба и мраморен плот бяха натрупани текущи издания на „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ю Ес Ей Тудей“. От двете страни на вратата имаше маси с купчини от технически списания, сред които се виждаха „Компютър Текнолъджи“, „Сайънс Дайджест“ и „Еър Форс Джърнъл“. Върху дебелия виненочервен килим бяха подредени на еднакво разстояние един от друг шест стола, тапицирани със зелена кожа.

Запазвайки мълчание, пазачът влезе отново в асансьора и остави Пит сам насред празната стая. Сигурно им трябва време, за да понаблюдават маймуната, помисли си той. Не си направи труда да огледа помещението за видеокамера. Не се съмняваше, че е скрита някъде и записва действията му. Реши да пробва. Олюля се като пиян, обърна очи и се строполи върху килима.

След петнайсет секунди една замаскирана врата, чиито ръбове съвпадаха напълно с линиите на ширините и дължините на огромната стенна карта, се отвори и в стаята влезе нисък, спретнат мъж в съветска военна униформа с елегантна кройка. Той коленичи до Пит и се вгледа в полуотворените му очи.

— Чувате ли ме? — попита мъжът на английски.

— Да — промълви Пит.

Руснакът отиде до една от масите и наклони кристална гарафа над кристална чаша. Върна се при Пит и повдигна главата му.

— Изпийте това — заповяда му той.

— Какво е то?

— Коняк „Курвоазие“, остър и тръпчив на вкус — отвърна руснакът с безупречно американско произношение. — Ще се отрази добре на състоянието ви.

— Предпочитам по-силния и по-мек „Реми Мартен“ — каза Пит и вдигна чашата си. — Наздраве!

Изпи коняка на няколко глътки, след това с лекота се изправи на крака и седна на един от столовете.

Офицерът се усмихна и подметна:

— Много бързо се възстановихте, господин…

— Снодграс. Елмър Снодграс от Молин, щата Илинойс.

— Каква приятна среднозападна нотка в говора — отбеляза руснакът, докато се настаняваше зад бюрото. — Аз съм Пьотър Великов.

— Генерал Великов, ако правилно съм запомнил руските военни нашивки.

— Съвсем правилно — потвърди Великов. — Искате ли още коняк?

Пит поклати глава и продължи да изучава мъжа зад бюрото. Доколкото можа да прецени, Великов не беше по-висок от метър и седемдесет и четири, тежеше около шейсет килограма и наближаваше петдесетте години. Излъчваше добронамереност, но въпреки това Пит долови и прикрита студенина. Косата му беше ниско подстригана и черна, леко прошарена само на слепоочията и оредяваща в средата над челото. Имаше очи, сини като алпийско езеро, и лице със светла кожа, чиито черти го оприличаваха повече на римлянин, отколкото на славянин. Ако си сложеше тога и венец на главата, представи си Пит, Великов спокойно можеше да послужи за модел на мраморен бюст на Юлий Цезар.

— Надявам се, няма да възразите, ако ви задам няколко въпроса — каза любезно Великов.

— Ни най-малко. Никакви ангажименти не ме притискат до края на деня. Времето ми е на ваше разположение.

В очите на Великов проблеснаха студени пламъчета, но само след миг изчезнаха.

— Предполагам, ще ми кажете как се озовахте на Кайо Санта Мария.

Пит разпери безпомощно ръце и отвърна:

— Няма смисъл да ви губя времето. Най-добре е да направя пълни самопризнания. Аз съм главен директор на Централното разузнавателно управление. Заедно със съвета на директорите решихме да направим страхотна реклама, като наемем един дирижабъл и пуснем валидни купони за тоалетна хартия по цялата дължина на Куба. Казаха ми, че там имало остър недостиг от нея. За нещастие обаче, кубинците не ни разрешиха да осъществим тази рекламна стратегия и откриха огън срещу нас.

Генерал Великов наблюдаваше Пит търпеливо, но раздразнено. После сложи на върха на носа си очила за четене и отвори една от папките върху бюрото.

— От досието ви, господин Пит, Дърк Пит, ако правилно го произнасям, научавам, че в профила за характера ви е отбелязано „склонност към сдържано остроумие“.

— А не пише ли, че съм патологичен лъжец?

— Не, но, както изглежда, имате богата история и жалко, че не сте на наша страна.

— О, я стига, генерале, какво бъдеще може да има един неконформист в Москва?

— Кратко, опасявам се.

— Поздравявам ви за откровеността.

— Защо не ми кажете истината?

— Стига да пожелаете да повярвате в нея.

— Съмнявате ли се?

— Да, ако се придържате към комунистическата мания да виждате зад всеки камък някаква конспирация на ЦРУ.

— Май изпитвате огромно пренебрежение към Съветския съюз.

— Кажете ми едно нещо, направено от хората ви през последните седемдесет години, което да е спечелило награда за хуманност. Това, което ме смайва, е, защо руснаците се правят на разсеяни, че светът гледа на тях като на посмешището на света. Вашата империя е най-патетичната шега на историята. Двайсет и първият век вече чука на вратата, а вашето правителство действа така, сякаш сме още в трийсетте години.

Очите на Великов не трепваха, но Пит забеляза, че по лицето му изби червенина. Беше ясно, че генералът не е свикнал да му се говори така от човек, на когото той гледа отвисоко като на враг на държавата му. Очите му изучаваха Пит с непогрешимия поглед на съдия, който претегля на везните живота на осъден убиец. После изведнъж лицето му доби замислен вид.

