Виктория Фокс
Островът на изкушението (46)

44

Аврора

 

Аврора всмука дим и откъм пръстите на краката й нагоре пропълзя сладка топлина. Отпусна се назад. До нея лежеше малко по-възрастен тип, който вдигна едната си плътно татуирана ръка и я пъхна под раменете й. Казваше се Кейси Амос, двайсетгодишният син на Роланд Амос, прочут музикален продуцент, изстрелял се към славата, стартирайки цял куп телевизионни предавания за скрити таланти. Кожата под мишницата на Кейси беше бледа и суха на допир, осеяна с меки кестеняви косъмчета, и Аврора се хвана да я зяпа отнесено с размътено от тревата съзнание.

Така минаваха дните й след Какатра. В такава безпътица беше изпаднала, че не знаеше къде се намира. Нямаше сили да се изправи лице в лице с действителността; час след час потискаше емоциите, страховете и подозренията си, усмирявайки ги с коктейл от наркотици. Имаше чувството, че някогашният й живот започва да се повтаря. Само дето в този случай, поне що се отнасяше до нея, родителите й вече не съществуваха. Дори думата „родител“ й звучеше кухо. Мама. Татко. Безсмислен сбор от букви.

— Кейси, гледай какво става. — Фара Майкълс танцуваше по бикини с дантелени къдрички. Партито се вихреше в апартамента на родителите й в Малибу. Дърк и Кристина бяха заминали за Ню Йорк, оставяйки единствената им щерка да си развява байрака. В момента всекидневната им предлагаше терен за друсането и разсъбличането на цял куп мангизлии от Ориндж Каунти.

Кейси погледна, очевидно незаинтересуван. Щръкналите гърди на Фара подскачаха нагоре-надолу в ритъм с последното парче на Риана.

— Не си ли ми навит? — измърка съблазнително.

Отегчен от гледката, Кейси се обърна към Аврора с похотлива усмивчица, измърморвайки едно „хей“ и налитайки й с целувка. Тя му се отдаде. С ъгълчето на окото си видя как Фара се фръцва намусено.

Кейси се целуваше добре, но Аврора беше твърде надрусана, за да му се наслади пълноценно.

— Кучка!

Обля я внезапна ледена вълна. Преди да се опомни, вече беше подгизнала до кости. В ръката на Фара се клатушкаше празна кофа и струйки ледена вода се стичаха върху паркета.

— Какви ги вършиш, мамка му? — Аврора примига веднъж — два пъти, вир-вода.

Фара имаше нахалството да се изсмее нагло.

— Курва! — озъби се, кривейки уста в грозен пристъп на ревност. Останалите гости се бяха умълчали и наблюдаваха втрещено шокиращата сценка.

Аврора стана на крака.

— Да ти го начукам! — заяви на Фара с вбесяващо сдържан глас. — Не съм виновна, че Кейси има добър вкус.

Фара я зяпаше с такова озлобление, че очите й наподобяваха процепи в автомат за пинбол.

— Вземи си кърпа — каза й заплашително. — Съсипваш паркета. Ама ти пък си свикнала да съсипваш до каквото се докопаш, нали, Аврора? На теб добре ли ти е, другото няма значение.

Публиката я загледа в очакване на ответна реплика. Някой даже спря музиката.

Аврора се чувстваше смазана. Напоследък постоянно я мъчеше умора, сякаш костите й бяха остарели и нямаше сили да се заеме с каквото и да било. Понякога дори ставането от леглото й се струваше непосилна задача, затова просто се търкаляше из чаршафите по цял ден, заточена в тъмната си стая и още по-тъмния свят на мислите си. Но надутата, лигава мутра на Фара възпламеняваше гнева й. Така наречената й приятелка си нямаше представа какви грижи са й в главата — някъде из спасителния дим от марихуаната — и отгоре на всичко имаше наглостта да цвили като подгонено свинче за някакъв си палячо, за когото така или иначе не й дремеше.

