Виктория Фокс
Островът на изкушението (18)

16

Аврора

 

Девическото училище „Света Агнес“ беше масивна, невзрачна сграда в сърцето на Лейк Дистрикт^[1]. Неприветливото сиво здание с островърхи кули се издигаше в съседство до шистова каменоломна. В очите на Аврора по-грозно и депресиращо място просто не съществуваше.

Шофьорът сви по внушителната алея, заобиколи каменната статуя, чиито крака киснеха в овално езерце със зеленясала вода, и спря пред главния вход. Аврора едва дочака да запали цигара, размишлявайки върху следващата си стъпка. Щеше да се постарае да я изключат и толкова. Не би изкарала тук и една седмица. Родителите й явно нямаха представа от тази дупка. Изпращаше снимка на Том и той скоропостижно щеше да я измъкне оттук. Малко крокодилски сълзи при първото обаждане у дома и всичко щеше да приключи.

По алеята се зададе жена със сивкава, късо подстригана коса. Сиво, сиво, сиво — дори небето беше сиво. По-депресиращо — накъде?

— Какво ще обичате? — попита я лелката с отчетлив британски акцент. По горната й устна чернееше мъхнато мустаче, а устата й беше по-стисната и от кучешки задник.

Аврора духна цигарения дим в лицето й и заяви с нагъл тон:

— Нова съм. Аврора Наш.

Дамата настръхна от безочливото й поведение.

— Очаквахме ви утре.

— И какво сега, да опъна палатка на поляната ли? Заведете ме в стаята ми и ми покажете къде има телефон.

— На девойките не е позволено да пушат — каза жената. — Сигурна съм, че ще проявите разбиране.

Аврора дръпна от цигарата си.

— Надали.

Жената изтръгна цигарата от пръстите й, хвърли я върху чакъла и я стъпка с грубата си обувка.

— Ехо! Какво става тук?!

— Казвам се госпожа Дърдън и съм възпитателка в пансиона. От сега нататък ще слушате всяка моя дума. В противен случай ще съжалите, че сте попаднала в училището ни.

— Не думай! — смънка Аврора.

— Последвайте ме.

Госпожа Дърдън влезе през главния вход, а Аврора се затътри след нея. Възпитателката имаше многогодишен опит с разглезени тийнейджърки. Чужденките бяха най-голямата напаст. Имаха си какви ли не: принцески, наследнички, щерки на шейхове и петролни барони, но най-неприятни бяха американските лигли с известни родители. Тазгодишното попълнение обещаваше куп главоболия.

Аврора се зачуди защо никой не се затича да вземе багажа й. Къде се беше дянал портиерът? Наложи се сама да влачи чантата на колелца „Луи Вюитон“. Озоваха се в просторен салон. От стените я наблюдаваха мрачни портрети. Грамадната камина студенееше, непалена от памтивека. Повечето врати бяха затворени. Из въздуха витаеше противна смрад на готвено.

— Следобед ще се запознаете с директорката — информира я госпожа Дърдън и тръгна нагоре по стълбите. — Ще я уведомя, че сте пристигнали.

— Екстра — измрънка под носа си Аврора и се огледа. — Къде е асансьорът? — Спря и се облегна на широкия махагонов парапет.

Госпожа Дърдън я изгледа възмутено.

— Не разполагаме с подемни съоръжения. Ако не можете да се справите, оставете багажа тук и го качвайте на части. — Хвърли поглед към чантата й. Ако това американче мъкнеше алкохол и наркотици, щеше много скоро да се раздели с тях. — Ще трябва да си вземете пътнически куфар. Тази… торба не е подходяща за една дама.

Аврора потръпна само при мисълта за старомоден пътнически куфар и попита:

— Не можете ли да накарате някой от хората си да качи багажа ми?

Посрещна я ледовита усмивка.

— Насам, моля!

Тръгнаха по коридора на горния етаж. Една врата се отвори със замах и шумна групичка момичета се затича покрай тях.

— В коридора не се тича! — извика госпожа Дърдън.

Момичетата забавиха крачка и хванати под ръка, влязоха в обширно помещение, навярно трапезарията. Аврора забеляза подредените в строги редици маси и отново я лъхна противната миризма на готвено.

— Нямат ли си собствени дрехи? — попита тя. Сивите поли и безформените пуловери изглеждаха ужасно. — Отвратителна гледка!

— Това е училищната униформа — уведоми я госпожа Дърдън.

Подминаха няколко врати и възпитателката спря.

— Това е общата спалня.

— Дайте да се разберем — подхвана Аврора. — Първо на първо, няма да облека тъпата ви униформа. Аз държа на стила си. И второ, няма начин да спя в обща спалня. Настоявам за лична стая. Убедена съм, че баща ми е платил за такава!

Госпожа Дърдън се подсмихна.

— Тук се спи в обща спалня. Ще свикнете.

Още с отварянето на вратата Аврора осъзна с абсолютна сигурност, че това със свикването не би могло да стане. Вътре имаше поне десет легла! Помещението приличаше на гадна болнична стая. Къде щеше да държи всичките си дрехи? До всяко легло имаше малко гардеробче, което в никакъв случай не би ги побрало. Що за дупка беше това?

Госпожа Дърдън стигна до прозореца, спря и кимна към едно от леглата.

— Това е ваше. — Опознавателната обиколка й доставяше удоволствие. По лицето на Аврора Наш се четеше безумен ужас. — Ще помоля някое от момичетата да ви разведе из пансиона. Такава е практиката. Тя ще ви помогне и с разопаковането на багажа. Като се настаните, ще ви уредя среща с госпожа Стокър-Лийч.

