Виктория Фокс
Островът на изкушението (16)

14

В наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Четири часа до отплаване

Рубен ван дер Мейде беше самоиздигнал се индустриален предприемач с десетки милиарди в банката. Беше тръгнал от дъното. Осиротял като бебе, той беше израснал в дома на нелюбящо приемно семейство в южноафриканския град Йоханесбург.

На тринайсетгодишна възраст, след като го изключиха от училище заради лошо поведение, Рубен се впусна в улична търговия — продаваше крадени бижута на пътуващи бизнесмени. Един от тях, магнат с пропаднал брак, който наскоро беше загубил син на неговата възраст, го прие под крилото си, обучи го и му подсигури работа в една от прохождащите си телекомуникационни компании. През седемдесетте години започна разгръщането на предградия като Совето и отвсякъде заваляха инвестиции. Добрият бизнесменски нюх на Рубен намери благоприятна почва за развитие и едва на двайсет той притежаваше собствена комуникационна компания — „Ви Ди Ем“. С разрастването на бизнеса нарастваха и банковите сметки, и репутацията, и амбициите му. В крайна сметка „Ви Ди Ем“ се превърна в най-доходоносната компания в световен мащаб.

Рубен ван дер Мейде не беше от онези, които лесно прекланят глава.

Той крачеше по просторната тераса и спираше от време на време, за да облегне ръце на парапета и да зарее очи в океана. Погледна скъпия си сребърен часовник. Бяха минали четири часа. Предостатъчно време…

— Жан, изпотих се от притеснение — въздъхна той и се обърна към събеседника си.

Жан-Батист Моро разхлаби вратовръзката си. Смарагдовите палми шумоляха под полъха на соления бриз.

— Силно се надявам в най-скоро време да ти щукне решение на проблема — продължи Рубен. — Не само мен заплашват, момко, и ти си в кюпа.

Жан седеше в един от плетените столове на асиметричната веранда на бялата каменна вила. Слънцето жареше, но по лицето му не лъщеше и капка пот. Пепеляворусата му коса беше безупречно подстригана, а изражението му все така непроницаемо. Личеше, че е потънал в дълбок размисъл, единствено по едва забележимия тик до белега на горната му устна — издайнически знак за тревожност още от детинството.

— Да му се не види! — избухна Рубен. — След всичкия труд, който вложих…

— Възможно е да не е каквото мислиш.

— А какво да е тогава?! Изобретателен подарък за рождения ми ден?

Най-накрая Жан се обърна към него. Твърдостта на погледа му накара треперещия от гняв Рубен да седне. Какви необикновени очи! Бистро сини, със сребристи точици и толкова светли, че приличаха на стъклени.

— Нищо в съобщението не предполага, че изпращачът има сведения за онова, което се опитваме да предпазим — заяви Жан. — Не се паникьосвай толкова.

Рубен се изсмя.

— А изречението „Аз съм един от тях“? Цяла нощ се мъча да го разнищя. Не мога да се отърва от лошото си предчувствие. Как е успял да проникне в личната ми поща? Кога се е случвало това? Никога.

Французинът се загледа в океана.

— Тревожиш се твърде много. Нещата са под контрол.

— Лесно ти е на теб! — изфуча Рубен. — Шляеш се из Холивуд с разни красавици, а аз вися тук и въртя бизнеса! — Жан не отвърна на упрека му. — Не твоята, а моята репутация е заложена на карта!

— Да не би да намекваш, че моят дял от работата е по-елементарен?

Рубен долови заплахата в гласа му.

— Аз не съм виновен, че хлътна по оная испанска фуста. Още от началото разбрах, че ще ни създава главоболия. Такива като нея винаги са били таралеж в гащите. Млади, тъпи и отчаяни…

— Не знаеш нищо за нея.

— Но знам, че идеята ни се свеждаше до евентуален бизнес актив. Следващия път си завържи оная работа на възел — помага!

Жан се изправи. По-дребният мъж, макар и по-влиятелен, отстъпи крачка назад и веднага съжали за думите си. Не биваше да вбесява Моро, който просъска:

— Намали децибелите, господин В. Ребека е вътре и ще те чуе. И престани да се свиваш като уличен пес. Със страх нищо няма да постигнеш.

Рубен посрещна гневния поглед на младия мъж, но не издържа на напрежението и извърна очи.

— Да приемем, че си прав.

— Винаги съм прав.

Една от асистентките на Жан излезе от вилата.

— Хората от фирмата за кетъринг пристигнаха, господин Моро — обяви жената и приглади полата, очертаваща задника й. Беше преспала веднъж с него и знаеше, че сменя жените като носни кърпички, та се чудеше дали да се проклина заради лекомислието си, или да благодари на бог за нощта с шефа.

— Благодаря, Сара.

— Какво те интересува кетърингът? — попита намръщено Рубен.

— Наредил съм да ме информират за всеки новодошъл на територията на имението.

— За тази цел са назначени специални хора.