Зашлеви й шамар. Плясъкът изсвистя стимулиращо остро и остави чудесно розово петно върху бузата на Фара. В този момент шамаросаната й налетя с мудни, летаргични движения като от сцена на забавен кадър, сграбчвайки мократа й коса и мятайки я на пода, където атакува с нокти като бясна котка. Аврора отнесено отчете факта, че е въвлечена в бой. Досега не се беше боричкала с никого, което само по себе си звучеше доста изненадващо. Фара притискаше с коляно гръдния й кош, докато голите й гърди се клатеха бясно в карамбола.

— Махни се от мен! — смогна да изръмжи Аврора под ударите и ноктите на Фара. Блъсна я с все сила, запращайки я към стъклената масичка за кафе зад гърба й. Естествено стъклото се пръсна на парчета.

Възцари се ужасяваща тишина.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — Аврора дишаше учестено, обливаха я ту топли, ту студени вълни. Усети се, че приятелката й седи полугола върху натрошеното стъкло и й подаде ръка. — Ставай, хайде.

Вместо Фара я хвана Кейси.

— Да се омитаме.

Очевидно никой друг от присъстващите нямаше намерение да й помогне. Всичките се пулеха невменяемо: лоботомирани зрители пред сцената на безвкусна пантомима. Ето такъв живот живееше.

Фара изглеждаше повече от жалко в пошлото си бельо.

— Ставай — повтори й Аврора. — Сериозно ти говоря.

— Майната ти — беше сбитият отговор.

Аврора се двоумеше дали да офейка с Кейси, но изражението по наглото личице на Фара наклони везната.

— Твоя си работа — заяви, събра нещата си и излезе.

 

 

Аврора се събуди с чудовищно главоболие. Чувстваше се все едно някой вадеше мозъка й с шиш през ухото. Стаята й приличаше на бардак. По пода се търкаляха празни бутилки и препълнени пепелници, по всяка една повърхност бяха нахвърляни дрехи. Нямаше ни най-малка представа ден ли е, нощ ли е.

Обърна се по гръб в агония. Кейси Амос спеше като къпан с отворена уста и похъркваше стържещо. Беше изритал завивките и членът му беше открит на показ, свит като съсел в гнездо. Гърдите му бяха покрити с татуировки: главно разсъблечени, едрогърди жени.

Аврора простена. Стомахът и чаталът я присвиваха. Чувстваше остра болка в гърдите, устата и очите си, вероятно от химичните вещества, незнайно какви, с които беше отровила тялото си.

Намъкна мудно тениска и бикини, изхлузи се от леглото бавно, защото й прималяваше, и стана на крака. Стаята се въртеше наоколо й. Побутна плахо една от щорите и прогарящ лъч слънчева светлина проникна в стаята. Почувства се като вампир и едва ли не зачака кожата й да пламне; и да пламнеше, щеше просто да си стои на място като някоя ритуална кукла, докато от тялото й не останеше нищо друго, освен купчина зловонна пепел. Кой знае, можеше и да й провърви.

Телефонът й иззвъня от долния етаж. Аврора се изкуши да го пренебрегне, но досадният звън направо разцепваше главата й.

— Ало? — вдигна слушалката, олюлявайки се.

— Аврора, кое време е? — попита Рита.

Аврора нямаше никаква идея.

— Десет? — предположи, търкайки очи.

— Минава обед.

— Ъъ… — Спомни си през мъглата, че има някаква уговорка.

— Цяла сутрин звъня на мобилния ти. Къде те намирам?

— Вкъщи.

— И чак сега ми вдигаш? Реших, че ти се е случило нещо!

— Сигурно му е паднала батерията — оправда се неубедително.

— Вбеси не само мен, Аврора, ами и хората от „Страйк“.

Звукозаписното студио. Бяха си уговорили среща, за да обсъдят следващия й албум. По дяволите.

