Клайв Къслър
Циклопи (4)

3.

— Задръжте ръцете си в това положение — заговори непознатият с разговорлив тон. — Знам какъв сигнал с ръката са ви казали да направите на вашите хора от тайните служби, ако сметнете, че животът ви е в опасност.

Президентът седеше като пън и не можеше да повярва какво става. Изпълни го повече любопитство, отколкото страх. Отначало не посмя да заговори пръв след това, което чу, не беше сигурен дали ще подбере точните думи. Погледът му остана прикован към пакета.

— Глупава постъпка — реши се той накрая. — Няма да доживеете, за да останете доволен.

— Не става дума за убийство. Няма да ви се случи нищо лошо, ако изпълнявате нарежданията ми. Приемате ли условието?

— Не ви липсва смелост, господине.

Непознатият подмина забележката и продължи да говори с тон на учител, изброяващ на класа си правилата за поведение:

— Бомбата е от типа, който се пръсва на парчета и ще разкъса всяка плът и кост в радиус от двайсет метра. Ако се опитате да предупредите вашите телохранители, ще я детонирам с електронното задействащо устройство, завързано за китката ми. Ако обичате, продължете си играта на голф, все едно че нищо необичайно не се е случило.

Мъжът спря колата на около метър от топката, слезе и огледа предпазливо агентите. Със задоволство забеляза, че вниманието им е насочено повече към гората около игрището. После бръкна в торбата и извади стик с желязна глава, номер шест.

— Явно, че нямате и понятие от голф — отбеляза президентът, леко облекчен, че успя да овладее донякъде положението. — Необходим ми е стик за къс удар. Подайте ми номер девет, с желязна глава.

Нашественикът се подчини и застана настрана, докато президентът подаде къса висока топка към зеленината и я побутна леко към дупката. Когато поеха към следващата площадка, той огледа седналия до него мъж.

Изпод сламената шапка се подаваха няколко кичура прошарена коса, а бръчките около очите му говореха за възраст към шейсет години. Имаше слаба, почти крехка фигура с тесен ханш — пълно подобие на Реджи Салазар, само дето беше с няколко сантиметра по-висок от него. Чертите на лицето му бяха дребни и донякъде го оприличаваха на скандинавец. Имаше школуван глас, сдържани маниери, а квадратните рамене говореха за човек, който е свикнал да властва, макар че в погледа му нямаше и следа от ярост или злоба.

— Останах с налудничавото впечатление — каза спокойно президентът, — че нахлувате тук с намерението да изразите становище.

— Не е чак толкова налудничаво. Много сте проницателен. Но не съм очаквал нещо по-малко от човек с вашата власт.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Докато разговаряме, наричайте ме Джо. И ще ви спестя въпроса за какво е всичко това, веднага щом стигнем до площадката. Там има обществена тоалетна. — Той извади една папка изпод ризата си и я плъзна по седалката към президента. — Влезте вътре и се запознайте набързо със съдържанието. Няма да ви отнеме повече от осем минути. Забавите ли се повече от това време, ще възбудите подозрението на телохранителите ви. Не е нужно да ви обяснявам последствията.

Електрическата кола бавно спря. Без да каже дума, президентът влезе в помещението, седна на тоалетната чиния и започна да чете. Точно след осем минути излезе със смутен вид.

— Що за умопомрачителен номер кроите?

— Не е никакъв умопомрачителен номер.

— Не разбирам защо трябваше да стигнете дотам, че да ме карате да чета тази комична, научнофантастична измислица.

— Не е измислица.

— Тогава трябва да е някакъв вид изнудване.

— Колонията Джърси съществува — каза търпеливо Джо.

— Да, колкото и Атлантис^[1].

Джо се усмихна накриво.

— Току-що бяхте приет в клуб за подбрани хора. Вие сте вторият президент, запознат с проекта. Сега предлагам да ударите топката, а аз ще ви обрисувам картината, докато играете. Няма да е пълна картина, защото не разполагаме с много време. Освен това не ви трябва да знаете някои подробности.

— Първо искам да ви задам един въпрос. Дължите ми го.

— Добре.

— Къде е Реджи Салазар?

