Виктория Фокс
Островът на изкушението (47)

45

Стиви

 

Марти Кинг се обади, за да й съобщи, че ролята е нейна. Ставаше дума за британски филм, адаптация по роман на именит писател. Снимките щяха да се проведат в Лондон.

— Звучиш ми облекчена — коментира Марти.

— Така си е. Лос Анджелис ми лази по нервите.

Само дето не толкова Лос Анджелис й лазеше по нервите, колкото собственият й съпруг. Отношенията им със Зандър се бяха влошили след престоя й на Какатра. Не беше отронил нито дума по въпроса, включително и да се поинтересува как е Биби и как е минала почивката им, а подхванеха ли разговор, приносът му беше повече от банален. През последния месец често пътуваше до Ванкувър и Стиви стигна до заключението, че не би било зле да си починат един от друг.

Подозрението, че й изневерява, се прокрадваше тихомълком, коварно в душата й, докато една сутрин не се събуди с мисълта, че вече знае какво е да си от другата страна. Убеждаваше я фактът, че все по-често си ляга вечер сама, а Зандър се намърдва в леглото след часове, вонящ на алкохол и несклонен дори да й се оправдае. Че все повече охладняват един към друг, отчуждават се и търсят причини да не прекарват времето си заедно. Че Зандър не иска да срещне погледа й.

Не знаеше как да постъпи. Беше се мъчила многократно да стигне до отговора, умолявайки го да излее душата си, уверявайки го, че каквато и тайна да крие, ще му прости. Но всеки диалог приключваше по сходен начин — единият от двамата си тръгваше, оставяйки спора незавършен, също както се беше случило и преди заминаването й за Какатра. Идеите и търпението й започваха да се изчерпват.

Холивудската преса кръжеше като стръвен лешояд над предвкусваната раздяла, преливайки от спекулации, когато на Стиви й се налагаше да посещава партита сама по време на престоя на съпруга й в Канада. Заглавията на жълтите рубрики тръбяха „СВАТБА ПО СМЕТКА УДРЯ НА КАМЪК“ и „СТИВИ НЕОБВЪРЗАНА… САМИЧКА ОТНОВО!“. Опитваше се да не им обръща внимание, но беше трудно. „Ще ви спретнем някоя романтична екскурзийка — окуражаваше я Уанда Джерънд. — Ще свирнем на пресата и още на другата сутрин ще цъфнете на първа страница.“

 

 

Тази вечер се провеждаше годишната церемония по връчването на наградите на Актьорската лига. Беше изминал месец след звездната премиера на „Източни небеса“ във Вегас, по време на която Лана Фалкън, позната на Стиви, много симпатична актриса, беше нападната от подивял фен. В актьорската гилдия блуждаеше чувство на уязвимост и няколко от ключовите лица щяха да отсъстват от тазвечерното събитие.

Стиви не гореше от желание да лети до Ню Йорк, но я бяха номинирали за награда за поддържаща роля, а публичният й имидж вече достатъчно беше пострадал. Не спечели наградата и тъкмо се канеше да се прибере в хотелската си стая, когато Кристина Майкълс, съпругата на Дърк, я хвана на прицел и с типичната си неделикатност се впусна в подкладена от „Дом Периньон“ тирада на тема пропадналите бракове.

— Мъжете неизменно се отегчават — предупреди я, хвърляйки поглед изпод вежди към Дърк, който празнуваше триумфа си на „Най-добър продуцент“. — Тогава на сцената излизат сладураните: руси цицорести мадами със задници, върху които спокойно можеш да похапваш суши. — Зандър не обичаше суши, но не си струваше да го споменава.

— Зандър не е такъв. — Отговорът й беше машинален. Друго не й идваше наум.

Кристина вдигна вежда сардонично. Поне доколкото ботоксът й позволяваше.

— Всичките до един са такива. От опит говоря.

Чудеше се кое ли е по-зле: контактът с Кристина или този с Дърк. Веднага щом почитателите му се пръснаха, силният на деня се отправи директно към нея. Беше видимо пиян.

— Животът е мъка без моя човек — сподели й, олюлявайки се леко. — Двамата с Линъс бяхме неразделни. — Трио фотографи изникнаха от нищото и двамата с Дърк позираха за снимка, удостоявайки ги с изкуствени усмивки.

— Всичко се случи много внезапно — съгласи се тя.

— И още как. — Дърк я погледна подозрително и попита: — Допадна ли ти местенцето на Рубен?

