Клайв Къслър
Циклопи (65)

64.

Часовият беше младо момче на не повече от шестнайсет години, ревностен привърженик на Фидел Кастро и закърмен с революционен плам. С оръжие през рамо той важно и наперено се приближи до страничния прозорец на колата и поиска документите за самоличност.

— Не можеше да не се случи — смотолеви под носа си Пит.

Часовите на предишните три караулни постове лениво махваха с ръка на Фигуероа да продължава, когато той бързо им показваше разрешителното си за таксиметров шофьор. Това бяха campesinos^[1], предпочели всекидневието на военната кариера пред доживотната работа на полето или в някоя фабрика. И те, като войниците във всяка армия на света, намираха патрулното дежурство за скучно, особено при липса на подозрителни лица, и се стягаха само когато пристигнеха началниците им.

Фигуероа подаде разрешителното си.

— То важи само в рамките на Хавана. Какво сте правили в провинцията?

— Зет ми почина — отвърна спокойно Фигуероа — и бях на погребението му.

Часовият се наведе и погледна през отворения прозорец на шофьора.

— Кои са тези?

— Сляп ли сте? — почти му се сопна Фигуероа. — Военни като вас.

— Имаме заповед да бъдем нащрек за мъж, облечен в открадната военна униформа. Предполага се, че е империалистически шпионин, слязъл на суша на сто и шейсет километра източно оттук.

— И жената е с военна униформа — каза Фигуероа, сочейки през рамо Джеси на задната седалка. — Да не мислите, че янките са изпратили жени да ни нападат?

— Искам да видя документите им за самоличност — настоя часовият.

Джеси смъкна стъклото на задния прозорец и подаде глава навън.

— Това е майор О’Хара от Ирландската републиканска армия, назначен като съветник. Аз съм ефрейтор Лопес, негова помощничка. Хайде престанете с тези глупости и ни пуснете да продължим.

Униформеният младеж задържа поглед върху Пит.

— Щом е майор, къде са му отличителните знаци?

Едва сега Фигуероа обърна внимание, че по униформата на Пит няма никакви звезди и нашивки. Той впери поглед в Пит и по лицето му се изписа израз на съмнение.

Пит, който до този момент само седеше без да взима участие в разговора, се обърна, погледна часовия право в очите и му се усмихна приятелски. Когато заговори, гласът му бе мек, но издаваше авторитетност.

— Вземи името и чина на този младеж. Искам да получи похвала за бдителността си по време на дежурство. Генерал Раул Кастро неведнъж е казвал, че Куба има нужда от такива хора.

Джеси преведе думите му и с облекчение видя как часовият изпъна тяло и се усмихна.

После тонът на Пит стана леден, както и погледът му.

— А сега му кажи да не ни бави повече, в противен случай ще настоя да бъде изпратен като доброволец в Афганистан.

Младият човек като че ли видимо се смали, когато Джеси повтори казаното от Пит на испански. Изведнъж доби объркан вид и тъкмо се чудеше как да постъпи, когато към караулката се приближи дълъг черен автомобил и спря зад старото такси. Пит веднага позна, че това е „Зил“ — седемместна луксозна лимузина, която се произвеждаше в Русия специално за висшите правителствени и военни служители.

Шофьорът на зила натисна нетърпеливо клаксона и часовият като че ли се смрази на място от нерешителност. Шофьорът на лимузината отново натисна клаксона и извика през прозореца си:

— Отдръпнете тази кола встрани и направете път да минем!

Тогава Фигуероа се намеси и започна да крещи на руснака отзад:

— Ей, руски глупак, я млъквай и върви да се изкъпеш, че оттук надушвам вонята ти!

Руският шофьор отвори вратата, изскочи иззад кормилото и избута часовия настрани. Беше огромен, с набито тяло и малка глава. Нашивките му показваха, че е сержант.

— Идиот такъв! — изрева той в лицето на Фигуероа със злобен поглед. — Бързо разкарай тая таратайка оттук!

Фигуероа размаха юмрук пред лицето на руснака.

— Ще тръгна, когато моят сънародник ми каже.