— Спи дълбоко в бараката.

— Бог да ви е на помощ, ако лъжете.

— Кой стик? — попита нехайно Джо.

— За къс удар. Дайте ми номер четири с желязна глава.

Президентът замахна механично, но топката полетя по права и точна линия, тупна на земята и се търкулна на около трийсет сантиметра от дупката. Той хвърли стика към Джо и се отпусна тежко на седалката на колата.

— Добре тогава… — подхвана Джо, подкарвайки към зеленината. — През 1963 година, само два месеца преди да бъде убит, президентът Кенеди се срещна с група от деветима души в дома си в Хаянис Порт. Те му изложиха строго поверителен етапен проект, който да бъде осъществен зад кулисите на новата програма „Човек в космоса“. Групата представляваше „тайно ядро“ от блестящи млади учени, крупни бизнесмени, инженери и политици, всеки с изключителни заслуги в своята област. Кенеди възприе идеята им и стигна дотам, че създаде правителствена агенция, която служеше за прикритие, за да се източват пари от федералните данъчни постъпления за нуждите на проекта под кодовото название „Колонията Джърси“. Сумата растеше и благодарение на бизнесмените, които създадоха фонд, от който всеки долар да съответства на правителствения. Научноизследователската апаратура се създаваше в съществуващи сгради, обикновено стари складови постройки, пръснати из цялата страна. Така бяха спестени милиони от първоначалните разходи, както и се избегнаха въпроси на любопитни, в случай че се построеше нова сграда на център за разработка и усъвършенстване на проекта.

— Как се е запазила операцията в тайна? — попита президентът. — Не може да е нямало изтичане на информация.

Джо сви рамене.

— Много просто. Научноизследователските екипи се занимаваха със свои собствени проекти. Всички работеха на различни места. Прилагаше се старата приказка: „Едната ръка да не знае какво прави другата“. Изработването на апаратурата беше възложено на дребни производители. Толкова просто беше измислено. Трудната част беше да се съгласуват действията под носа на НАСА, без да се даде възможност на хората там да узнаят какво се върши. Затова в космическите центрове в Кейп Канаверал и Хюстън бяха внедрени военни офицери, както и един в Пентагона, който да оказва съдействие за всички неудобни проби.

— Искате да кажете, че Министерството на отбраната не е знаело нищо по въпроса?

— Това беше най-лесното — усмихна се Джо. — Един от членовете на „тайното ядро“ беше щабен офицер с високо звание, чието име не е важно за вас. За него не представляваше трудност да вмъкне още една военна мисия в лабиринта на Пентагона.

Стигнаха до топката и Джо млъкна. Президентът нанесе още един удар така, сякаш му се спеше. Върна се при колата и загледа Джо.

— Не ми се струва възможно НАСА да е била чак толкова сляпа и глуха.

— В нея един от ключовите директори на космическата администрация беше член на „тайното ядро“. Освен това неговото виждане беше да има постоянна база с неограничени възможности, а не съсредоточаването върху няколко временни кацания на човек на лунната повърхност. Но му беше ясно, че НАСА не може да провежда едновременно две сложни и скъпи програми, затова стана член на „Колонията Джърси“. Проектът се държеше в пълна тайна от президентството, Конгреса и военните. Това решение се оказа мъдър ход.

— И основната идея е Съединените щати да стъпят здраво на луната.

— Да, господин президент — кимна Джо, — точно така.

Президентът не беше в състояние да възприеме необятността на това схващане.

— Невероятно е, че един толкова обхватен проект е могъл да се изпълнява зад непробиваемата завеса на сигурността, без да се разбере за него в продължение на двайсет и шест години.

Джо се загледа в окосената част на игрището.

— Ще ми отнеме цял месец, за да ви опиша проблемите, спънките и трагедиите, които са го съпътствали, научните и инженерни открития при разработките на процеса водород-редукция за получаването на вода, апаратурите за извличане на кислород и завода за производство на енергия, чиито турбини се задействат чрез течен азот, както и за събирането на материали и съоръжения, пускани в определена орбита от частна космическа агенция, спонсорирана от „тайното ядро“, за конструкцията на лунните превозни средства, предназначени да ги пренасят от земната орбита до колонията Джърси.