Естествено, че Дърк и Рубен си бяха дружки. И Линъс принадлежеше към тесния им кръг. Тримцата бяха един дол дренки: консервативни шовинисти, убедени, че с пари се купува всичко. Може и да бяха прави.

— Изключително. Какатра е райско кътче.

— Май се е отразило добре и на Биби — продължи Дърк. — Подочух, че имала прослушване при Сами Лукас.

— Време беше да пробие.

Явно изказването й го озадачи.

— Връзката й с Линъс беше пробив.

— Зависи. — Прииска й се да добави: „Ако под пробив разбираш падение.“

Дърк я доближи.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

Тя вдигна вежда.

— Някои от нас вярват, че смъртта на Линъс може и да не е била злополука.

Стиви запази каменно изражение.

— Така ли?

— Госпожица Райнър трябва да внимава какво прави. Бъди сигурна, че я следим изкъсо.

— Опитваш се да ме сплашиш ли, Дърк? Няма да се получи.

Следващите му думи я жегнаха като отрова.

— Жени като вас все си придават важност, а? Затова загазвате до уши. Ако ти пука за оная кучка, ще ми я доведеш право в ръчичките.

Дощя й се да го фрасне, но се обърна, преди да е успяла, а той я сграбчи за ръката.

— Кажи й, че другарчетата на Линъс не са празноглави като ченгетата — изсъска ехидно. — И ти гарантирам, че няма да мирясаме, докато не се докопаме до истината.

 

 

На другата сутрин се върна от Лос Анджелис с главоболие след безсънната нощ. Заплахата на Дърк я беше стреснала повече от очакваното. Не че и той самият не разполагаше с достатъчно власт, но ако измежду „другарчетата на Линъс“ беше и Рубен ван дер Мейде, то насреща им се издигаше колосална опасност. Съмняваше се обаче да имат каквито и да било сведения относно Биби. Нима можеха да докажат нещо? Изключено.

Не очакваше Зандър да се прибере преди уикенда и се изненада да го завари във вилата.

— Това пък за какво е? — слиса се, когато той й поднесе грамаден букет цветя, последван от бърза целувка по устните, първата от няколко седмици насам.

— Подраних — обясни той. Косата му беше избуяла под ушите. Новата прическа му отиваше.

Стиви натопи цветята с умишлено забавени движения, наблюдавайки го как се отправя към басейна на терасата и застава на ръба му с гръб към нея и ръце на хълбоците. Приличаше й на оратор, готвещ се изнесе реч пред събрание.

Последва го навън.

— Зандър…?

Той се обърна. По лицето му беше изписан стремежът към изповед.

— Трябва да поговорим — заяви сериозно. Само с тези три думи успя да смрази сърцето й. Надничаше от очите му и прозираше в гласа му — чувството за вина.

— Трябва да бъда откровен с теб — продължи в същия дух. — Размишлявах много, докато отсъствах, и осъзнах, че е редно да ти призная истината. Заслужаваш го. Не искам повече да крия от теб, Стиви.

Само не и някое клише. Моля те, не ми изстрелвай някое шибано клише.

Коя ли беше? Някоя дебютираща актриса, в която се беше влюбил, както се беше влюбил и в нея самата? По-възрастна жена може би, някоя позната?

Стиви седна в най-близкия стол и отпусна ръце в скута си. Зандър приклекна до нея.

— Веднъж ме попита дали познавам Жан Моро — подхвана тихо. — Е, познавам го.

Тя примига. Нужно й беше известно време да се съвземе, защото идеята за изневярата продължаваше да витае из съзнанието й.

— Всичко това е заради него?

Зандър въздъхна тежко.

— Кълна се в Бог, не знам откъде да започна. Много е объркано, Стиви, толкова много има да…

— Започни с причината да ми се ядосаш, че отидох на Какатра.

Той прокара ръка по необръснатата си челюст, мъчейки се да намери правилната посока в лабиринта.

— Добре. — Прокашля се. — Пол и Емили Моро, родителите на Жан… Присъствах на смъртта им.

— Моля?

— Там бях.

— Но какво общо има това със…?

— Изслушай ме. Умолявам те.

Разрови се из спомените си, пресявайки накрая една история.

— Злополуката на борда на яхтата — промълви.

— Да. — Зандър я наблюдаваше съсредоточено. — Точно това се опитвам да ти кажа, Стиви — не беше злополука.

