Виктория Фокс
Островът на изкушението (58)

56

В наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Един час до отплаване

Енрике Маркес пушеше цигара: неподвижен, самотен остров насред бурните вълни от организатори, снабдители, плановици, мениджъри и асистенти, препускащи и стрелкащи се като оси към захар, само и само да дадат своята дан, да отчетат полезно действие. Енрике ги съзерцаваше с неприкрито презрение.

Не беше устискал повече на яхтата; от атмосферата на борда му се повдигаше. Слабоумниците се прескачаха един друг да угодят на Ван дер Мейде, да се подмажат на големеца, който никога през целия си шибан привилегирован живот не си беше мръднал пръста в полза на друго човешко същество. Енрике беше там поради една-единствена причина. Отмъщение.

Слънцето клонеше към хоризонта. Кайсиевото му зарево се разливаше по водата, подпалвайки сякаш буен огън под прозрачната й повърхност. Ако не беше поживял достатъчно, че да знае къде се намира, вероятно щеше да си помисли, че точно така изглежда раят.

Трима спретнати снабдители товареха сандъци на борда, следени изкъсо от едър, мустакат плешивец, ръководителя на фирмата — организатор на тазвечерното събитие.

— Сам ли ще я загасиш, или да те накарам да я глътнеш?

Енрике дръпна дълбоко от цигарения дим.

— Имам право на една цигара — живеем в свободна страна.

— В момента се намираш в страната на Ван дер Мейде, момко. Загаси я.

Смачка фаса в загрубялата кожа между палеца и показалеца си.

Ръководителят го подмина с отвратено изражение.

— Тая вечер ще те следя с орлово око, Ромеро. — С това име се беше представил в агенцията.

Енрике се ухили. Хубаво. Ако ще целият свят да гледаше с широко отворени очи, пак щеше да зяпа в грешната посока. Под краката си трябваше да гледат, към мигащото устройство, което беше скътал на долната палуба. Детонаторът беше закрепен от вътрешната страна на ризата му. Едно копче, контакт и след секунда — бум. Затвори очи и си представи творението си, малката черна кутийка, очакваща по-нататъшни инструкции. Времето течеше осезаемо, нижеше се като златисти зрънца през стъкленицата на пясъчен часовник.

 

 

Не трябваше ли да е на борда на яхтата?

На най-горния етаж на имението Ван дер Мейде Маргарет Дженсън потрепери в синьо-виолетовата си вечерна рокля. Взираше се в плажа отдолу и кършеше ръце. Енрике Маркес представляваше рисков фактор и как иначе — кой би изпълнил толкова краен, толкова потресаващ план, ако не се беше разделил със здравия разум?

— Може ли вече да идем при татко?

Ралф стоеше на вратата, облечен в смокинг, стиснал в ръка лодка играчка.

— След малко, миличък. Баща ти е зает в момента.

— Той все е зает.

Маргарет приклекна и го прегърна силно, вдишвайки чистия аромат на меката му косица. Синчето й. Обичното й чедо.

— Знам. Но тази вечер му е много важна. Утре всичко ще е различно. Само почакай и ще се увериш.

 

 

През отворените врати на имението Ван дер Мейде Ребека Щутгарт дочуваше шумотевицата от трескавата подготовка, протичаща на плажа. След по-малко от час четиристотинте ВИП гости щяха да бъдат поканени на борда на най-луксозната яхта в целия свят.

Двамата с Жан чакаха Рубен във фоайето.

Гледайки съпруга си, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, забил студен син поглед в мраморния под, Ребека опита да си вдъхне така необходимия кураж.

„Един от тях съм“ — беше го предупредила Лори: кой друг би изпратил подобно съобщение?

„Истината ще излезе наяве.“

Стискаше й много повече, отколкото Ребека беше предполагала в началото. Нямаше да се задоволи само с удивеното изражение на Жан, научеше ли истината за детето… Искаше и да изкара мръсните тайни на Какатра на бял свят.