— И всичко това става под носа на нашата цялостна космическа програма?

— Рекламирани като големи съобщителни изкуствени спътници, всъщност те бяха замаскирани секции на лунните превозни средства, във всяка от която имаше човек във вътрешна капсула. Няма да навлизам в десетте години, през които беше замислян този момент, нито ще се спирам на изключителната сложност на свързването им една с друга и с една от нашите изоставени космически лаборатории, използвана като база за сглобяването на превозните средства. Оставям настрана и научното постижение в конструирането на лек, надежден слънчев електрически двигател, използващ за гориво кислород. Но работата беше свършена.

Джо спря колата, за да даде възможност на президента да направи поредния удар.

— После трябваше само да се съберат системите за поддържане на жизнените функции с изстреляните вече в орбита продоволствия и всичко да бъде транспортирано, или по-точно теглено като с влекач, до предварително определения обект на луната. До колонията Джърси са пратени дори една стара съветска орбитална лаборатория и всякакви годни за употреба парчета от космически отпадъци. От самото й начало операцията се явява пионерското преселване на човека от своя дом на земята, най-значимата стъпка, откакто първата риба е изскочила на сушата преди повече от триста милиона години. Но, боже мой, ние я направихме! Сега, докато си седим и разговаряме, десет души живеят и работят във враждебно обкръжение на 380 000 километра оттук.

Докато Джо говореше, погледът в очите му доби израз на месия. После видението му изчезна и той погледна часовника си.

— Трябва да побързаме, за да не почнат телохранителите да се чудят защо се заседяваме толкова. Във всеки случай това е същността на въпроса. Ще се постарая да отговоря на въпросите, докато играете.

Президентът го гледаше с благоговение.

— Господи! — промълви той. — Не съм сигурен, че ще мога да възприема всичко това.

— Моите извинения, че ви засипах с цялата тази информация за толкова кратко време — измъкна се Джо. — Но няма как, налагаше се.

— В коя точно част на луната се намира тази колония Джърси?

— След като изучихме снимките, направени от сондите на лунния изкуствен спътник и мисиите на „Аполо“, открихме гейзер от пара, излизащ от вулканичен район в южното полукълбо на луната. След по-задълбочени проучвания се оказа, че това е огромна пещера — съвършено скривалище за разположение на първоначалните инсталации.

— Казахте, че там имало десет души.

— Да.

— На ротационен принцип ли, на смени ли?

— Не, никакъв ротационен принцип.

— Божичко! Значи първоначалният екип, който е сглобил лунното превозно средство, е в космоса от шест години?!

— Точно така — потвърди Джо. — Един умря, а нови седем души бяха изстреляни, след като базата бе разширена, за да поеме още хора.

— Ами семействата им?

— Всички са ергени. Всички са запознати и са приели трудностите и рисковете.

— Казахте, че аз съм вторият президент, който научава за проекта.

— Така е.

— Но това, че не разрешавате на държавния глава на нацията да участва в проекта, е обида към институцията.

Тъмносините очи на Джо станаха още по-тъмни, той загледа президента с неприкрита злоба.

— Президентите са политически хищници. Броят на гласоподавателите става по-ценен от съкровище. Никсън може би е използвал колонията Джърси като димна завеса, за да се избави от аферата Уотъргейт. Картър също, с провала с иранските заложници. А Рейгън — да затвърди образа си, докато властва над руснаците. Но още по-жалка е мисълта какво би направил Конгресът с проекта. Партизанската му политика, която би се наложила когато започнат разгорещени безсмислени дебати за това дали не е по-добре парите да се изразходват за отбраната, или за изхранването на бедните. Аз обичам страната си, господин президент, и се считам за по-голям патриот от повечето хора, но вече нямам вяра в правителството.

— Но вие харчите парите от данъците на хората.

— Те ще бъдат върнати с лихви от резултатите от научните постижения. Не забравяйте обаче, че половината от парите са дадени от частни лица и техните корпорации, и то без никакъв помисъл за печалба или лична облага. Министерството на отбраната и космическите институти не могат да се похвалят с подобно нещо.