 

 

— Двамата с Жан бяхме съученици. В швейцарската международна академия. Ненавиждах онова място.

„Отритнатото от всички прекалено високо еврейче.“ Беше й разказвал за онези дни, бяха се посмели даже — отлъчен от съучениците си, задето имал задръстени, скучни родители и водел задръстен, зубърски живот, и вечно пишел задръстеното си, зубърско домашно.

— Насред семестъра в класа ни влезе момче от Франция. Отличаваше се от околните, някак саможив беше. Изглеждаше на повече от тринайсет, като че ли светът му беше показал всичко, което имаше да предложи, и вече го отегчаваше. Правилата и дисциплината не го касаеха; действаше по свой собствен начин. Всички момчета му подражаваха, включително и аз. Всички момичета го искаха за себе си. Но той на никого не обръщаше внимание, гледаше си своя живот. — Зандър присви очи, сякаш фокусирайки се върху спомените си. — Представи си само колко се слисах, когато избра точно мен, реши, че може би не съм пълна загуба на време. А проявеше ли Жан интерес към теб, нямаше начин да не го усетиш. Способен беше да ти втълпи, че си най-важният човек на земята.

— Сприятелихте ли се?

Зандър кимна.

— Сподели ми, че освен мен имал и още един специален човек в живота си. Никол, така се казваше, момиче от селото му във Франция. По думите му си личеше, че много държи на нея. Единствено тя му носела щастие, в родната му страна поне, защото родителите му никога не ги било грижа за него. Дойдеха ли уикенди и междусрочни ваканции, всички останали ученици се разотиваха доволни по домовете си. Него понякога забравяха да го вземат — не че идваха лично, все пращаха някой, — а той чакаше ли, чакаше на входа, загубен, самотен хлапак с куфари от двете си страни.

— Какво точно е намерил в теб? — поинтересува се Стиви. — Защо именно на теб се е спрял?

— Мисля си, че ме е видял като свое отражение. Или поне част от мен, съвсем мъничка. Бях умен, свит… и сам-самичък, също като него. — По устните му пробяга мимолетна усмивка. — Всяко от решенията на Жан е стоманено. Никога не размисля. Ако си науми, че ти си неговият човек — ти си, и точка.

Зандър видимо се оживи.

— А аз от своя страна го намирах за вдъхновяваща, вълнуваща личност — същински идол. Знаеше неща, които понятие си нямах как е научил, за история, политика, човечеството… Знаеше какво движи хората, разбираш ли? Като отворена книга четеше душевното им състояние, а това не се научава като уравненията и биологията, и спрежението на глаголите: такова познание идва с житейския опит. Знаеше какво искат околните, от какво се боят, какво обичат и какво ценят — и до какви крайности биха отишли, за да го постигнат. — По лицето му прелетя сянка. — Приятелството ни се задълбочи. Много бързо.

На езика й се зароди въпрос, но не й хрумваше как точно да го зададе.

— В края на първата ни съвместна учебна година разбрах, че е започнал да излиза с Никол. На никой друг не беше казал. Тогава Жан започна да се променя. Озари се като че ли. Отчуждихме се донякъде, кръгът на приятелите му се разшири, а това не ми допадаше. Естествено всички бяха впечатлени, че си има приятелка; винаги когато говореше за Никол, цялата му осанка се променяше по начин, който останалите бяхме твърде малки и неопитни да проумеем. За пръв път го виждах щастлив. Отдаде сърцето си на Никол. Доколкото знам, оттогава не се е случвало. Не го е поверявал на друга.

Зандър се изправи. Пъхна ръце в джобовете си и се обърна с лице към басейна, превръщайки се в черен силует за Стиви.

— Както предполагаш, семейството му беше много богато. Имах чувството, че всяко лято родителите му ги гризеше съвестта и се опомняха, че не са обръщали внимание на единствения си син цяла година, затова го водеха на кратка ваканция в Сен Тропе или до някой замък във френската провинция, или пък на морско пътешествие с яхта от личната им флота. Не можах да повярвам, като ме покани веднъж. Все едно че ми се беше паднал златният билет на Уили Уонка. В онзи момент се опасявах, че се дистанцира от мен, че планира да ме замени с друг приятел, но Жан ми беше предан. До ден-днешен ми е предан. Не му е в стила да предава хората.

Зандър се обърна към нея. Притискаше юмрука на едната си ръка в дланта на другата.

