Клайв Къслър
Циклопи (58)

57.

Джеси вдигна поглед и се втренчи в Пит. Кафявите й очи бяха замъглени от сълзи, които се стичаха по разранените й бузи. Цялата трепереше, трепереше от смъртта около нея и от огромно облекчение. Пит най-безцеремонно я прегърна и без да каже дума, внимателно взе пистолета от ръката й. После я пусна, бързо сряза въжетата около Джордино, стисна окуражително Гън по рамото и се приближи до огромната стенна карта.

Потупа я с кокалчетата на юмрука си, за да прецени дебелината й, после се отдръпна и ритна средата на Индийския океан. Закритият дървен панел поддаде, изви се на пантите си и се разцепи от удара в стената.

— Сега се връщам — съобщи той и хлътна в един коридор.

Мястото беше добре осветено и застлано с килим. Той се затича, без да се озърта, държейки оръжието пред себе си. Коридорът беше прохладен от работеща климатична инсталация, но Пит чувстваше как потта струи от порите му по-силно от всякога. Вдигна ръка и избърса с ръкав челото си. За части от секундата това движение попречи на видимостта му и за малко не сложи край на живота му.

Точно в този момент беше стигнал до един страничен коридор и също като в сцена от стар ням филм се сблъска с двама пазачи, които изникнаха иззад ъгъла.

Пит мина през тях, като ги изрита настрани, после се завъртя и падна на пода. Предимството на изненадата беше негово. Пазачите изобщо не очакваха да срещнат враг толкова близо до кабинета на генерал Великов. Пит обаче очакваше. Автоматът в ръката му избълва четири пъти, преди стреснатите пазачи да успеят да натиснат спусъка на оръжията си. В момента, в който те се свличаха на пода, той вече беше отново на крака.

В продължение на две или може би три секунди — които му се сториха цял час — той изгледа неподвижните фигури. Не се трогна от смъртта им, а по-скоро се удиви, че всичко стана толкова бързо. Беше изтощен душевно и емоционално, но физически се чувстваше съвсем добре. Пое дълбоко няколко глътки въздух, за да прочисти мъглата в съзнанието си и се напрегна да прецени кой от коридорите води към електронния център на военния обект.

Страничният коридор беше с циментов под, затова той реши да продължи по застлания с килим коридор. Бе изминал едва петнайсетина метра и почувства, че мозъчните му клетки се възстановяват и тогава се наруга вътрешно, задето не помисли навреме да задигне едно от оръжията на пазачите. Издърпа патронника на автомата си. В него имаше само един патрон. Отчете грешката си и продължи напред.

След няколко крачки видя отражение на светлина и чу гласове. Намали ход и тихо се промъкна до един портал. Надникна вътре с предпазливостта на мишка, която се измъква от дупката си след гонитба с котка.

На около два метра встрани зърна парапет на балкон, издигащ се над просторна зала, пълна с компютри и командни табла, подредени в редици под два големи екрана за индикация на данни. Най-малко десет техници и инженери седяха пред тях и наблюдаваха електронните системи, а други пет-шест стояха прави и водеха оживен разговор.

Няколкото униформени пазачи вътре бяха залегнали в единия край на залата с насочени към тежка стоманена врата оръжия. От другата й страна се лееше градушка от куршуми и Пит разбра, че Кинтана и хората му са на път да проникнат вътре. Тъкмо се накани да се обърне, за да иде при тях, когато силен грохот отекна в залата, последван от огромен облак от прах и отломъци — разбитата врата се бе пръснала на парчета.

Преди облакът да се разнесе, кубинците нахлуха през отвора и оръжията им засвяткаха. Руснаците като че ли се стопиха сред убийственото клане. Врявата в бетонното помещение беше оглушителна, но въпреки това Пит чуваше виковете на ранените. Повечето от компютърните оператори се изпокриха под командните табла. Онези, които се съпротивляваха, бяха най-безпощадно застреляни.

Пит тръгна по балкона, като притискаше плътно гръб в стената. На десетина метра от него стояха като хипнотизирани от ужас двама мъже и наблюдаваха сечта долу. Той разпозна в единия генерал Великов и с дебнещи стъпки тръгна към плячката си. Не беше направил и няколко крачки, когато Великов се отдръпна от парапета и се обърна. Погледна безизразно Пит, но в следващия миг го позна и широко отвори очи, после, колкото и да бе невероятно, се усмихна. Този мъж като че ли изобщо нямаше нерви.

Пит вдигна оръжието си и се прицели.

С котешка бързина Великов избута другия мъж пред себе си част от секундата преди ударникът да падне върху патрона.