— Съжалявам — измрънка. — Много съжалявам.

— Трябва да се стегнеш, малката. Отиваш на зле.

— Знам.

— Не ми се вярва. Кризисният контрол си има своите граници. Спокойна си, че заради баща ти ще склонят на втора среща, но нехайството ти подрива и твоята, и моята репутация. Залагам собствения си задник заради теб, а май хич не ти пука.

— Успах се.

— Редовно се успиваш, струва ми се. Спомняш ли си миналата седмица например, когато трябваше да се явиш на фотосесията за „Приказна принцеса“? И интервюто, което ти уредих за „ЮСей“? Излагаш се.

— Извинявай.

— Престани да ми се извиняваш и се вземи в ръце. Нали уж щеше да избягваш наркотиците, щурите купони и безразборния секс. Тръгнала си по опасен път и не мога да те следвам. — Рита въздъхна ядосано. — Още откакто се върнахме от Какатра, създаваш само неприятности. А мислех, че идеята на онова място е да действа благотворно на хората.

Името на острова като че ли я стисна за гърлото.

Нищо не се е случило. Не е истинско. Не мисли за него и все едно не съществува.

Но събитията настоятелно проблясваха в паметта й. Спомни си как беше изтърчала до вилата онази нощ и беше заявила на Рита, че си тръгват рано сутринта. Трябваше да й целува краката, задето не й беше разиграла Испанската инквизиция, задето не й беше изтъкнала всичките си усилия до тук.

— Забрави — отряза Рита след малко. — Каквото било — било. Отложихме срещата, така че просто се постарай да дойдеш следващия път. Не ме разочаровай отново.

— Няма.

— Няма да ме разочароваш или няма да дойдеш?

— Няма да те разочаровам.

Тъкмо затваряше, когато Кейси я прегърна през кръста. Миришеше на цигарен дим и готвено, а ерекцията му я притискаше отзад. Аврора се наведе върху тоалетната масичка и разтвори крака. Какъв беше смисълът на въздържанието? Изобщо какъв беше смисълът на целия й живот?

 

 

Шерилин Роуз отвори луксозната бонбониера и прокара изгризаните си, лакирани в бебешко розово нокти по черната, гладка повърхност на шоколада. Белгийски, любимият й.

Икономката донасяше по кутия на всеки няколко дни. Пристрастена беше. Бонбоните носеха единствената наслада в живота й, по-ценни бяха и от бижута. Карамелен, малинов, капучинов пълнеж… Пъхваше избраника в устата си и го оставяше да се разтопи бавно върху езика й, докато сладкият балсам се разлееше и я дареше с незаменим момент на екстаз, който заличаваше всички тревоги. Мимолетният й миг на блаженство.

Стаята й беше потопена в мрак и едва различаваше на кое от съкровищата си е попаднала. Изненадата беше част от удоволствието и реално най-големият риск, който се осмеляваше да поеме напоследък. Щорите държаха калифорнийското слънце настрана, а телевизорът бълваше флагрантните си реклами и развлекателни предавания.

Барикадирала се беше тук от месеци. Всичко беше започнало с паническите пристъпи дори при мисълта да излезе навън, а после и самото имение се беше превърнало в неузнаваем лабиринт, всеки сантиметър от който й напомняше за измамното съществуване на семейството й.

Семейство ли? Ха! Но как другояче да ги нарече?

Спалнята й беше единственото безопасно убежище на света. Чувстваше я като своя крепост. Двамата със съпруга й открай време разполагаха с отделни стаи уж заради нейното неспокойствие и хъркането на Том. Дори се шегуваха по темата пред приятелите си. Ха-ха-ха, може ли да мигне човек, отвори ли Том дъскорезницата? Само дето всъщност се смееха на най-гротескния брак, съществувал някога.