Президентът не възрази. Постави безмълвно топката на площадката и я запрати към осемнайсетата зеленина.

— Щом нямате вяра в президентите — рече той с горчивина в гласа, — защо паднахте от небето, за да съобщите всичко това именно на мен?

— Може да възникнат проблеми. — Джо извади една снимка от папката и му я подаде. — Чрез нашата връзка получих снимка, направена тайно от самолет на Военновъздушните сили, извършващ разузнавателни полети над Куба.

Президентът сметна за по-разумно да не пита Джо как е попаднала снимката в ръцете му.

— И какво трябва да гледам?

— Моля да изучите района над северното крайбрежие на острова и под флоридските Кий Уест.

Президентът извади очила за четене от джоба на ризата си и се вгледа в снимката.

— Прилича ми на въздушния балон на „Гудиър“.

— Не, това е „Проспъртиър“, стар дирижабъл, собственост на Реймънд Лебарон.

— Но той не изчезна ли преди две седмици над Карибско море?

— По-точно, преди десет дни, заедно с дирижабъла и другите двама от екипажа.

— Значи снимката е правени преди изчезването на Лебарон.

— Не, филмът е свален от самолета само преди осем часа.

— В такъв случай Лебарон е жив.

— Ще ми се да вярвам, но всички опити за радиовръзка с „Проспъртиър“ са безрезултатни.

— Какво общо има Лебарон с колонията Джърси?

— Беше член на „тайното ядро“.

Президентът се наклони към него.

— А вие, Джо, да не би да сте един от първите деветима, съставили проекта?

Джо не отговори. И не беше нужно. Президентът, вперил поглед в него, не се усъмни в отговора. Със задоволство се облегна назад и се отпусна.

— Добре тогава, какъв ви е проблемът?

— След десет дни руснаците ще изкарат от хамбара най-новата си самоходна пускова установка и ще я изстрелят в космоса с десантен лунен кораб, който е шест пъти по-голям и по-тежък от управляемия от човек модул, използван от астронавтите от програмата „Аполо“. Знаете подробностите от разузнавателните сводки на ЦРУ.

— Да, държаха ме в течение за мисиите до луната — не отрече президентът.

— Знаете също така, че през изминалите две години те са изстреляли в орбита три сонди да обикалят луната, за да проучат и снимат удобни за кацане места. Третата и последна сонда се разби на лунната повърхност. Втората имаше повреда в двигателя и горивото й избухна. Първата обаче се справи успешно, поне в началото. Тя обиколи луната дванайсет пъти. После стана нещо. След като започна да се връща, преди да влезе в земна орбита, тя изведнъж отказа да приема всякакви команди от земята. През следващите осемнайсет месеца съветските космически диспечери положиха усилия да свалят невредим летателния апарат. Няма как да разберем дали са успели да възобновят визуалните му данни. Накрая те изстреляха ретро ракети. Но вместо в Сибир, лунната им сонда „Селенос 4“ се приводни в Карибско море.

— Каква е връзката на Лебарон с всичко това?

— Той тръгна да търси съветската лунна сонда.

По лицето на президента се изписа съмнение.

— Според докладите на ЦРУ руснаците са извадили летателния апарат от дълбоките води на Куба.

— Димна завеса! Те дори изиграха цяло представление как уж изваждат сондата. Но истината е, че изобщо не са могли да я открият.

— А вашите хора имат предположение къде се намира тя, така ли?

— Да, знаем точното й местоположение.

— Защо искате да изземете от руснаците няколко снимки от луната? Такива снимки има с хиляди и са на разположение на всеки, който иска да ги проучва.

— Да, но те всички са правени, преди да бъде създадена колонията Джърси. Новите въздушни снимки на руснаците положително ще открият местонахождението й.

— С какво ще навреди това?

— Сигурен съм, че ако Кремъл се добере до истината, първата мисия на СССР до луната ще има за цел да нападне и превземе колонията ни и да я използва за техни цели.

— Не ми се вярва. Кремъл би държал цялата си космическа програма открита, за да ни предизвика.

— Забравяте, господин президент, че нашият лунен проект е обгърнат в тайна. Никой не може да обвини руснаците, че са откраднали нещо, за което не се предполага, че съществува.

