Виктория Фокс
Островът на изкушението (31)

29

Лори

 

През лятото с представянето на новото момиче на „Валъри“ и стартирането на последната изключително успешна козметична линия на Мак, Лори Гарсия се превърна в най-търсения модел на модната арена. Ликът й грееше по билбордове из цялата страна, в Европа и чак до Япония. Сексапилна и знойна, но и свенлива красавица, тя подлуди пазара с излъчването си. Всекидневно беше ангажирана с фотосесии, интервюта, участия в радио и телевизионни предавания, появи на червения килим и бизнес обеди със силните на деня в Ел Ей. Тя постепенно придобиваше славата на американски талисман. Каква по-голяма сензация от съдбата на бедно, очукано от живота момиче, попаднало в света на богатството и знаменитостите, следвайки пътеводната светлина на „Ла Люмиер“?

От една страна, славата отговаряше на очакванията й, а от друга — показваше непознатото си лице. Налагаше се да работи до пълно изтощение. Хапваше набързо, дремваше и нямаше никакво лично време. Фотосесиите идваха и си отиваха, спеше от хотел на хотел, нямаше си дом, а приятелствата се зараждаха и изстиваха.

Непорочността й не спираше да очарова масите. Притегателната комбинация от непокварена добродетел и специален блясък в очите, който обещаваше нещо повече, беше първото, което Жаклин Спарк изтъкна за издигане на имиджа й. Агентката се кълнеше, че тази комбинация ще спечели любовта на публиката. И се оказа права. Образът на Лори прерасна в прототип на младите момичета, без да попада в капана на консервативния модел на подражание. Тя олицетворяваше персонажа на по-голямата сестра, на приятелката, с която можеш да споделиш мечтите и тайните си. Силният пол я намираше за неустоима. Привличаше ги съблазнителната идея, че се пази за тях в един звезден свят, където липсата на порок беше рядко явление.

Но Лори не беше невинното момиченце, за което я представяха. Никога през живота си не се беше чувствала по-далеч от невинността.

Причината не се криеше във факта, че беше целунала женен мъж. Беше обръгнала вследствие на преживяния опит. За младото сърце на Лори измамата на Жан Моро беше възможно най-непростимата форма на предателство.

Често си спомняше за злополучния обяд в „Ла Кут“. Съпругата му се беше присъединила към тях с елегантна, уверена походка. Това беше жена, сигурна в мъжа до себе си. Ребека Щутгарт, дъщеря на покойния Крофърд Щутгарт, финансист милиардер и собственик на американска банкова корпорация, беше четирийсет и две годишна, с десет години по-възрастна от Жан. Имаше пленителния чар на филмова дива, лъскава тъмновиолетова коса и перфектна млечнобяла кожа. С всяка част от тялото си излъчваше лукс и съвършенство — от деликатния грим до скъпоценните камъни на китките и пръстите й. Лори си спомни, че я беше виждала на ревюто на „Фронтлайн“ във Вегас — сериозната жена до дясното рамо на Жан. Как не се беше досетила тогава!

— Аз… не знаех, че си женен — едва изрече тя.

В момент на прозрение осъзна защо я бе изолирал така. Жененият мъж и гузната му съвест.

Всяка една подигравка, всяка обида, която сестрите й бяха отправяли, изведнъж дойде на мястото си. Курва! Уличница! Развратница!

Жан си беше поиграл с нея, а тя му беше повярвала. Всички казваха, че е голям донжуан. Сигурно редовно навестяваше тийнейджърките от бедните квартали, омайваше ги със сладките си лъжи, като се правеше на герой само заради някаква целувка — а може би и нещо повече. Вероятно мъже като него се възбуждаха от идеята, че могат да притежават всяка жена, но и да свалят класата за разнообразие — отегчени от съпругите си и развили апетит към простолюдието.

Сигурно се беше стъписал, когато Десидерия я беше довела от Испания. Бедно девойче, твърде неподходящо за лъскавия му живот. Но ето че изпитваше приятна нотка на злорадство, че се беше наложила и работеше за него, без да има намерение да жертва изгряващата си кариера заради непристойната позиция, в която я беше поставил.

Каквото и да се беше случило помежду им онзи ден в „Трес Ерманас“, то беше в миналото и очевидно без значение.

Лори ненавиждаше Жан Моро. В празнотата от някогашното й увлечение се загнезди семето на чиста омраза, което избуя във вита лоза. Тя се оплете умишлено в нея, защото се опасяваше, че отново ще му повярва.

Часовете прераснаха в дни, дните в седмици и времето я научи да забравя. Сетеше ли се за Жан, Лори влагаше всичко от себе си, за да го забрави. Контролираше съзнанието си и откри, че е по-силна, отколкото предполагаше. Изличи сцената на сблъсъка с Диего Маркес и бандата му. Прогони спомена за преживяното в колата на Жан. Спря да го вика в самотните нощи. Целувката помъждука в паметта й и угасна.

