Виктория Фокс
Островът на изкушението (9)

7

Лори

Тони Гарсия сгъна последния брой на „Ла опинион“ и тихо го постави върху масата. Лори забеляза купчината от неотваряни пощенски пликове с надничащи през прозорчетата червени печати на известията с последно предупреждение. Под очите на баща й плуваха тъмни кръгове.

— Срамота! — Анхелика стърчеше зад рухналите рамене на съпруга си със скръстени ръце и здраво стегната в кок черна коса. Устните й бяха изписани с червило с кървав цвят.

— Нищо лошо не съм сторила — заяви Лори. Току-що се беше върнала от „Трес Ерманас“ и още не беше свалила чантата си от рамо, когато Анхелика се впусна в гневната си тирада. Анита и Роза, проклетите кучки, долните putas, я бяха накльопали.

Разправяха се в малката кухничка. Къщата беше тясна дори и по времето, когато живееха само тримата с майка й, но в семейството цареше любов и теснотията не ги притесняваше. А сега Лори имаше чувството, че стените се приближават и я притискат. В мивката чакаха цял куп мръсни чинии, в ъгъла имаше планина от дрехи за пране с небрежно захвърлените гащи на Анита на върха. Всичко тънеше в прахоляк и мръсотия. Трите доведени жени бяха над тези неща.

— Рико ме обича — заяви тя с вирната брадичка. — Грижи се за мен.

— Енрике Маркес не е от нашата черга — изсъска Анхелика, сякаш този аргумент приключваше спора. — Позориш семейството ни, Лориана.

— Какво семейство? Вие не сте ми семейство и никога няма да бъдете!

Очите на Анхелика захвърляха искри.

— Тони, кажи на дъщеря си да се държи подобаващо!

— Чу ли, Лори! Внимавай какво говориш!

Прищя й се да го удари. Скръбта променяше хората, но баща й беше станал неузнаваем.

— Цялата му фамилия е измет! — изфуча Анхелика.

— Ти не ги познаваш!

— А мъртвото бебе! Да не сме паднали от луната! — Майката на Рико беше родила мъртво момиченце предишната година и за никого не беше тайна, че причината бяха наркотиците. — Всичките са един дол дренки! Пълни боклуци! Мръсни имигранти!

— А ние какви сме в такъв случай?

— Тони! — Анхелика се олюля при мисълта, че някой би сложил нея и дъщерите й в същия кюп като Маркес.

Лори знаеше, че Анита и Роза са в коридора и подслушват разговора. Представи си тържествуващите им изражения и за пореден път се почувства крайно онеправдана. Никоя тяхна постъпка не се смяташе за нередна. Само тя правеше грешки. Чувстваше се пренебрегната в собствената си къща.

— Ако искаш да говорим за хора, които не се издържат самостоятелно, ето ги двете ти дъщерички! Само лентяйстват. По цял ден нада. Всичката работа е върху моите плещи — както в салона, така и вкъщи. — Гласът й пресекна. — Мама не би го понесла.

Тони като че ли се накани да вземе отношение, но мигновено се отказа. Анхелика не понасяше споменаването на предходницата си.

— Ах, ти, неблагодарна кучко! — избухна тя. — Да не мислиш, че ще цъфнеш и вържеш самичка? Давай — пробвай! Ала не забравяй, че живееш под нашия покрив…

— Не помня вие да сте купуват къщата — прекъсна я Лори. — Пък и знам, че би спала по-спокойно, ако изобщо ме нямаше, ако изобщо не се бях раждала. Защо тогава не ми позволиш да се виждам с опасното момче? Може пък да ти провърви и да пукна, а!

— Млъкни! — обади се Тони най-накрая. Настъпи тишина. Лори осъзна, че е прекалила, но целта й беше да го накара да реагира. И успя. — Щом така разсъждаваш, няма да те спираме. Даже ще те поощрим. — Той разтърка очи и когато погледите им се срещнаха, Лори забеляза, че са червени и празни като пресъхнал кладенец.

— Ако настояваш да се срещаш с онова момче, ще се наложи да те изпратим при Корасон.

— В Испания?! — слиса се Лори. Корасон беше престарялата майка на Тони, която живееше в отдалечен планински район.

Тони кимна.

— Двамата с Анхелика мислим, че така ще бъде най-добре.

— Стана на твоята — обърна се момичето към мащехата си. — Да ме разкараш и най-хубаво хич да не се върна.

— Поне ти предлагаме избор — каза Анхелика, разигравайки проява на справедливост. — Ако продължаваш да се срещаш с Енрике Маркес, ти не ни оставяш избор.

Лори отвори вратата към коридора. Анита и Роза се изнизаха като мишки. Стълбите изскърцаха под огромното туловище на Роза и двете момичета се скриха в банята.

Единствената надежда на Лори беше Рико. Само той я насърчаваше да търси изход от неволите. В никакъв случай не би допуснала да замине за Испания. Баба й беше сигурно на сто и с единия крак в гроба. Там щеше да се чувства като заточеник в гробище.

— Лориана, веднага се върни тук! — побесня Анхелика. — Не съм приключила с теб!

Плажът я зовеше. Умираше от желание да се обади на Рико, но нямаше сили да му разкаже за кавгата. Грубите думи на Анхелика ехтяха в главата й и се лутаха като птица в кафез.

Докато пресичаше булевард „Оушън“, един шофьор на камион наду клаксона и й подвикна нещо. В протърканите си дънкови панталонки, мрежест потник и фини, блещукащи в буйната черна коса кръгли обици, Лори беше същинска сирена. Не осъзнаваше красотата си и затова беше още по-красива.

Океанът беше спокоен. Още не се беше спуснал мрак. Събу обувките си и закрачи боса по златистия пясък. Спря до водата.

Значи такъв избор й предлагаха: да престане да се вижда с Рико или да замине за Испания. Ако я изпращаха на друго място, веднага щеше да се възползва от възможността — та нали мечтаеше за бягство! Спомняше си къщата в Испания съвсем откъслечно. От хаотичните, несвързани фрагменти на далечното детство се очертаваше тъжна картина на безутешност и самота. Какво я очакваше там? Чакане. Докато собственият й живот я подмине.

Mierida!^[1] Отчаянието й прерасна в истинско нещастие. Забраняваше си да плаче. Сълзите бяха за слабите духом, а и не помагаха. Трябваше й план.

Лори затвори очи. В месеците след смъртта на майка си си беше представяла далечен и необитаем остров, кътче, към което винаги се отправяше в мислите си, за да повярва, че широкият свят я очаква. Безкрайни бели плажове и блещукащи зеленикави води, жарко слънце и жега… Застанала на ръба на океана, тя докосваше безбрежността му и почти успяваше да повярва в съществуването на такова място. Лично неин остров, неин блян, далеч от хората.

Ала съдбата й се разминаваше с мечтите, описани и в романите, които четеше с часове, и в които откриваше чудесата на сияйни, отрупани със съкровища светове. Въпреки това се надяваше и вярваше на сърцето си.

Лори вдиша соления въздух. Някой ден щеше да се озове на мечтания остров и щеше да превърне мечтите в реалност.

Решението беше взето. Обсъдено с Рико.

Очакваше ги бягство.