Клайв Къслър
Циклопи (46)

45.

Лекотоварният автомобил „Форд“ отби по алеята за коли на частния старчески дом „Уинтроп“ и спря пред служебния вход. Автомобилът беше боядисан в яркосиньо, с изрисувани букети цветя от двете страни. Златни букви рекламираха „Дом на цветята“.

— И не се бавете, ако обичате — предупреди го нетърпеливо Алис. — След четири часа трябва да сте в Сан Салвадор.

— Ще се постарая — отвърна Пит и скочи от автомобила, облечен с униформа на шофьор на фирмата и с букет от рози в ръка.

— Още се чудя как успяхте да предумате господин Броган да ви разреши тази разходка.

Пит се усмихна и преди да затвори вратата, подметна:

— Беше прост начин на изнудване.

Частният старчески дом „Уинтроп“ представляваше идилично място за прекарване на годините в залеза на живота. Тук имаше игрище за голф с девет дупки, закрит плувен басейн, елегантна трапезария и оформени от естествения пейзаж пищни градини. Основната сграда приличаше повече на хотел с пет звезди, отколкото на безличен санаториум.

Очаквах да видя овехтял дом за бедни стари хора, помисли си Пит. „Уинтроп“ издаваше изискан вкус и беше предназначен за заможни старци. Пит се зачуди как тъй вдовицата на един гмуркач, който едва е свързвал двата края, може да си позволи такъв лукс.

Той влезе през страничната врата, приближи се до рецепцията и повдигна букета.

— Имам доставка за госпожа Хилда Кронбърг.

Момичето го погледна право в очите и се усмихна. Пит я намери за много красива с тъмночервената коса, дълга и блестяща, сиво-сините очи и тясното лице.

— Оставете ги тук, на плота — каза тя мило. — Ще повикам санитаря да й ги занесе.

— Трябва лично да й връча букета — отвърна Пит. — Придружен е с устно съобщение.

Момичето кимна и посочи една врата в дъното на фоайето.

— Проверете край басейна, вероятно госпожа Кронбърг е там. Но не очаквайте от нея бистър ум, тя живее в свят извън действителността.

Пит й благодари и съжали, че не направи опит да я покани на вечеря. Той мина през вратата и тръгна покрай басейна. Остъкленото помещение беше оформено като хавайска градина — с камък от черна лава и водопад.

След като попита две възрастни жени за Хилда Кронбърг, той я намери седнала в инвалидна количка, с поглед във водата и с реещи някъде другаде мисли.

— Госпожа Кронбърг?

Тя вдигна глава и засенчи очите си с една ръка.

— Да?

— Казвам се Дърк Пит. Извинете, мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Господин Пит, тъй ли? — попита тя с тих глас и огледа униформата му и букета. — Какви въпроси има да ми задава момче, доставящо цветя?

Пит се усмихна на определението „момче“ и й подаде букета.

— Свързани са с покойния ви съпруг Ханс.

— С него ли сте тук? — усъмни се тя.

— Не, сам съм.

Хилда беше болнаво слаба и кожата й прозираше като пергаментова хартия. Лицето й беше силно гримирано, косата умело боядисана. С диамантените й пръстени можеше да се купи малък парк автомобили „Ролс-ройс“. Пит предположи, че е поне петнайсет години по-млада от седемдесет и петте, на които изглеждаше. Хилда Кронбърг имаше вид на жена, която чака смъртта си. И все пак, когато се усмихна, споменавайки името на съпруга си, очите й като че ли също се усмихнаха.

— Изглеждате твърде млад, за да се познавате с Ханс — рече тя.

— Господин Конд от „Уихокън“ ми разказа за него.

— А, да, Боб Конд. Той и Ханс бяха стари ортаци на покер.

— Омъжвала ли сте се повторно след смъртта му?

— Да, омъжих се.

— Но продължавате да носите неговото име.

— Това е дълга история, която не би ви заинтересувала.

— Кога за последен път видяхте Ханс?

— Беше един вторник. Видях го, като отплува с парахода „Монтерей“ за Хавана на десети декември, петдесет и осма. Ханс винаги гонеше недостижимото. Тръгна със свой партньор да търси поредното съкровище. Закле се да намери достатъчно злато, за да ми купи къщата, за която цял живот съм мечтала. За жалост обаче, той повече не се върна.

