Виктория Фокс
Островът на изкушението (50)

48

Стиви

Биби Райнър, за кратко време госпожа Биби Позен, излезе от офиса на „Труман Асоушиътс“ на „Сънсет“ точно навреме, за да види как една жена крачи забързано по отсрещния тротоар на булеварда, заровила лице из страниците на жълт вестник. Най-накрая снимката й беше слязла от първата страница.

Обядът с Филида Колт, агентката, с която я беше свързал Марти Кинг, й беше подействал вдъхновяващо. Вдишвайки топлия пладнешки въздух, наситен с упоителната мараня на пламенни амбиции, в съзнанието й се разигра състрадателната реакция на Филида, когато Биби й беше разказала за участието си в страничните проекти на Линъс. За нейно облекчение и дори малко смущение агентката не се беше изненадала. Биби не беше първата актриса от Ел Ей, явила се пред нея с бремето на тежко минало, и несъмнено нямаше да е последната.

Докато викаше такси, Биби осъзна, че животът й, неотдавна наближил предела на търпимостта, внезапно беше навлязъл в един несравнимо по-добър етап. След бягството си на Какатра всеки изминал ден си възвръщаше част от старата Биби. Възхвалите не бяха пресилени: островът наистина правеше чудеса с хората. Дърк Майкълс, независимо от нестихващата й омраза към него, се беше оказал прав за революционните спа процедури. Благодарение на тях сега се чувстваше отпусната, подмладена и готова да поеме контрола върху живота си.

Защо изобщо Дърк беше проявил желание да организира почивката й в центъра на Ван дер Мейде продължаваше да е загадка, но така или иначе не би отхвърлила услуга от човек, който вечно щеше да й остане длъжник. Избра да усвои гледището, че смъртта на Линъс е събудила съвестта му, накарала го е да проумее в колко крива посока са тръгнали професионалният и личният му живот. Въпреки че се съмняваше.

Апартаментът й в Уестууд беше на светлинни години от лукса на имението Линъс, но точно затова й харесваше. Не беше събрала сили да остане в Бевърли Хилс, макар и адвокатите й да я бяха уверявали, че има пълното право. Предпочиташе да разполага с едничка неопетнена стая, отколкото със сто населявани от грозни спомени.

В пощенската кутия я очакваше кафяв квадратен колет, адресиран с грижливо изписани главни букви. Биби го извади озадачена. Разклати го, но от вътрешността му не се чу звук. Пъхна го под мишница и намери ключовете със свободната си ръка.

Веднага щом влезе, отвори пакета.

Картонената кутийка съдържаше прилежно опакован в найлон с балончета диск, чиято повърхност отразяваше светлината досущ като бижу, положено на кадифена възглавничка. Отпред с печатни букви беше написано: ПУСНИ МЕ.

Изпаднала в пълно недоумение, Биби пъхна диска в процепа на музикалната уредба и заслуша.

В Лондон наближаваше зима. Дните намаляваха, а нощите ставаха по-дълги и във въздуха се усещаше мразовит ноемврийски полъх. На Стиви й липсваше времето в Британия. Беше започнала да я обзема носталгия по дъжда и горещия чай, и запалените камини, запечените питки и миризмата на влага в измитото метро.

Чувството да се завърнеш след толкова много време беше странно. Столицата й се струваше по-малка, отколкото в деня на заминаването й: преди три години я беше напуснала с внушението, че се измъква от огражденията на каменен, потискащ затвор, което, вече знаеше, имаше повече общо с вътрешната й нагласа, отколкото е атмосферата на самия град.

В сряда сутринта имаше снимки в катедралата „Сейнт Пол“. Бяха затворили пътищата от Олдуич и Саут Банк, но това не беше попречило на феновете да се струпат около периметъра на площада, източвайки шии, за да зърнат поне малко от сцената, макар Стиви да подозираше, че не се вълнуват толкова от нея самата, колкото от екранния й партньор — изнурен възпитаник на Кралската академия за драматично изкуство, спечелил си репутация на свенлив меланхолик, който всъщност беше вкарал в леглото повече жени за последните шест месеца, отколкото някои мъже за цял живот.