 

 

Имението беше огромно. Имаше тенис корт, фитнес зала и голям басейн с разкошен изглед — изобщо екстри в излишък, половината от които нямаше да използва, а когато в края на дългия работен ден пропълзяваше в леглото на новия си дом, се чувстваше като малка, изтощена мравка. Всички я уверяваха, че това се полага на модел от нейната класа.

След дълги отлагания през август се обади на баща си. Не че нямаше желание да го види — просто вече не се чувстваше като момичето, което той познаваше, и се боеше, че промяната ще ги отчужди.

Като го видя, сърцето й се сви. Тони се беше пременил в сако и официален панталон и миришеше на одеколон. Лори го прегърна, а той й поднесе оклюмал букет.

— Хайде да седнем отвън — предложи тя и долови стеснението му от заобикалящия ги разкош. Не искаше да парадира с богатството си и все пак попита: — Искаш ли да пробваш басейна?

— Няма ли да ме разведеш из къщата? — усмихна се Тони.

Тя го поведе към горния етаж, през апартаментите за гости със собствени бани и огромни гардероби, към нейната спалня с полиран паркет, грамадно легло с покривка от бяла коприна и панорамен изглед към пъпа на Холивуд.

Той застана до прозореца с ръце в джобовете.

— Браво на теб, Лориана.

— Понякога имам чувството, че късметът ми падна отгоре.

Лицето му се размекна в усмивка и тя за миг зърна бащата от детинството си.

— Майка ти би се гордяла с теб.

Лори се замисли за салона на майка й — мястото, където беше преживяла най-тежките моменти в живота си и един-едничък миг на радост. Но веднага загърби спомена.

— Получи ли парите, които ти изпратих?

Тони кимна.

— Нямаше нужда.

— Защо?

— Защото са си твои. Ти си ги спечелила. Не искам да ме извличаш от калта, Лори. Не си ми длъжна.

— Длъжна съм и на двама ни.

— Благодаря ти.

Слязоха на долния етаж и се настаниха край басейна. Тони беше прекалено облечен за жегата, затова свали сакото и разкопча ризата си.

— Как сте вкъщи? — заинтересува се Лори. Хич не я беше грижа за Анхелика, Роза и Анита, но те бяха единствената им обща тема. Искаше й се да попита как гледат на славата й, но на Тони не му се говореше за тях.

— Нищо ново.

— А ти? Ти как си?

— Като изключим факта, че ми липсваш, всичко е наред.

— О, тате. — Тя докосна ръката му, но Тони я дръпна, сякаш искаше да каже: „Не ме мисли.“ — Вече се установих и ще можем да се виждаме по-често.

— Щастлива ли си?

— Май да.

— Голяма къща за само момиче…

— Знам.

Тони сключи ръце.

— Нашата пък е малка… за четирима… Та искам да кажа, че… Анхелика се чудеше дали…

Лори усети накъде бие баща й. Мисълта я потресе. Стана и заяви:

— Съжалявам, но отговорът е не.

Тони се пресегна, ала успя да хване само върха на пръстите й.

— Анхелика държеше да те попитам. Смята, че едва ли ти е нужно толкова място…

— А нея какво я засяга? — Лори прехапа долната си устна, за да попречи на жлъчта да се излее. През последните няколко месеца беше съществувала с убеждението, че отдавна е оставила зад себе си потъпканото момиче от „Трес Ерманас“, нещастния живот и доведеното си семейство. Но ето че старите рани прокървиха.

Баща й поклати глава.

— Съжалявам. Изобщо не биваше да го споменавам.

— Тя не можа ли сама да ме попита? — Лори скръсти ръце.

— Не вярваше, че ще й се зарадваш.

— Но вярва, че ще й се зарадвам, като се самопокани в къщата ми!

Тони заби поглед в земята. Пред нея отново стоеше бащата, чието поведение я вбесяваше. Беше се превърнал в безропотна марионетка на Анхелика. А ако си въобразяваше, че ще я върне към стария сценарий, жестоко се лъжеше.

— Тате — каза тя с посмекчен глас, — знаеш, че вратите ми са винаги отворени за теб. — Подтекстът беше от ясен по-ясен.

— Постъпих грешно. Извинявай.

— Не, не си. — Искаше й се да добави: „Анхелика постъпва грешно“, но се сдържа. Стана й някак съвестно. Щом Тони беше нейна отговорност, а те — негова, то… Тя живееше самичка в цяло имение, а баща й прекарваше старините си натъпкан в кибритена кутийка. Връхлетя я горчиво чувство за вина. Какво ли би я посъветвала майка й?

— Ще си помисля — въздъхна Лори.

В очите на Тони проблесна искрица надежда и стомахът й се сви на топка.

 

 

— Имам предложение за теб — заяви Жаклин и разбърка ментовия си чай. — От господин на име Питър Селзник.

— Кой?