— Моля ви, моля ви — разтърси Джеси рамото на Фигуероа. — Не искаме да си навличаме неприятности.

— Благоразумието не е кубинско качество — прошепна Пит. Той хвана здраво картечния си пистолет, насочи го към руснака и отвори вратата на шевролета.

Джеси се обърна и предпазливо погледна към лимузината през задния прозорец. В този момент един съветски офицер, следван от двама въоръжени телохранители, слезе от задната седалка и загледа с весела усмивка сцената, която се разиграваше до таксиметровата кола. Джеси зяпна от изумление и ахна.

Генерал Великов, уморен и измършавял на вид, с униформа, която явно не беше негова, защото не му стоеше добре, тръгна към шевролета. Джеси понечи да предупреди Пит, но той междувременно бе слязъл от мястото си и заобикаляше колата отпред.

Вниманието на Великов беше съсредоточено върху разправията между двамата шофьори и погледът му само се плъзна върху войника с кубинска униформа, който слезе от другата страна на шевролета. Спорът се разгорещяваше все повече и той се намеси на чист испански:

— Какво става тук?

Отговорът не дойде от шофьора му, а от съвършено неочакван източник.

— Нищо, което можем да разрешим по джентълменски — каза ехидно Пит на английски.

Великов го изгледа продължително, веселата му усмивка изчезна, лицето му възвърна безизразния си вид. Единственият признак, че го бе разпознал, беше внезапно появилият се твърд поглед в студените му очи.

— Ние сме от оцеляващите, нали, господин Пит?

— По-скоро сме от късметлиите — отвърна Пит със спокоен глас.

— Поздравявам ви за бягството ви от острова. Как успяхте?

— Със саморъчно направена лодка. А вие?

— С хеликоптер, скрит близо до обекта. За щастие вашите хора не го откриха.

— Голям пропуск.

Великов отмести за миг поглед настрани и видя с крайчеца на окото отпуснатите стойки на телохранителите си.

— Какво ви води в Куба?

Ръката на Пит стисна по-здраво пистолета, чието дуло бе насочено към небето, малко над главата на Великов, а пръстът му не помръдваше от спусъка.

— Защо питате, след като ме обявихте за закоравял лъжец?

— Знам, че лъжете само ако има причина. Знам също, че не сте дошъл в Куба просто да си пийнете ром и да се излежавате на слънце.

— Е, и какво от това, генерале?

— Ами огледайте се, господин Пит. Едва ли може да се каже, че силата е на ваша страна. Кубинците не се отнасят любезно с шпионите. Ще постъпите разумно, ако сложите оръжието си и се оставите под моето покровителство.

— А, не, благодаря. Вече бях под ваше покровителство. То действаше под името Фос Глай. Добре го помните. Много го биваше да забива юмруци в човешка плът. Но с радост ще ви съобщя, че той вече не е в бизнеса на мъченията. Една от неговите жертви го простреля там, където боли ужасно.

— Хората ми могат да ви застрелят още сега на място.

— Видно е, че те не разбират английски и нямат представа за какво си говорим. Но не се опитвайте да ги насъсквате. В Мексико това се нарича нерешено положение. А сте им направили знак, а съм ви пуснал куршум.

Пит се огледа. Кубинският часови и съветският шофьор слушаха с тъпи изражения водения на английски разговор. Джеси се бе свила на две на задната седалка на шевролета и от страничния прозорец се виждаше само върхът на униформената й барета. Телохранителите на Великов стояха отпуснато, погледите и вниманието им бяха насочени към пейзажа, автоматичните им пистолети лежаха стегнати в кобурите.

— Влезте в колата, генерале. Ще пътувате с нас.

Великов изгледа студено Пит.

— Ами ако откажа?

Пит отвърна на погледа му с непоколебима увереност.

— Тогава вие ще умрете пръв. После — вашите охранители, след тях — часовите… Аз съм се подготвил да убивам. А те — не. Така че, ако обичате…

Съветските телохранители изобщо не помръднаха, само гледаха като хипнотизирани, когато Великов безмълвно се подчини на жеста на ръката на Пит и се качи на предната пътническа седалка. След това обърна глава назад и опули очи срещу Джеси.

— Госпожа Лебарон?!

— Да, генерале.

— И сте тръгнали с този безумец?

— Точно така.

— Но защо?

Фигуероа отвори уста да каже нещо, но Пит грубо изблъска настрани съветският шофьор, хвана здраво кубинеца за ръката и го смъкна от колата.

— Ти си дотук, амиго. Съобщи на властите, че сме те похитили и сме задигнали таксито ти. — После подаде през прозореца пистолета си на Джеси и намести дългото си тяло зад кормилото. — Ако генералът почне да буйства, пусни му един куршум в главата.

Джеси кимна и допря дулото на оръжието в тила на Великов.

Пит превключи шевролета на първа и подаде леко газ, сякаш потегляше на неделна разходка. Отдалечавайки се, хвърли поглед към караулката в огледалото за задно виждане. С удовлетворение видя как часовите се засуетиха насам-натам и недоумяваха какво да направят. Едва тогава шофьорът и телохранителите на Великов осъзнаха какво става, хукнаха към черната лимузина и потеглиха след шевролета.

Пит спря колата, грабна пистолета от ръката на Джеси и изстреля няколко куршума в чифт телефонни жици, които излизаха от изолаторите на върха на един стълб. Гумите на шевролета вече се триеха в асфалта, когато откъснатите краища на жиците паднаха на земята.

— Това ще ни спести поне половин час — рече той.

— Лимузината е само на сто метра зад нас и все повече се приближава — съобщи с висок, напрегнат глас Джеси.

— Изобщо няма да им избягате — рече спокойно Великов. — Шофьорът ми е специалист по високите скорости, а двигателят на колата е четиристотин двайсет и пет конски сили.

Въпреки че говореше нехайно и без много да се замисля, Пит създаваше непогрешимото впечатление на човек, който знае точно какво прави.

Той хвърли дръзка усмивка на Великов и рече:

— Руснаците още не са произвели кола, която да засенчи шевролет от петдесет и седма.

И сякаш да потвърди думите си, той натисна педала за газта до пода и насили износените части на старата кола да произведат мощност, каквато не познаваха от трийсет години насам. В огромната бучаща маса от желязо още имаше живот. Тя набра скорост и запоглъща километър след километър главното шосе с равномерно боботещия си осемцилиндров V-образен двигател.

Цялото внимание на Пит бе насочено в шофирането и оглеждането на пътя два, дори три завоя напред. Зилът го следваше неотлъчно зад димната завеса, която изпускаше ауспухът на шевролета. Пит умело взе поредица от остри завои, когато заизкачваха гористи хълмове. Колата беше на ръба да изхвърчи от пътя. Спирачките й почти не вършеха работа, само пускаха миризма и дим всеки път когато Пит ги използваше. Накладките им бяха протрити и металът стържеше върху метал в барабаните.

При скорост сто и петдесет километра в час предните колела „заиграха“ заплашително, кормилото се тресеше в ръцете на Пит. Амортисьорите отдавна се бяха износили и шевролетът поднасяше на завоите, накланяше се опасно, а гумите издаваха звук, наподобяващ крясъци на диви патици.

Великов седеше вдървен, с поглед насочен право напред. Държеше здраво дръжката на вратата, сякаш беше готов да скочи миг преди неминуемата катастрофа.

Джеси беше изплашена до смърт и стискаше очи, докато колата препускаше по пътя. Беше подпряла колене в гърба на предната седалка, за да не бъде лашкана от една на друга страна от движението на колата и да не измества оръжието от тила на Великов.

Дори и да предполагаше на какво изтезание подлага пътниците си, Пит с нищо не го показваше. Половинчасова преднина беше най-многото, на което можеше да се надява, преди кубинските часовои да се свържат с началниците си и да съобщят за отвличането на съветския генерал. Хеликоптерът щеше да е първият знак, че кубинските военни са вдигнати на крак и готвят капан. Кога и след колко километра щяха да блокират пътя беше въпрос само на предположение. Достатъчно беше след някой завой да изникне танк или няколко бронирани коли и всичко щеше да приключи. Единствено присъствието на Великов щеше да предотврати гибелта им.

Шофьорът на зила наистина показа умение. Той настигаше Пит на завоите, но изоставаше на правите отсечки, където старият шевролет рязко увеличаваше скоростта. С крайчеца на окото Пит мерна пътна табела, сочеща, че наближава пристанищният град Карденас. Край пътя се появиха къщи и движението на хора и автомобили започна да се увеличава.

Пит погледна скоростомера. Трепкащата стрелка сочеше 130. Той намали до 110, но задържаше зила на разстояние, докато се провираше между колите, натискайки час по час клаксона. Един полицай направи неуспешен опит да го спре, когато заобикаляше Плаза Колон с издигащата се високо бронзова статуя на Колумб. За щастие улиците бяха широки и Пит успяваше да лавира безпрепятствено между пешеходците и превозните средства.

Градът беше разположен досами равния, заоблен залив и Пит прецени, че докато морето му остава от дясната страна, значи кара в посока към Хавана. Той успя по някакъв начин да се задържи на главния булевард и след не повече от десет минути колата напусна централната част на града и се насочи към магистралата.

Докато шевролетът профучаваше с висока скорост по улиците, зилът успя да скъси разстоянието до петдесетина метра. Един от телохранителите се наведе през прозореца и натисна спусъка на пистолета си.

— Стрелят по нас — съобщи Джеси с глас на човек, напълно изпразнен от емоции.

— Не по нас — отвърна Пит, — а по гумите.

— Няма накъде да мърдате — обади се Великов за първи път след изминатите осемдесет километра. — Предайте се. Не можете да се измъкнете.

— Ще се предам само мъртъв. — Хладнокръвието на Пит беше изумително.

Най-малко такъв отговор очакваше Великов. Ако всички американци бях като Пит, помисли си той, на Съветския съюз лошо щеше да му се пише. Великов винаги се е чувствал горд от умението си да манипулира хората, но този явно беше човек, който не се огъва.

Шевролетът прелетя над една дупка на пътя и се приземи заплашително на едната си страна. Ауспухът изхвръкна и внезапният рев на газоизпускателната система буквално проглуши ушите им. Очите им започнаха да сълзят от дима, купето се превърна в парна баня под смесицата от горещината от двигателя и влагата навън. Подът се беше нагорещил дотолкова, че размекваше подметките на Пит. Той изпита чувството, че работи извънредни часове в котелно помещение.

Шевролетът се превръщаше в механичен хаос. Зъбите на скоростната кутия се бяха изхабили и стържеха от високите обороти. Странно чукане започна да се чува от вътрешността на двигателя. Но колата продължаваше да упорства и със стария си гърлен звук пердашеше напред, сякаш знаеше, че това ще е последното й пътуване.

Пит предпазливо бе започнал да намалява по малко скоростта и така даде възможност на руския шофьор да се приближи на три коли разстояние. Междувременно лъкатушеше по пътя, за да избегне прицела на телохранителя. По едно време отдръпна леко крака си от педала за газта и изчака зила да скъси разстоянието до половин метър.

И тогава натисна спирачките.

Руският сержант, който шофираше, имаше добри реакции, но не чак толкова. Той изви кормилото наляво и за малко щеше да се измъкне невредим, но не му достигна време, а още по-малко разстояние. Зилът се блъсна в задницата на шевролета със силен трясък на стомана и с фонтан от стъкла и вряза радиатора си в двигателя, чийто заден край рязко се изметна настрани.

Останал без контрол, превърналият се в три тона метал зил се завъртя, удари се странично в едно дърво, плъзна се напреки шосето и със скорост над сто километра се удари в един празен повреден автобус край пътя. Оранжев пламък изригна от колата, докато тя се преобръщаше надлъжно и след стотина метра спря върху покрива си с въртящи се във въздуха колела. Оранжевият пламък се превърна в гъст облак черен дим и заклещените вътре руснаци нямаха никаква надежда да се измъкнат живи.

Верният очукан шевролет продължи по пътя си почти на механична сила. Изпод капака на двигателя излизаха на струйки пара и масло. Втората скорост, както и спирачките вече не действаха, откачилата се усукана задна броня се влачеше по асфалта и изхвърляше пръски искри.

Стълбът дим щеше да привлече преследвачите. Обръчът се затягаше. След всеки следващ километър, зад всеки следващ завой можеше да се появи блокада на пътя. Пит беше сигурен, че до броени минути над върхарите на дърветата покрай пътя щеше да закръжи хеликоптер. Нямаше смисъл да залага повече на късмета си. Беше време да „смени конете“.

Зададоха се покрайнините на град Матанзас и той намали скоростта. Видя завод за изкуствени торове и сви към паркинга. Спря издъхващия шевролет под голямо дърво, огледа се и след като не видя никого наоколо, изключи двигателя. Оглушителният грохот от отработените газове се замени с пукота от горящ метал и съскане на пара.

— Какъв ти е следващият план? — попита Джеси, възвърнала вече равновесието си. — Надявам се да си намислил нещо.

— И много правилно се надяваш — отвърна Пит с насърчителна усмивка. — Не мърдай от мястото си. Ако нашият приятел, генералът, почне да хълца, виж му сметката. — И той тръгна през паркинга.

Беше работен ден и мястото беше пълно с коли на работниците. От завода се носеше неприятна миризма, която изпълваше въздуха в радиус от километри. Пит спря близо до портала и изчака влизащата в завода колона от камиони, натоварени с амониев сулфат, калиев хлорид и животински тор да се размине с няколкото други камиони, натоварени с книжни чували преработена тор, които пък излизаха от завода. Беше си наумил нещо и тръгна нехайно по черния път, водещ към магистралата. Изчака петнайсетина минути и видя, че се задава друг товарен автомобил, руско производство, пълен с животински тор, който отби и пое към завода. Пит застана на средата на пътя и започна да му маха да спре.

Шофьорът, който пътуваше сам, подаде глава от кабината и го погледна въпросително. Пит му направи настойчив знак да слезе, сочейки нещо под камиона. Озадачен, шофьорът скочи на земята и клекна до Пит, който гледаше втренчено водещия вал. Шофьорът обаче не видя нищо обезпокоително и тъкмо да обърне глава към Пит, силен кос удар по тила го повали на земята.

Пит нарами изпадналия в безсъзнание кубинец, набута го в кабината и бързо се качи на шофьорското място. Двигателят работеше и той веднага превключи на скорост и отпраши към дървото, приютило под сянката си шевролета.

— Хайде, качвайте се — каза той и скочи от кабината.

Джеси се отдръпна от отвращение.

— Господи, с какво е пълен?

— Изисканата дума е „тор“.

— И очаквате от мен да стъпя в тази гадост?

— Не само да стъпите — отвърна Пит, — ами и да се заровите в нея. — Той грабна пистолета от ръката на Джеси и без да го щади, го заби в бъбреците на Великов. — Хайде, генерале, качвайте се. Сигурно немалко жертви на КГБ сте карали да се въргалят в мръсотия. Сега е ваш ред.

Великов хвърли злобен поглед към Пит и се качи отзад в каросерията. Джеси с неохота го последва, а в това време Пит се зае да разсъблича шофьора. Дрехите му бяха с няколко номера по-малки и той трябваше да остави ризата незакопчана, а ципа на панталона отворен, за да се побере в тях. После бързо преоблече кубинеца с военната униформа и го качи отзад при другите. Върна пистолета на Джеси, която нямаше нужда от напомняне и веднага опря дулото о тила на Великов. Пит видя лопата, закачена отстрани на каросерията, свали я и започна да затрупва спътниците си.

На Джеси й се повдигна и тя едва се въздържа да не повърне.

— Не вярвам, че ще издържа дълго така.

— Благодари се, че е конски и говежди тор, а не от градската канализация.

— Лесно ти е да го кажеш, нали ще бъдеш зад волана!

Когато ги покри целите, освен лицата им, за да могат да дишат, Пит се качи в кабината и подкара камиона обратно към магистралата. Преди да излезе на нея, спря и проследи с поглед трите военни хеликоптера над тях и конвоя от въоръжени армейски части, който профуча в посока към преобърнатия зил.

Пит потегли наляво по главния път. Наближаваше границите на Матанзас, когато се натъкна на блокада от бронирана кола и близо петдесет войника с мрачни и строги лица.

Той спря и изпъна навън ръка с документите, които бе взел от шофьора. Планът му действаше по-успешно, отколкото очакваше. Войниците дори не се доближиха до противно смърдящия камион. Само му махнаха да минава, доволни, че отново могат да си поемат чист въздух.

Час и половина по-късно слънцето вече се бе спуснало ниско на запад и първите светлини на Хавана заблестяха. Пит пристигна в града и пое по Виа Бланка. Освен вонята от камиона, той почувства безопасната анонимност на шумното, претоварено автомобилно движение в пиковия час. Освен това се чувстваше по-сигурен, влизайки в града вечер.

Без паспорт и пари нямаше друг избор, освен да осъществи връзка с американската мисия в швейцарското посолство. Там можеха да се погрижат за Джеси, а на него да му дадат убежище, докато паспортът му и необходимите му документи за пребиваване в страната бъдат изпратени от Вашингтон по дипломатически куриер. Веднъж станеше ли обикновен турист, той спокойно можеше да предприеме търсенето на загадъчното съкровище Ла Дорада.

Великов не беше проблем. Жив, генералът представляваше голяма заплаха — можеше да продължи да убива и измъчва. Но мъртъв, той щеше да е само спомен. Пит реши да го убие с един изстрел на някоя безлюдна алея. Всеки, който проявеше любопитство, щеше просто да получи куршум от камиона.

Той сви по една тясна улица между запустели складове близо до пристанището и спря. Остави двигателят да работи и отиде зад камиона. Свали подвижния капак на каросерията и докато се качваше по него, вида от купчината тор да се подават главата и ръцете на Джеси. От малка цепнатина в слепоочието й течеше кръв, а подутината около дясното й око синееше. Единствените следи от Великов и кубинския шофьор бяха празните вдлъбнатини в тора.

Тях ги нямаше.

Пит изрови Джеси и избърса лицето й. Клепките й трепнаха и тя отвори очи. Загледа Пит и след малко поклати глава.

— Съжалявам, провалих всичко.

— Какво стана?

— Шофьорът се свести и ме нападна. Не извиках, защото се опасявах да не привлечем вниманието и да не ни спре полиция. Заборичкахме се за пистолета, който изхвръкна от камиона. После генералът ме хвана за ръцете, а шофьорът започна да ме бие, докато не припаднах. — Изведнъж нещо й мина през ума и тя се огледа наоколо. — Ама те къде са?

— Сигурно са скочили от камиона — отвърна Пит. — Можеш ли да си спомниш къде и преди колко време стана това?

По лицето й се изписа съсредоточен израз.

— Мисля, че вече навлизахме в града, защото помня, че чувах шума на автомобилното движение.

— Значи преди двайсетина минути.

Той й помогна да слезе.

— Най-добре ще е да оставим камиона и да вземем такси.

— Къде ще ходя така вмирисана? — изненада се тя. — Ами я се погледни и ти на какво приличаш, цялата ти разголена предница е навън.

Пит сви рамене.

— Е, няма да ме арестуват за неприлично облекло. Все още съм със собствените си долни гащета.

— Не можем да се качим на такси — възрази тя троснато. — Нямаме кубински пари.

— Американската мисия в швейцарското посолство ще се погрижи за това. Знаеш ли къде се намира?

— Нарича се Секция със специални интереси. Сградата гледа към океана и е разположена на крайбрежния булевард „Малекон“. Куба също има такава секция във Вашингтон.

— Ще се скрием, докато стане тъмно. Ще потърсим чешма да се измиеш. Великов ще предприеме търсене из целия град. Нищо чудно да наблюдават и посолството, така че ще трябва да помислим как да се вмъкнем вътре. Чувстваш ли се достатъчно силна, за да вървиш пеша?

— Знаеш ли, ужасно ме уморяваш с подобни въпроси — отвърна тя с измъчена усмивка.