— Помните ли кой беше партньорът му?

Меките й черти на лицето изведнъж се сковаха.

— Какво искате да узнаете, господин Пит? Кого представлявате?

— Ръководител съм на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания — отвърна той. — Докато проучвах един потънал кораб на име „Циклопи“, се натъкнах на труп, който вероятно е на съпруга ви.

— Намерили сте Ханс?! — възкликна изненадана тя.

— Не мога да твърдя със сигурност, че трупът е негов, но водолазната каска на главата ме доведе до това предположение.

— Добър човек беше Ханс — рече старицата замислено. — Може и да не печелеше много, но двамата водехме приличен живот, докато… докато той не се спомина.

— Одеве ме попитахте дали не съм с него — припомни й Пит предпазливо.

— Това е неприятна семейна тайна, господин Пит. Но едно ще ви кажа: за мен се полагат големи грижи тук. Той следи как се отнасят с мен. Не се оплаквам. Оттеглянето ми от действителния живот си е лично мой избор… — Гласът й се загуби, погледът й стана далечен.

Пит реши, че трябва да я разпита докрай, преди да се е затворила в черупката, която сама си бе изградила.

— Той ли ви каза, че Ханс е убит?

Клепките на Хилда трепнаха за миг, после тя поклати безмълвно глава.

Пит приклекна до нея и хвана ръката й.

— Спасителното му въже и маркуча за сгъстен въздух са били прерязани, докато е работил под водата.

Тя видимо потръпна.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото е самата истина, госпожо Кронбърг. Повярвайте ми. Онзи, който е работил заедно с Ханс, го е убил, за да открадне дяла му от съкровището.

В продължение на една минута Хилда изглеждаше като изпаднала в транс.

— Значи знаете за съкровището Ла Дорада — рече най-накрая тя.

— Да. Знам и как е попаднало на „Циклопи“. Знам още, че Ханс и партньорът му са го извадили.

Хилда започна да си играе с един от диамантените си пръстени.

— Дълбоко в себе си винаги съм подозирала, че Рей е убил Ханс.

По лицето на Пит бавно се изписа израз на късно проумяване. Той предпазливо реши да рискува.

— Наистина ли мислите, че Рей Лебарон е убил Ханс?

Тя кимна.

Неочакваното просветление дойде изненадващо за Пит и му бяха нужни няколко мига, за да подреди мислите си.

— И мотивът е бил съкровището, така ли? — попита той тихо.

— Не — поклати глава старицата. — Мотивът бях аз.

Пит не каза нищо, изчака я да продължи.

— Навремето — подхвана тя шепнешком — бях млада и хубава. Можете ли да повярвате, че съм била хубава, господин Пит?

— Вие и сега сте хубава.

— Май имате нужда от очила, но благодаря за комплимента.

— Освен това имате и пъргав ум.

Тя посочи към основната сграда.

— Не ви ли казаха, че съм малко изкуфяла?

— Е, служителката от рецепцията ми намекна, че не сте напълно с ума си.

— Обичам да се преструвам. Така заблуждавам хората. — Очите й проблеснаха за миг, после пак приеха замечтан израз. — Ханс беше хубав мъж, със седемнайсет години по-възрастен от мен. Любовта ми към него се смесваше със състрадание поради осакатеното му тяло. Бяхме женени три години, когато веднъж той доведе на вечеря у дома Рей. Тримата бързо станахме добри приятели, а Рей и Ханс образуваха екип и тръгнаха да търсят потънали кораби, за да изваждат от тях артефакти, които после продаваха на антиквари и морски колекционери. В ония дни Рей беше красив и енергичен и не след дълго двамата с него се влюбихме. — Тя замълча и погледна Пит. — Случвало ли ви се е да обичате дълбоко две жени едновременно, господин Пит?

— За съжаление не мога да се похваля с подобен случай.

— Най-странното беше, че не чувствах никакво угризение. Да мамя Ханс, за мен се превърна във вълнуващо приключение. Не че бях нечестна. Просто никога не ми се бе случвало да лъжа близък човек и затова не изпитвах никаква вина. Сега благодаря на Бога, че Ханс умря, без да разбере нищо.

— Какво можете да ми кажете за съкровището Ла Дорада?