— Ще се погрижа коментарите ви да бъдат предадени в Политбюро — рече той сухо. — А сега, ако сте приключил с речта си, господин Пит, чакам с интерес да чуя как попаднахте тук.

Пит посочи с брадичка гарафата на масата.

— Мисля, че сега имам нужда от още коняк.

— Моля, обслужете се.

Пит си наля половин чаша и седна отново на стола си.

— Това, което ще ви кажа, е самата истина. Искам да разберете, че нямам причина да ви лъжа. Доколкото знам, не съм пратен от правителството на никаква разузнавателна мисия. Да разчитам ли, че сте ме разбрал дотук, генерале?

— Да.

— Включено ли е скритото ви записващо устройство?

Великов любезно кимна.

— Да.

И Пит се впусна да разказва подробно за изчезналия дирижабъл, за срещата на Джеси Лебарон с адмирал Сандекър, за последния полет на „Проспъртиър“ и накрая, за отърваването им по чудо от урагана. Не спомена обаче нищо за сваления от Джордино патрулен хеликоптер, нито за гмуркането им до „Циклопи“.

Великов не вдигна поглед, когато Пит свърши и млъкна. Прегледа няколко страници от досието, без за миг да промени изражението си. Имаше вид на човек, който е на светлинни години оттук и не е чул нито една дума от разказа.

Пит реши и той да се включи в играта. Взе чашата си с коняк и стана от стола. Приближи се до купчината с вестници и с лека изненада видя, че най-горният „Вашингтон Поуст“ е с днешна дата.

— Изглежда имате много експедитивна куриерска служба — отбеляза той.

— Моля?

— Вестниците ви са остарели само с няколко часа.

— С пет, казано по-точно.

Конякът приятно стопли празния стомах на Пит. Опасните последствия от положението му се стопиха след третата чаша. И той предприе атака.

— Защо държите в плен Реймънд Лебарон?

— Засега той ни е гост.

— Това не обяснява защо присъствието му се пази в тайна вече две седмици.

— Не съм длъжен да ви давам никакви обяснения, господин Пит.

— Защо Лебарон получава вкусна вечеря, облечен в официално облекло, а аз и приятелите ми сме принудени да ядем и да се обличаме като обикновени затворници?

— Защото сте точно такива, господин Пит, обикновени затворници. Господин Лебарон е много богат и влиятелен човек и разговорът с него носи само полза. Докато вие сте просто неудобен. Това задоволява ли любопитството ви?

— Ни най-малко — отвърна през прозявка Пит.

— Как свалихте патрулния вертолет? — попита ненадейно Великов.

— Като го замервахме с обувките си — отвърна сприхаво Пит. — Какво очаквате от петима цивилни, сред които и една жена, пътуващи в четирийсет и една годишен газов мех?

— Вертолетите не се взривяват във въздуха без причина.

— Сигурно го е ударил гръм.

— Добре тогава, господин Пит, ако вие сте на най-обикновена мисия за откриване на следи от изчезването на господин Лебарон и за търсене на съкровище, как ще обясните доклада на капитана на патрулния катер, в който е записано, че командният кош на дирижабъла е бил така надупчен от артилерийски огън, че не е било възможно някой да оцелее? Че миг преди вертолетът да се взриви, от дирижабъла е присветнала огнена ивица и че при претърсването над мястото на експлозията не са намерени никакви следи от оцелели? А ето че вие се появявате като с магическа пръчка на този остров по време на ураганна буря, и то когато охраната ни е потърсила убежище от силните ветрове. Навременна поява, не смятате ли?

— Какво е вашето обяснение?

— Че дирижабълът или е бил управляван от разстояние, или в него е имало друг екипаж, който стрелците на борда на вертолета са простреляли. А вие и госпожа Лебарон сте били докарани близо до брега с подводница, но излизайки на повърхността, всички сте били изхвърлени върху скалите и оттам са дошли и раните ви.

— Получавате добра оценка по съчинение, но ви липсва точност. Дотук само излизането ни на повърхността е вярно. Пропускате най-важното — мотива. Защо според вас четирима невъоръжени корабокрушенци ще нападат това, което имате тук?

— Още не съм получил отговорите — отвърна Великов с иронична усмивка.

— Но възнамерявате да ги получите, предполагам.

— Не съм от хората, които се примиряват с провалите, господин Пит. Разказът ви, колкото и да е плод на фантазия, не е убедителен. — Той натисна бутон на вътрешната разговорна уредба върху бюрото. — Скоро пак ще си поговорим.

— Кога да очакваме правителството ви да се свърже с нашето за преговори за освобождаването ни?

Великов му хвърли покровителствен поглед.

— Моля да ме извините. Забравих да ви кажа, че преди един час уведомихме вашето правителство.

— Че сме спасени ли?

— Не, че сте мъртви.

В първата секунда Пит не осъзна думите му. После те бавно започнаха да проникват до съзнанието му. Той стисна челюсти и впи очи във Великов.

— Говорете по-ясно, генерале!

— Нищо по-лесно от това — отвърна Великов с такъв приятелски тон, сякаш разговаряше с пощенски раздавач, колкото да убие времето. — Дали случайно, или целенасочено, но вие се озовахте в най-чувствителното военно съоръжение извън пределите на Съветския съюз. Не можем да си позволим да ви пуснем. След като науча достоверните факти, ще трябва да умрете.