— Ръгате с нож в тъмното — отсече рязко президентът.

Погледът на Джо стана твърд.

— Няма значение. Нашите астронавти стъпиха първи на луната. Ние ще бъдем първите, които ще я колонизираме. Луната принадлежи на Съединените щати и ние ще се опълчим срещу всяко нашествие.

— Това не е четиринайсети век — изуми се президентът. — Не можем да грабнем оръжие и да държим руснаците или който и да е друг далеч от луната. Освен това Обединените нации постановиха, че никоя държава няма власт над луната и планетите.

— Дали Кремъл щеше да се съобрази с това, ако беше на наше място? Не мисля. — Джо се размърда и извади от торбата друг стик. — Осемнайсетата зеленина. Последният ви тур, господин президент.

Със замаяна глава президентът застана до зеленината и вкара топката в дупката от шейсет сантиметра разстояние.

— Бих могъл да ви попреча — рече студено той.

— Как? НАСА няма готови технически средства, за да изстреля взвод от морски пехотинци на лунната повърхност. Благодарение на вашата и на предшествениците ви недалновидност, всичките им сили са съсредоточени в орбиталната космическа станция.

— Не мога да стоя настрани и да ви оставя да започнете война в космоса, която може да се изсипе и върху земята.

— Ръцете ви са вързани.

— Може и да грешите по отношение на руснаците.

— Да се надяваме, че е така — отвърна Джо. — Но подозирам, че вече са убили Реймънд Лебарон.

— И затова ли ме посветихте в тайната ви?

— Ако се случи най-лошото, поне ще сте предупреден за положението и ще можете да подготвите стратегия как да действате сред хаоса, който ще последва.

— Ами ако наредя на телохранителите ми да ви арестуват като душевноболен убиец и после разглася тайната за колонията Джърси?

— Арестувате ли ме, Реджи Салазар ще бъде мъртъв. Разкриете ли проекта, тогава двойната задкулисна игра, ножовете в гърба, измамата и лъжите, както и жертвите, взети по време на изпълнението му, ще паднат върху политическите ви плещи още от времето, когато положихте клетва за влизането ви в Сената. Ще изхвърчите от Белия дом с по-голяма скорост от Никсън, ако разбира се, доживеете дотогава.

— Заплашвате ме с изнудване ли? — До този момент президентът сдържаше гнева си, но сега кипеше от ярост. — Животът на Салазар ще бъде малка цена, с която ще се плати за запазване целостта на президентството.

— Дайте ми две седмици и след това обявете пред света съществуването на колонията Джърси. Тогава с фанфари и барабани можете да поемете ролята на голям политически герой. Две седмици, и ще можете да покажете доказателство за най-огромното научно постижение на тази страна.

— След две седмици? И защо точно тогава?

— Защото за тогава е планирано първоначалният екип да напусне колонията Джърси и да се върне на земята със събираните в продължение на две десетилетия данни от проучването на космоса: доклади за метеорологическите и лунните сонди, научните резултати от хилядите биологически, химически и атмосферни опити, безбройните снимки и километрите видеоленти на първото човешко присъствие на планетарна цивилизация. Първата фаза на проекта е завършена. Мечтата на „тайното ядро“ се осъществи. Сега колонията Джърси принадлежи на американския народ.

Президентът си играеше замислено със стика. След малко попита:

— Кой сте вие?

— Разровете се в паметта си. Познаваме се отпреди много години.

— Как да се свързвам с вас?

— Ще ви уредя нова среща, когато преценя, че е необходима. — Джо вдигна торбата със стиковете от багажника на електрическата кола и тръгна по тясната пътека към клуба. След няколко крачки спря и се върна.

— Между другото, излъгах ви. В този пакет няма бомба, това е подарък от „тайното ядро“ — кутия с нови топки за голф.

Президентът го изгледа с чувство на безсилие.

— Да те вземат мътните, Джо!

— О, и още нещо… Моите поздравления.

— Поздравления? За какво?

Джо му подаде картата за отбелязване на резултата.

— Следих внимателно играта ви. Направихте седемдесет и девет точки.