— „От съпрузи няма нужда“ — това говори ли ти нещо? — Пиарката й имаше предвид мегахитовия комедиен сериал, стартирал преди година. — Вече навлиза в зоната на пълнометражните филми. Възлагат му големи надежди. — Жаклин й смигна. — Пък е и голям симпатяга.

Седяха в едно кафене на Мелроуз авеню. След сделката с Валъри двете не се бяха разделяли за повече от денонощие. Жаклин беше започнала кариерата си като младши сътрудник в „Един щрих“, но тутакси беше получила повишение благодарение на небивалия скок на първата си клиентка. Макар и да не познаваше тънкостите на пиарската професия, Лори усещаше, че Жаклин е изключително способна.

— Имиджите и на двама ви ще извлекат огромна полза, ако се появите заедно в общественото пространство — продължи тя. — А направите ли следващата крачка…

— Чакай малко — прекъсна я Лори. — За каква следваща стъпка говориш?

Жаклин се усмихна.

— Нали казваш, че в „Бей Хайтс“ ти е твърде широко?

— Е, и…?

— Ами Питър с удоволствие ще се нанесе при теб! Всичко е уредено и екипът е дал съгласие. Сега ни трябва твоето „да“.

Лори онемя.

— Искате абсолютен непознат да се нанесе в къщата ми?!

— Той не е абсолютен непознат. Всички го познават. Освен теб.

Лори се помъчи да намери логиката в думите й, а Жаклин се възползва от възможността да продължи с пропагандата:

— Освен това имението е достатъчно голямо да водите независим живот. Приеми го като обява, че си търсиш съквартирант! Хората го правят непрекъснато. Приеми го като един вид симбиоза.

— И сама се справям, благодаря.

— Знаеш какво имам предвид. Това е фантастична възможност и за двама ви — медиите ще изпаднат в истерия. Пък и, както вече споменах, можете да сте си просто съквартиранти. Няма какво да загубиш.

— Да, но…

— Какво „но“? Пък и кой знае, може след време да се сближите.

Лори се изчерви. На отсрещния тротоар шумна групичка момичета се спряха да я снимат.

— Надявам се, че този Питър не очаква от мен да…

— Разбира се, че не. — Жаклин поклати енергично глава. — Питър съзнава напълно какво е положението ти и колко важно е да си останеш…

— Непокътната?

Жаклин кимна с усмивка.

— Е, какво ще кажеш?

Лори се замисли. Репортерите неуморно я разпитваха за гаджета и годеници — май нямаше да е зле да си има някой красавец под ръка. И то красавец, който приемаше идеята за девствеността и. А и ще дам на Жан Моро да разбере, че съм го превъзмогнала. Дано го заболи…

— Държа първо да се запознаем.

— Естествено.

— И да видя дали ще ми допадне.

— Много ясно.

— Пък кой знае… — Сети се за разговора, който беше провела с баща си. Анхелика не би настоявала да се нанесе в къщата й, ако я обитаваше и мъж! — Може и да се получи…

— Прекрасно! Като начало ще трябва да свалиш пръстена.

Лори проследи погледа на Жаклин. Така беше свикнала с пръстена от Рико, че понякога забравяше за съществуването му. Пресата естествено го коментираше, но от „Един щрих“ ги бяха уверили света, че бижуто е семейна ценност.

— Добре. Няма проблем.

Пръстенът се изхлузи с лекота. Стоял беше на ръката й повече от година и на мястото му светлееше тънка ивичка.

Рико…

Символ на клетвата помежду ни…

— „Ла Люмиер“ ще знаят ли за Питър?

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Макар че Жан би одобрил.

Лори прехапа устни. Естествено, че би одобрил. Още от началото я беше взел за евтина уличница. Какво му пречеше да й сводничи! Изкуши се да му отмъсти и преди да се усети, каза:

— Споменавала ли съм ти, че с Жан сме се срещали преди договора с агенцията?

Жаклин вдигна изненадан поглед.

— Не.

— Дойде в салона, където работех. Едни мъже ме тормозеха и той се намеси.

— Странно. Сигурна ли си, че е бил той?

Идеята, че някой някога може да сбърка Жан с друг мъж, беше абсурдна.

— Да. Но когато се срещнахме повторно в „Ла Люмиер“, той се престори, че не ме познава.

— Струва ми се, че не си първата.

— Сама стигнах до това заключение…

— Бързо загряваш. Може би не помни коя си.

— Нищо чудно.

— Между нас да си остане, но той е голямо леке. Ала всички жени му се лепят като мухи на мед. Сякаш е последният мъж на земята. Не ти е притрябвал, Лори. Не си струва.

— А ти не си ли се…

— Какво? Изкушавала? Не — отвърна Жаклин, макар че погледът й трепна.

— Аз вече съм го превъзмогнала — заяви Лори.

— Дано. Защото този тип крие тайни, които е най-добре да не научаваш. Да тръгваме — надигна се тя. — Не трябва да държим Питър в неведение.