Шерилин защрака с дистанционното, докато не попадна на канала за телешопинг. Красива жена й предлагаше медальон с формата на лебед. Можеше да си го позволи. И още как — можеше да си позволи и хиляда от проклетите джунджурии, десет хиляди: цял милион! Ако й скимнеше, можеше да напълни цял басейн с шибаните лебедови медальони, ала животът й все щеше да си е съшият.

Усили звука до дупка, като чу Аврора да се качва по стълбите с другарчето си. Половината нощ беше будувала под съпровода на креватните им викове и стонове. Нямаше намерение да изслуша и повторението. Развратен демон: такова изчадие бяха си отгледали.

Децибелите стигнаха болезнени висини.

Шерилин залепи длани върху ушите си, разпилявайки бонбоните по пода. Един от кръглите промени посоката си в последния момент и се търкулна право към нея.

Нападаше я. Всичко и всички действаха срещу нея.

Не знаеше още колко ще успее да запази изкуствената си фасада.

 

 

На три хиляди километра разстояние, на грандиозна сцена някъде из щата Тенеси, Том Наш върна микрофона на стойката му, поклони се и прие бурните аплодисменти. Звездният финал на свръхуспешното му турне постигна неоспорим триумф. Представил се беше по-блестящо от всякога. Подлудил беше тълпата с въртеливите си танцови движения и неустоимо ритмични напеви. Провел беше най-сензационната поредица от концерти в кариерата си до тук. Том Наш покоряваше Вселената. О, да, магията не го беше напуснала.

— ТОМ! ТОМ! ТОМ! — скандираха жените, плачейки със сълзи, задето идолът им беше недостижим. На сцената се приземиха няколко чифта дамски гащички, няколко червени рози и десетки от обичайните хартиени топчета, съдържащи телефонни номера и имейл адреси. Из цялата зала блещукаха светкавиците на мобилни телефони, подът се тресеше от ентусиазираните подскоци на обожателките и към сцената се понесе новата мантра:

— Още! Още! Още!

Том трепереше под кожените си панталони. Но този път не от страх, неувереност или гузна съвест. Този път чисто и просто го тресеше еуфория. Опиянен от адреналина, позволи на обожанието им да го залее като вълна и да отмие напрежението от изминалите няколко месеца.

На кого му беше притрябвала Шерилин Роуз? В интерес на истината той се котираше много по-добре без нея. Напоследък се боеше, че сам не е за никъде. Сега си доказваше колко е грешал. Мисълта за Шерилин, вехнеща между четирите стени на спалнята си, обикновено го депресираше, но не и тази вечер. Тази вечер се изживяваше като самотен рейнджър, единствения и неповторим Том Наш.

Добре щеше да му се отрази. Волният живот без съпруга, без дъщеря, без проклетото му семейство. По думите на Рита Клей Аврора продължаваше да пропада: излизаше извън релси и на него се падаше да я сложи на място, понеже майка й си имаше други ангажименти. Но той просто нямаше сили, идваше му в много. Нуждаеше се от почивка. Съвсем кратка. Тревогите по Аврора бяха оставили отпечатъка си върху последните три години от живота му и едва не бяха съсипали кариерата му. А сега от него се очакваше да е поп звездата герой, мъжът, който носи парите вкъщи и поддържа спокойствието и сигурността в семейството. По дяволите, знаеше, че Аврора му беше звъняла, беше запалила телефона от звънене, и не му правеше чест, че не вдигна нито веднъж. Но пак за тяхно добро мислеше. Докъде щяха да стигнат без славата на Том Наш? До под кривата круша — ето къде. Щеше да й обърне внимание вкъщи.

— ТОМ! ТОМ! ТОМ!

Желанието на публиката беше удовлетворено. С първите ритми на биса, разбиващия му хит „Тя знае най-добре“, писъците на домакините достигнаха истерични висоти.

Том облада сцената, раздавайки се на максимум за почитателките, вживявайки се във всяка дума, във всеки китарен риф.

Светът беше в краката му. Никой нямаше да му отнеме величието.