Ребека се чудеше на самата себе си — трябваше да е скована от страх. Нали все пак и тя щеше да бъде разобличена.

Да, но утрешният ден щеше да я завари много надалеч. Направлението й беше избрано, новото начало — планирано. На сутринта съпругът й и бесовете му, островът и тайните му щяха да са далечни спомени, разпилени от вятъра.

 

 

— Изглеждаш ослепително.

Максимо Диас прегърна Лори през талията и я целуна по устните.

Допирът му й беше противен.

— Недей.

Той обаче вдигна ръката й и целуна пръстите й. Очите му бяха обрамчени от лъскави мигли, а кожата му сияеше като порцелан. Представи си го в европейския замък от детството му. За момент видя и себе си заточена в някоя от островърхите му готически кули, извисяващи се над гора от папрат, окована с вериги във влажното подземие, принудена да слуша настръхнала от ужас отекването на вампирските му крачки, проточените, самотни стонове на жертвите му, знаейки, че страшилището ще живее вечно, ще я изтезава в тъмниците си до края на света.

— Знаеш, че целият тоя театър ме възбужда — каза й Максимо. — Понякога не мога да се удържам.

Лори му се изплъзна уж за да нагласи роклята си, семпла кройка с елегантен шлейф в пламтящ тон охра. Буйната й коса се спускаше на свободни смолисточерни къдрици по раменете й.

Излязоха от апартамента си малко преди шест. Вече беше срещнала няколко познати лица. Джакс Джаксън, олимпийският първенец; оставаха му едва няколко месеца до олимпиадата в Лондон. Стиви Спелър и Зандър Джейкъбсън. Аврора Наш, познатата на Жан, която й се беше сторила доста антипатична при първата им среща. Брок Уайлд и Фиона Каталан, холивудски величия в бизнеса с недвижими имоти. Струпани на групички смътно познати британски знаменитости — кралски особи или политици, или комбинация от двете. Всичките имаха едно общо помежду си: щеше им се да са на мястото на домакина.

— Хайде де, Лори — подкани я Максимо, когато не прие предложената й ръка, — нали уж трябва да се представяме за влюбена двойка?

— Никога няма да се влюбя в теб.

— Ще се влюбиш и още как. — Горната му устна се сгърчи. — Ще се научиш да ме обичаш. Ако не успееш сама, аз ще те науча.

 

 

Жан Моро излъчваше спокойствие. За разлика от Рубен той цял живот беше култивирал умението си да запазва самообладание и колкото повече светът край него трепереше от страх и смут, толкова по-тихо беше в душата му, като в безбурната сърцевина на торнадо.

Нямаше желание да вижда Лори Гарсия. Не искаше да става свидетел на прелестта й, принуден да извърне поглед. Не искаше да я гледа с друг мъж. Но животът често натрапваше нежеланото, пренасочвайки стремежите на хората.

Колкото и да го беше оскърбила, колкото и черна да му беше, не можеше да позволи на Максимо Диас да живее безнаказано. Жан знаеше какво й беше причинил. Разчиташе нещастието в очите й.

Максимо може и да беше баща на детето й, но нямаше понятие какво е да обичаш една жена. Не представляваше нищо повече от най-обикновен манипулатор, хулиган. Но този път се беше впуснал в непосилна битка.

Жан знаеше как трябва да постъпи. Негодникът не съзнаваше чий праг е прекрачил.

 

 

Рубен ван дер Мейде тръгна надолу по стълбището. Синът му профуча край него с разперени като самолетни крила ръце и подобаващи звукови ефекти, а икономката търчеше по петите му.

— Обуздай го този немирник! — изтръби домакинът, а госпожица Дженсън кимна смирено и хвана момчето за лакътя. Зашушука му нещо на път към кухнята. Рубен дочу подсмърчането на сина си.

Нямаше време за лиготии. Трябваше да се стегне и да насочи всичките си усилия към безинцидентното протичане на вечерта.

Като се замислеше от какъв точно инцидент се боеше, направо го досмешаваше.