Куршумът улучи Лев Майски право в гърдите. Заместник-директорът на КГБ остана за миг напълно неподвижен от шока, после, със застинала почуда в очите, се олюля назад и се преметна през парапета към пода долу.

Пит несъзнателно натисна спусъка отново, но оръжието беше празно. Метна го към Великов, който сръчно го улови с една ръка.

Лицето на Великов изразяваше повече любопитство, отколкото страх, когато закима и рече:

— Вие сте удивителен човек, господин Пит.

Преди Пит да успее да отговори или направи крачка, генералът отскочи настрани към една отворена врата, шмугна се през нея и я тръшна след себе си. Пит се спусна натам, но твърде късно. Ключалката беше отвътре и Великов превъртя резето. През тази врата не можеше да се влезе с ритник. Масивният заключващ език на бравата влизаше дълбоко в метална каса. Той вдигна юмрук, за да го удари в крилото, но размисли, обърна се и заслиза по стълбите към долния етаж.

Прекоси обърнатата наопаки зала, прекрачвайки труповете, и се приближи до Кинтана, който изпразваше своя АК-74 в една редица от компютри.

— Оставете това! — извика Пит в ухото му и посочи към пулта за радиовръзка. — Ако хората ви още не са разрушили антената, ще опитам да се свържа със совалката.

Кинтана свали оръжието си и го погледна.

— Бутоните са с руски надписи. Ще можеш ли да боравиш с тях?

— Не знам, още не съм пробвал — отговори Пит, седна пред командното табло и бързо огледа морето от контролни лампи и бутони, надписани на кирилица.

Кинтана се наведе над рамото на Пит.

— Трудно ще откриеш точната честота навреме.

— Католик ли сте?

— Да, защо?

— Ами тогава призовете светеца, който направлява загубените души, и се молете всичко това тук да е настроено на честотата на совалката.

Пит притисна малката слушалка до едното си ухо и започна да натиска бутоните. Когато най-накрая чу тон, нагласи микрофона и натисна друг бутон, за който предположи и силно се надяваше да е превключвателят за предаване.

— Здравей, „Гетисбърг“, чувате ли ме? Край.

После натисна друг бутон, за който беше сигурен, че е превключвателят за приемане.

Нищо.

Той пробва други два бутона за предаване.

— „Гетисбърг“, чувате ли ме? Край.

Натисна четвърти.

— „Гетисбърг“? „Гетисбърг“, моля, обадете се — настоятелно заговори Пит. — Чувате ли ме? Край.

Мълчание и след малко:

— Тук „Гетисбърг“. Кой, по дяволите, си ти? Край.

Внезапният отговор, толкова ясен и силен, така изненада Пит, че за миг той не можа да проговори.

— Това няма значение, казвам се Дърк Пит. За бога, „Гетисбърг“, отклонете се от курса. Вие планирате към Куба.

— Е, и какво му е новото тук? — отвърна Джъргънс. — В състояние съм да задържа тази птица във въздуха само още няколко минути, след което ще трябва да направя опит да се приземя на най-близката писта за кацане. Всичките ни други възможности са изчерпани.

Пит не отговори веднага. Затвори очи и напрегна мисълта си. Изведнъж нещо му просветна.

— „Гетисбърг“, можете ли да опитате към Маями?

— Невъзможно. Край.

— Опитайте военноморското летище на Кий Уест. Намира се в най-крайната точка на Кий.

— Компютрите ни показват, че това е на сто и осемдесет километра на север и малко на изток от нас. Доста е съмнително да успеем. Край.

— По-добре е да се приводните, отколкото да предадете кораба на руснаците.

— Много ти е лесно да го кажеш. Ние имаме цяла дузина хора на борда. Край.

Пит се пребори за кратко със съвестта си — да влезе ли в ролята на бог, или не. После припряно заговори:

— Давайте, „Гетисбърг“, давайте направо към Кий!

Той не можеше да знае, че Джъргънс се канеше да вземе същото решение.

— Защо не? Какво имаме да губим, освен въздушен кораб на стойност милиарди долари и живота на десетина души! Стискай ни палци!

— Когато изляза от ефира, вие ще можете да възстановите съобщителните си връзки с Хюстън — допълни Пит. — Късмет, „Гетисбърг“! Благополучно завръщане у дома! Изключвам.

Пит остана седнал — беше напълно изтощен. Необикновена тишина цареше в разрушената зала, тишина, нарушавана единствено от стоновете на ранените. Той погледна към Кинтана и леко се усмихна. Моята част от задачата приключи, помисли си той, не ми остава нищо друго, освен да подбера приятелите си и да се връщаме у дома.

После обаче мислите му отскочиха към Ла Дорада.