— След като завърши университета Станфорд, Рей прекара няколко години в бродене из джунглата на Бразилия, за да търси злато. За първи път чул за Ла Дорада от някакъв американски изследовател. Много неща съм забравила, но помня колко беше сигурен, че съкровището се намира на борда на потъналия „Циклопи“. В продължение на две години двамата с Ханс кръстосваха нагоре-надолу из Карибския басейн с някакъв инструмент за откриване на желязо. Най-накрая попаднаха на потъналия кораб. Рей взе назаем пари от майка си, за да купи водолазен екип и малка спасителна лодка. Тръгна сам за Куба, за да разположи междувременно базата за операцията, докато Ханс си довършеше започнатата работа край Ню Джърси.

— След като Ханс отплава на „Монтерей“, писа ли ви, обади ли ви се по телефона?

— Един-единствен път ми се обади по телефона от Куба. Каза само, че двамата с Рей тръгват на другия ден за мястото на потъналия кораб. След две седмици Рей се върна и ми съобщи, че Ханс починал от аероемболия и бил погребан в морето.

— А съкровището?

— Рей го описа като огромна златна статуя — отвърна тя. — Успял по някакъв начин да я натовари на спасителната лодка и я закарал в Куба.

Пит стана, протегна се и отново клекна до Хилда.

— Странно е, че не е докарал статуята в Съединените щати.

— Страхуваше се, че Бразилия, щатът Флорида, федералното правителство, други златотърсачи и морски археолози ще я конфискуват или ще повдигнат обвинение в съда за присвояване на Ла Дорада и той ще остане с празни ръце. Освен това нали е трябвало да мине и през митницата. Рей не можеше да си представи да внесе милиони долари мито в отдела за държавните приходи. Затова не каза на никого за откритието си, освен на мен.

— И какво стана със статуята?

— Рей свали един гигантски рубин от сърцето й, наряза го на малки камъни и един по един ги продаде.

— И това е началото на финансовата империя на Лебарон.

— Да, но преди Рей да нареже смарагдовата глава и да разтопи златото, на власт дойде Кастро и Рей бе принуден да скрие статуята. Само че този път дори на мен не каза къде.

— В такъв случай Ла Дорада е все още заровена някъде в Куба.

— Сигурна съм, че Рей изобщо не е успял да се върне и да си я прибере.

— Оттогава виждали ли сте се с господин Лебарон?

— О, и още как! — възкликна тя с грейнало лице. — Та ние се оженихме.

— Нима вие сте първата госпожа Лебарон?! — изуми се Пит.

— В продължение на трийсет и три години.

— Но в досието му пише, че първата му съпруга се е казвала Хилари и че е починала преди няколко години.

— Когато забогатя, Рей предпочете името Хилари пред Хилда. Реши, че е по-изискано. А след като се разболях, използва удобния случай да ме пише за умряла — да се разведе с инвалид, за него беше нещо позорно. И така той погреба Хилари Лебарон, а остави Хилда Кронбърг да линее тук.

— Но това е нечовешка жестокост.

— Съпругът ми беше щедър, дори състрадателен. Двамата тръгнахме по различни житейски пътища. Но нали ви казах, нямах нищо против. Джеси също идва да ме вижда от време на време.

— Втората госпожа Лебарон ли?

— Да, много очарователна и здравомислеща жена.

— Как се е омъжила за него, след като вие сте още жива?

Тя се изсмя късо.

— Това е единствената несполучлива сделка на Рей. Докторите му казаха, че ми остават само няколко месеца живот. Аз обаче успях да заблудя всички и ето, вече седем години оттогава продължавам да кретам.

— Но в такъв случай той е не само двуженец, но и убиец и крадец.

Хилда не възрази.

— Рей е доста особен човек. Взима много повече, отколкото дава.

— На ваше място бих го разпънал на най-близкия кръст.

— За мен вече е твърде късно. — Тя погледна Пит и изведнъж в очите й заиграха пламъчета. — Но вие може да направите нещо вместо мен.

— Кажете какво.

— Намерете Ла Дорада — отвърна тя пламенно. — Намерете статуята и я дайте на света. Погрижете са да бъде изложена на публично място. Това ще нарани Рей повече, отколкото ако изгуби списанието си. И което е най-важно, такова щеше да бъде и желанието на Ханс.

Пит взе отново ръката й и я задържа в своята.

— Хилда — рече той тихо, — нищо няма да ме спре да не го направя.