— Рано една сутрин излязохме с яхтата — продължи той. — Метеорологичните прогнози бяха лоши, но бащата на Жан не се вслуша в предупрежденията. Когато бурята ни връхлетя, бяхме напълно безпомощни. Яростните ветрове и бурните вълни откъснаха Пол и Емили един от друг, а аз не знаех как да постъпя, не чувах какво ми крещят. Тъй като родителите му го бяха записвали на какви ли не извънкласни занятия, само и само да им се махне от главите, Жан беше вещ моряк, но въпреки това не успя да спаси положението.

— Пръв зад борда падна Пол, а Емили го последва. — Стиви забеляза как пръстите на съпруга й се стягат в юмрук, сякаш в бойна готовност, как карфиолено белите кокалчета изпъкват под тънката кожа. — И двамата с Жан знаехме, че е чисто самоубийство, но Емили беше добра плувкиня и явно вярваше, че ще го спаси. В следващия момент вече ръкомахаха бясно във въздуха, бореха се с вълните, докато гърлата им се пълнеха с вода.

Удавиха се ей така. Животите им, спомените им — всичко угасна в миг като свещ на вятъра.

— Толкова малки сте били — промълви Стиви. — Горкичкият Жан…

Зандър впери очи право в нейните.

— Тук вече грешиш — заяви решително. — Жан никога не е бил „горкичкият“.

— Не разбирам.

— Просто гледаше отстрани, Стиви. Докато аз се мъчех да спася живота им, той просто си седеше и ги гледаше как се давят. Родителите му го умоляваха. „Помогни ни, моля те, помогни ни!“ Крещях му да направи нещо, понеже само той разбираше от лодки, а времето изтичаше, наводнявахме се бързо, дъждът така брулеше, че ме заслепяваше, ту ми се мярваха, ту изчезваха от погледа ми, докато накрая напълно загубих ориентация. Грабнах каквото можах — въже, спасителни жилетки, пояса, който знаех, че държат под каютата, — но всичко беше напразно. Той не ми помогна, Стиви. И не намерих страх в очите му, колкото и да го търсех. Просто си стоеше на място. Остави ги на бурята.

— Не може да е истина — каза Стиви. — Бил е дете!

— Всички така разправяха — съгласи се Зандър. — И той точно на това разчиташе. „От шока е — уверяваха се един друг. — Клетото дете.“ Не изрече и дума няколко дни поред. Чичо му и леля му го взеха в Париж, аз също им погостувах, но дотогава вече беше започнал да ме плаши. Разказа ми какво се е случило чак когато се върнахме на училище.

Закле ми се, че Пол бил измамник и лъжец и заслужавал да умре. Влязъл в кабинета му седмица преди морското пътешествие и заварил четиринайсетгодишната Никол на колене пред него. Видял как баща му натиска главата й в скута си — момичето, което Жан боготвореше, единствената жена, която някога щеше да обича, жената, която обичаше него, едничкото нещо, което принадлежеше само на него, не на родителите му. А щом веднъж го беше хванал да я насилва, колко ли още пъти се беше случвало? Жан се терзаеше, че трябвало да разбере по-рано, да й помогне, да го предотврати изцяло. Никол престанала да ходи у тях. Спряла да му държи ръката. Да прави каквото и да било с него. Заради Никол ги беше оставил да се удавят. Или поне баща си. Майка си оставил да умре за лично отмъщение.

Стиви си спомни какъв шум се беше вдигнал покрай смъртта на знаменитата двойка.

— Искаш да кажеш, че нарочно ги е оставил да умрат?

— Вярваш ми, нали? — настоя Зандър.

— Разбира се — увери го и наистина му вярваше, макар и нещо да не й се връзваше. Историята не й се струваше цялостна. Толкова много дупки зееха. — Защо не си казал на някого? Защо не си разкрил истината?

— Как бих могъл? — отвърна Зандър. — Каквото и да кажех, в най-добрия случай щеше да изглежда подозрително, а в най-лошия — злонамерено. Жан току-що беше загубил и двамата си родители. Що за човек би го обвинил в подобно нещо?

Стиви проучи внимателно лицето му.

— Трябваше поне на мен да кажеш. Не проумявам защо го криеше.

— Много ми се искаше.

— Значи затова не ме пускаше на Какатра?

Очите му прекалено дълго се задържаха върху нейните.

После излъга. Жан Моро открай време го наричаше страхливец — ето че беше прав.

— Да — отвърна. — Точно затова.