Героинята й трябваше да изтича надолу по внушителното стълбище на катедралата сред облак от подплашени гълъби право в прегръдките на тръпнещия в очакване кралски възпитаник. Елементът е гълъбите не звучеше особено романтично, но целта му беше да придаде един по-улегнал вид на сцената. Сивите птици на фона на сивото небе и знаменития сив купол щяха да накарат минзухарено жълтото палто на Стиви да изпъкне като късметлийско пени. Само че гълъбите бяха решили да си вземат отпуска заради тълпите от почитатели и многобройния екип, оставяйки сцената нетипично пуста и по-скоро постапокалиптична, отколкото класически сантиментална. Затова Стиви се беше заредила на горната площадка в очакване на пернатите си партньори, за да се втурне надолу по стълбите и да предизвика желания драматичен ефект.

Заради това усложнение тръгна късно за уговорката си на Грейт Портланд Стрийт. Когато колата й паркира пред частната клиника, нервите й се изостриха до краен предел. Умишлено бе оставила прегледа за Лондон, понеже докторката й беше доверена приятелка, и в случай че новината се окажеше лоша, държеше да я чуе от дружелюбно настроен източник, а не от отегчен калифорнийски лекар, който се срещаше със стерилни жени по-често, отколкото тя с отражението си в огледалото.

— Имам хубава новина за теб, Стефани — обяви доктор Хаяши, моментално избавяйки я от преизподнята. — Репродуктивната ти система функционира нормално. Не виждам причина да заченеш без лечение.

Стиви вдигна очи нагоре в знак на благодарност към Бог, което беше лицемерно от страна на атеистка като нея, и седна на стола.

— Благодаря ви.

— Както вече говорихме, съветвам те да изпратиш и съпруга си на преглед. — Доктор Хаяши я гледаше приятелски над очилата си с рогови рамки. — Тоест ще трябва да обсъдите въпроса в най-близко бъдеще, нали така?

— Да, знам.

Зандър дори не подозираше, че си е записала час при доктор. След откровения разговор за връзките му с Жан Моро контактите с него й се струваха все по-трудни и по-трудни. Когато настъпи моментът да отпътува за снимките, беше изпитала тайно облекчение. Трябваше й време за размисъл. Колкото и да имаше вяра в думите му, някои елементи от разказа му просто не се връзваха. Омръзнало й беше от тайни. Нали уж бракът носеше чувство за сигурност и увереност ако не в друго, то поне в близкото познаване на партньора ти. Напоследък обаче, главно през изминалите шест месеца, имаше усещането, че живее с непознат. И Зандър го съзнаваше.

— Не забравяй, че още си млада — посъветва я докторката. — Не пришпорвай нещата и не се подлагай на излишен натиск. Стресът си играе игрички с телата ни.

— Искаш да кажеш, че ако влагаме прекалено много старание, може и да не постигнем нищо?

Доктор Хаяши сключи ръце пред себе си.

— Отпуснете се, живейте здравословно и си общувайте колкото се може повече. И няколко години да чакате — тя сви рамене, — така да бъде. Според резултатите ти отлагането не носи рискове.

— Ами той?

— Не мога да коментирам. — Хаяши опря длани в бюрото си. — За ваше спокойствие ви съветвам и съпругът ти да се консултира с лекар.

Докато пътуваше с такси към хотела си, Зандър й позвъни.

— Здрасти. — Изненада се да го чуе. — Всичко наред ли е?

Таксито подмина гара „Юстън“, където изпревариха двуетажен автобус. Двете му страни бяха облепени с лицето на Лори Гарсия, разкрасено със съблазнително дълги мигли — реклама на козметичен гигант.

— Идвам в Лондон — обяви той.

— Моля? — Тя се изправи на седалката. — Защо?

Последва дълга пауза и Стиви реши, че връзката е прекъснала. Най-сетне гласът му прозвуча в слушалката:

— Защото трябва да те видя.

— Зандър, започваш да ме плашиш. Какво е станало?

По небето се трупаха буреносни облаци. Всеки момент щеше да завали.

— Ще ти обясня на място.