— Питие?

Жан го очакваше във фоайето с жена си. Французинът му подаде чаша с кехлибарена течност.

Рубен кимна. Пресуши чашата на една глътка.

— Да се заемаме.

 

 

Джипът на Стиви и Зандър наближи плажа, включвайки се в процесията от звездни персони, точеща се в посока на грандиозния плавателен съд. Емблема с инициалите „ВДМ“ в тъмносини и златисти багри украсяваше двете страни на луксозната яхта. Парапетът на горната палуба и носа бяха окичени с дребни декоративни крушки, сияещи меко с притъмняването на вечерта. Униформени служители с размерите на мравки от това разстояние се движеха по палубите като кръв, циркулираща през вените на гигантски сложен организъм.

Зандър я хвана за ръката.

— Как се чувстваш?

Стиви впери поглед напред, самото олицетворение на стоицизма в гълъбовосивия си костюм, творение на Ели Сааб.

— Съсредоточена — отвърна му тя. — Тук сме по важен повод и името му е Биб.

Той кимна.

— Може да се наложи да стигнем до крайности. Като се има предвид какво знаем…

— Ако се наложи. — Решението вече бе взето. — Истината ще помогне на Биби да се откъсне от миналото си.

 

 

Подготовката беше съществена и Аврора Наш не възнамеряваше да остави нищо на случайността.

Закрепи двайсетсантиметровия ловджийски нож в ластика на бикините си, насочвайки острието надолу, както я беше учил Били Боб Хокър по време на лятната почивка в ранчото на Том, и нахлузи дългата сребриста рокля през глава. Ефирната материя се спусна на вълни чак до глезените й. Беше пробила съвсем фин процеп на тайно местенце в надиплената талия.

Преглътна огорчението, което я тровеше от години.

Дали във всичко изприказвано и изписано за убийството имаше някаква истина?

В действителност ли преживяваше човек чак толкова силни емоции, настъпеше ли съдбовният момент за действие, моментът, в който трябва да забиеш ножа в месо, превръщайки се в човекоубиец?

Състрадание. Жал.

Не изпитваше нито едното, нито другото към Рубен ван дер Мейде.

 

 

На Арно Деверо не му беше трябвало много убеждаване. Съвестта му отдавна се беше надигнала. При срещата им в Париж Аврора имаше чувството, че от доста време е набирал смелост да й издаде тайната. Като че беше очаквал с нетърпение да разбули мръсните игрички на Ван дер Мейде. Сякаш бе вярвал, че излее ли душата си, ще я пречисти, ще получи прошка за ролята си в позорния спектакъл.

„Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.“

Изпращането на съобщението беше най-лесната част. Аврора не се боеше. Съзнаваше, че предприема решаваща крачка, че едно деветнайсетгодишно момиче не можеше да мери сили с високата позиция на Рубен — но и окото й не трепна. Имаше цяла армия зад гърба си, макар и воините още да не знаеха, че излизат на бойното поле. Всички деца като нея, измъчвани от подозрения, но подозрения твърде смътни, за да им сложат име, всички онеправдани деца, които усещаха, че нещо не е наред, но не успяваха да определят какво точно, всички, които живееха в сляпа заблуда и вероятно никога нямаше да прогледнат. Тази вечер щеше да ги поведе към полесражението.

Крачейки към чакащата отпред кола с развявана от соления бриз платиненоруса коса и сякаш на сбогуване огряно от залязващото слънце лице, Аврора прокара пръсти по окриляващите контури на оръжието си. Силно се надяваше през последното денонощие Рубен ван дер Мейде да е вкусил несигурността, преследвала я цели деветнайсет години.

Арно не знаеше кои са били биологичните й родители. Но един човек несъмнено знаеше. Сдобиеше ли се с тази информация, щеше да го накара да си плати прескъпо.

Колкото и да го накажеше, Рубен завинаги щеше да й остане длъжник.

Но Аврора имаше готовност да вложи всичко от себе си.