Възпитателката си тръгна и Аврора я изби на плач. Липсваше й Ел Ей, липсваше й баща й, липсваха й ласкавите вълни на океана и топлото слънце. Липсваха й дори Фара и Джена. Как се беше озовала тук? Как можаха да я пратят в това забутано място? Загледа се през прозореца. Ръмеше. На хокейното игрище тичаха момичета с тъмносини поли, а дебелата физкултурничка надуваше неистово свирката. Отвъд училищните порти се издигаха сиви и бездушни възвишения, а затворническата ограда пазеше каменната бастилия от света. По пътя се беше нагледала на хълмове, хълмове и още хълмове. Недоумяваше как е възможно да живееш в такова депресиращо място повече от пет минути.

Сред мъртвешката тишина на празната спалня Аврора се почувства истински самотна. Вината беше нейна, но не бяха ли попрекалили тези нейни родители? Така ли се изоставя родна дъщеря?

Загледа се в отражението си върху прозореца. Струйките дъжд приличаха на стичащи се сълзи. Реши да се стегне и да не се поддава на унинието. Трябваше да измисли бърз план за действие.

Екскурзоводката й беше момиче на име Фран Харингтън, най-голямата задръстенячка от Зубървил. Косата й беше с миши цвят, а лицето й беше от невзрачно по-невзрачно. От нея, както и от цялото училище, лъхаха скука и досада. Аврора не можеше да се примири, че е заточена тук и пропуска толкова много купони и момчета. С удоволствие би изчукала някого. Ала тук нямаше пукнато момче!

От пристигането й беше минала седмица и вече влизаше в крак с порядките на „Света Агнес“. Съученичките й бяха дъщери на търговски магнати, правителствени клечки, царски особи… Скучни или не, тяхното бъдеще беше осигурено. В сравнение с тях щерката на Том Наш и Шерилин Роуз беше кръгла нула. Освен това всичките бяха подмазвачки и никога не се бунтуваха за нищо. Повечето от момичетата в нейната спалня бяха англичанки с превзети имена. Даскалиците — дърти кокошки с лош дъх — я ненавиждаха. Само господин Фолкс, преподавателят по химия, беше що-годе свестен и дори малко секси. Първият и единствен път, в който се беше опитала да флиртува с него, Аврора обърка сместа и предизвика експлозия в лабораторията. Госпожа Стокър-Лийч беше вещица и половина. Нима от човек с такова благозвучно име можеше да се очаква друго?

Вторник следобед. По програма — тренировка по хокей с Юджини Бофърт.

Юджини Бофърт беше голяма гад. Дъщеря беше на непозната на Аврора сценаристка, ала очевидно прочута на великобританска земя. Тя крачеше надуто, сякаш дворът й беше бащиния, следвана от тайфа ревностни последователки, които попиваха всяка нейна дума. Още от самото начало Юджини възприе Аврора като враг. В час я зяпаше с неприкрита злоба, а докато обядваха в трапезарията, клюкарстваше по неин адрес и се кискаше с дружките си. Но на нея не й пукаше. Кретените не я интересуваха. Юджини непрекъснато се хвалеше, че прекарала миналата лятна ваканция на сноуборд курорт в компанията на принц Уилям и Кейт Мидълтън. Едва ли би й се налагало да се перчи така, ако въпросните госпожички й бяха истински приятелки. Аврора можеше да разказва с часове наред за познанствата си с богати и известни личности, но тя беше над тези неща. Тези гъски нямаха представа за холивудските кревати, през които беше минала. А това би бил чудесен повод за завист и злословие!

Никога не си беше падала по спорта и затова изглеждаше ужасно отегчена в екипа си на вратар. След минута игра Юджини Бофърт я заблъска със стика в краката.

— Майната ти! — не се сдържа Аврора, когато кръстосаха стикове.

— Майната ти на теб! — изсъска Юджини. За нея спортът беше религия и победата беше въпрос на живот и смърт.

Аврора чакаше да дойде краят на играта, за да се скатае в храстите и да изпуши един джойнт. Хрумна й да счупи пищялите на Юджини, за да я отстранят преждевременно. Заби стика си в краката й и Юджини извика от болка. Дебелата учителка по физкултура дотича и наду свирката право в ухото й.

— Вън! — изрева тя с пламнало лице и посочи пейките.

Юджини изглеждаше доволна от наказанието на омразната американка, тъй като за нея беше голям позор да те изгонят по средата на мача. Аврора не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Трябваше да измисли нещо много по-скандално, за да се прибере по-бързо у дома. Телефонното й обаждане до Том миналата седмица беше безрезултатно — той бързаше за спа процедури и държеше да не изпуска часа си. Колкото и да се беше жалвала, че заточението в „Света Агнес“ е по-ужасяващо и от смъртна присъда (тук дори не можеше да се надява на смъртоносна инжекция), баща й запази позицията си непоклатима: можело да обсъдят въпроса след месеца и нито ден по-рано. Май я вземаше за прекалено наивна…

На пейката до нея седеше непознато момиче с дълга черна коса, бледа кожа и стегнато, дребничко телце.

— Ти защо не играеш? — попита Аврора.

— Не обичам да спортувам — обясни момичето, без да си направи труда да вдигне поглед. Четеше някаква книга на друг език.

— Какво четеш? — полюбопитства тя. В този миг мерна господин Фолкс на път за лабораторията и веднага се поразгърди, за да разкрие малко повечко плът.

— Книга — отвърна момичето. