Клайв Къслър
Циклопи (3)

2.

Десет дни по-късно президентът на Съединените щати гледаше замислен през прозорците на лимузината отминаващия пейзаж и разсеяно барабанеше с пръсти по коляното си. Той не виждаше живописните имения сред коневъдния район край Потомак в Мериленд. Само от време на време погледът му за кратко се плъзгаше по блестящите от слънцето гърбове на чистокръвните коне, които бродеха по хълмистите пасища. Образите, изпълващи съзнанието му, се въртяха около странните събития, които буквално го набутаха в Белия дом.

Беше вицепрезидент, когато трябваше да положи клетва, за да встъпи в най-високата длъжност на държавата, след като предшественикът му, признат за душевноболен, бе принуден да се оттегли от поста. От състрадание медиите не предприеха пълно журналистическо разследване на случая. Разбира се, последваха обичайните разпити на помощниците му в Белия дом, на ръководителите на партиите в Конгреса и на видни психиатри, но наяве не излезе нищо, намирисващо на интрига или заговор. Бившият президент напусна Вашингтон и се уедини в имението си в Ню Мексико. Обществеността продължи да проявява съчувствие към него, но истината остана заключена в съзнанието на съвсем ограничен брой хора.

Новият държавен глава беше енергичен човек, висок малко над метър и осемдесет и тежеше цели деветдесет килограма. Лицето му имаше квадратна челюст, твърди черти и чело, почти неизменно набраздено от свити в размисъл вежди, а наситеносивите му очи понякога изглеждаха измамно прозрачни. Носеше грижливо поддържаната си коса разделена на път от дясната страна, в стила на канзаски банкер. Макар да беше професионален политик, често гледаше наивно на правителството като на огромен отбор, а на себе си като негов треньор, който няма време да си поеме дъх по време на играта. Високо уважаван като новатор и реформатор, той предпочете да се заобиколи с кабинет и персонал от способни мъже и жени, които да дават всичко от себе си, за да работят в съгласие с Конгреса, отколкото да подбере банда близки приятели, които щяха да мислят повече как да подсилят основата на личната си власт. Шофьорът му от тайните служби намали скоростта и мислите му бавно започнаха да се съсредоточават върху местния пейзаж. Колата отби от пътя и мина през голям портал между бяла дъсчена ограда. От будката излезе униформен пазач, последван от агент на тайните служби, който носеше стандартни тъмни очила и тъмен костюм. Двамата надникнаха в колата и разпознавайки пътника, само кимнаха. После агентът заговори в малкия си радиопредавател, закачен на китката му като часовник.

— Шефът идва.

Лимузината продължи по трилентовата кръгла алея на извънградския клуб на Конгреса, подмина тенискортовете от лявата страна, от които я проследиха с поглед няколко от съпругите на конгресмени, и спря пред верандата на клубната сграда.

Елмър Хоскинс, един от авангарда му, се приближи до колата и отвори задната врата.

— Денят изглежда чудесен за голф, господин президент.

— Нямаше да играя по-лошо, дори да имаше сняг — отвърна с усмивка президентът.

— Така ми се ще да смъкна резултата си с няколко точки под осемдесетте.

— Аз също — отвърна президентът и последва Хоскинс покрай съблекалните и специализирания голф магазин. — Откакто поех Овалния кабинет, завършвам игрите с пет удара по-малко.

— Пак добре за човек, който играе веднъж седмично.

— Както и факта, че става все по-трудно да се съсредоточавам върху играта.

Учителят по голф ги посрещна и се ръкува.

— Реджи е приготвил стиковете ви и ви чака на първата площадка.

Президентът кимна и всички се качиха в голф кара, който потегли по пътеката, завиваща покрай голямо изкуствено езеро, за да стигне до най-дългото игрище за голф в страната. Реджи Салазар, нисък и як човек от латиноамерикански произход, седеше облегнат на огромна кожена торба, пълна със стикове, които стигаха до гърдите му.

Външният вид на Салазар мамеше. Досущ като дребните магарета от Андите той можеше да носи двайсет и пет килограмова торба със стикове с железни глави до осемнайсетте дупки, без да се задъха или изпоти. Бил само на тринайсет години, когато нарамил на гръб болната си майка и тригодишната си сестричка и изминал така близо петдесет километра до Сан Диего, прекосявайки границата с Калифорния. След като през 1985 година бе дадена амнистия за незаконно пребиваващите чужденци, той започнал да работи на игрищата за голф. На един турнир за професионалисти се изявил като най-добрият помощник на играчите. Имаше дарба да усеща ритъма на терена, караше го едва ли не да му подсказва и беше несравним в подбирането на точния стик за някой по-труден удар. Освен това Салазар беше съобразителен и с чувство за хумор — току подмяташе разни поговорки, нещо, на което би завидял и самият Кейси Стенджъл^[1]. Президентът го бе поканил на един конгресен турнир преди пет години и оттогава те станаха добри приятели.

Салазар винаги се обличаше като полски работник — с дочени панталони, карирана риза, войнишки ботуши и фермерска широкопола шапка. Това облекло бе станало негова търговска марка.

— Saludos, господин президент! — поздрави го той на пограничния „английски“ език и тъмнокафявите му очи заблестяха. — Как искате, пеша ли да вървим, или да се качим на голф кара?

Президентът стисна ръката на Салазар.

— Предпочитам да се поразтъпча малко, така че, дай първо да повървим, а до деветата дупка може да идем с голф кара.

Той замахна и с кос удар запрати високо топката, която след 180 метра тупна на земята, търкулна се и спря близо до границата с окосена част на игрището. В мига, в който направи началния удар, проблемите, свързани с управлението на страната се изпариха и умът му започна да обмисля следващия удар.

Той игра мълчаливо, докато събра необходимия за добрия играч среден брой удара. След това се отпусна и подаде стика си на Салазар.

— Е, Реджи, имаш ли някакви идеи как да се оправя с Капитолийския хълм?

— Много са черните мравки там — каза Салазар и разтегли устни в усмивка.

— Черни мравки ли?

— Ами всички носят тъмни костюми и се щурат насам-натам. Не правят нищо друго, освен да трупат пари и да дърдорят. Ако ме питат, бих издал закон, според който конгресмените да се събират веднъж в годината. Така ще причиняват по-малко беди.

Президентът се разсмя.

— Сигурен съм, че поне двеста милиона гласоподаватели биха приветствали идеята ти.

Те продължиха по игрището, следвани дискретно от двама агенти от тайните служби в голф кара, докато най-малко десетина други оглеждаха зорко терена наоколо.

Играта на президента вървеше гладко, с шеговити подмятания от време на време. След като извади топката от чашката на деветата зеленина, резултатът му стана трийсет и девет точки. Той го определи като малка победа.

— Хайде да си починем, а после ще атакуваме деветата дупка — предложи президентът. — Смятам да отпразнувам победата с бира. Ще ми направиш ли компания?

— Не, благодаря. Ще използвам почивката да почистя тревата и стиковете ви.

Президентът му подаде късия стик.

— Както желаеш. Но настоявам да изпиеш едно питие с мен, след като атакуваме и последната, осемнайсетата дупка.

Лицето на Салазар светна като фар.

— Ще бъде чест за мен, господин президент. — И той се запъти към бараката със съоръженията за поддържане на игрището.

Двайсет минути по-късно, след като разговаря по телефона с началника на кабинета си и изпи бутилка „Коорс“, президентът излезе от съблекалнята и отиде при Салазар, който седеше в спрелия до десетата площадка голф кар, нахлупил ниско над очите широкополата си шапка. Беше отпуснал ръце върху кормилото, на които този път бе нахлузил кожени работни ръкавици.

— Е, да видим сега, дали ще мога да остана под осемдесет точки — каза президентът и очите му заблестяха в очакване на успешна игра.

Салазар не продума нищо, само му подаде стика с дървена глава.

Президентът го пое и озадачен го огледа.

— Но този е за къси удари. Не мислиш ли, че номер три ще е по-подходящ?

Забил поглед в земята и с лице, напълно скрито от шапката, Салазар безмълвно поклати глава.

— Е, ти знаеш по-добре — каза любезно президентът.

Той отиде до топката, вдигна стика, изви назад тяло и удари топката, но замахът му се оказа несполучлив. Топката полетя право над окосената част и се приземи на значително разстояние оттатък зеленината.

Лицето на президента доби объркан израз; той се отдръпна от площадката и се качи в електрическата кола.

— За пръв път ми подаваш погрешен стик.

Салазар не отвърна нищо, натисна педала и подкара към десетата зеленина. На половината път по окосената част той се протегна и постави малък пакет върху командното табло на голф кара, точно пред президента.

— Носиш си сандвичи, в случай че огладнееш ли? — попита добродушно президентът.

— Не, господине, това е бомба.

Веждите на президента леко трепнаха от раздразнение.

— Без глупави шеги, Реджи…

Думите му внезапно секнаха, когато широкополата шапка се повдигна и той видя насреща си индиговосините очи на напълно непознат мъж.