Жан поглади с пръсти ъгловатата си челюст.

— Предлагам да се придържаме само към бизнес въпросите.

— Хубаво — склони Рубен. — Но знай, че съм зарит до гуша с работа и не искам никакви неприятности. Организаторите са ми се качили на главата, а капитана никакъв го няма. Ние хубаво киприм палубата, ама ако няма кой да поеме руля, все едно да кача народа на плаващо лайно! Да им спретна уроци по плуване ли? Само да ми падне в ръчичките тоя, дето е изпратил съобщението, ще му изтръгна гръкляна.

Жан нямаше нито време, нито желание да става свидетел на истериите на Рубен.

— Трябва да се обадя по телефона — каза той и тръгна към къщата.

— Среща след час. Това парти се оказа цяло изпитание за нервите.

Французинът се обърна, преди да влезе.

— Ще бъда доволен, ако не се появят и други изпитания.

 

 

Маргарет Дженсън не обичаше да се моткат из кухнята й. Работеше тук триста шейсет и пет дни в годината, ала никой не я зачиташе при подобни мероприятия. Все едно да пуснеш някой от улицата да му позволиш да пипа насам-натам и да променя реда! Фирмата за кетъринг, наета за тазвечерното събитие, действаше със завидна бойна прецизност.

Маргарет Дженсън се навърташе край вратата и следеше как приготвят храната. Крайното внимание към детайла в подготовката на хайвера към шампанското, розовият мус от омари, ментовите и босилковите тарталети със златиста декорация и седемпластовите миниатюрни тортички бяха в нелеп контраст с възцарилия се хаос. Служители с бели престилки хвърчаха като мухи без глави, преследвайки убягващото им се съвършенство. Господин В. не спираше да им намира кусури.

Маргарет Дженсън имаше и други грижи. Избърса ръце в полата си и усети ускорения си пулс.

Предстоеше й да задейства замисления от осем години план. Отдавна кроеше подобаващо отмъщение за жестокостта на господин В., а сега беше намерила и човека, който щеше да осъществи плана. Открай време знаеше за гнусните му дела. Та тя беше една от многото измамени! Каква глупачка беше да повярва на празните му обещания за пари, сигурност и светло бъдеще. И в замяна на какво? На най-ценното… Как можа да му повярва! Но тогава беше друга жена, окаяна и безпътна. Като всички останали…

Само че тя не беше като другите. Опълчи се и той беше принуден да й предложи компромисен вариант — работа на скромна икономка и гледачка на сина му, пренебрегната и забравена там долу, в кухнята. Не му беше минало през ум, че жена като нея няма да се примири с такъв живот и няма да остане вечно в сянка.

Маргарет излезе от къщата на Ван ден Мейде и спря на каменното стълбище, което водеше към плажа. Вдигна ръка, за да предпази очите си от силните лъчи на слънцето, и плъзна поглед по златистото крайбрежие. Около яхтата на господин В. като работливи мравки се рояха организатори и служители, нетърпеливи да допринесат, с каквото могат към подготовката за партито. Сервилни слуги, те бяха заслепени от богатствата и властта му и изобщо не подозираха на какви безчинства бе способен господарят им.

Планът й беше коварен. Безбожен. Но отмъщението си беше отмъщение и той го заслужаваше.

— Ралф! — извика тя и огледа плажа.

Не получи отговор, затова слезе още няколко стъпала и отново го извика. След секунди съзря дребната фигурка на момчето, което се зададе по плажа. Маргарет се усмихна — всеки път, когато го видеше, сърцето й се изпълваше с радост. Всичките тези години не бяха напълно пропилени. Детето й махна и тя отвърна на поздрава му.

— Какво прави цяла сутрин? — попита тя, когато Ралф приближи.

В червената му кофичка шаваха рачета с керемидено оранжеви черупки.

— Къде е Жан? Искам да му ги покажа! — развълнувано каза момчето.

— Не е тук, миличък.

Ралф вдигна кофичката високо, сякаш бранеше безценната плячка от крадци.

— Мислиш ли, че на тате ще му харесат?

Маргарет преглътна. Ралф издигаше в култ господин В., защото вярваше, че е единственият му жив родител. Открай време му го втълпяваха. Кога ли щеше да настъпи мигът на истината…

— Сигурна съм — отвърна тя. — Хайде да влезем, моето момче. Трябва да се изкъпеш и преоблечеш.

— Мога ли и аз да отида на тържеството?

Тя поклати глава.

— В никакъв случай. Нали чу какво ти каза господин В.

— Каза, че съм още малък…

— И има право.

— И все пак? — умолително попита Ралф с надеждата, че госпожица Дженсън отново ще му угоди.

— Казах не и точка по въпроса. — Като стигнаха до стаята на момчето, тя го погледна с усмивка. — Пък и ние няма да скучаем тук, нали? Само двамата ще сме си. На твърда земя. Нали знаеш, миличко, че морето поднася какви ли не неприятни изненади?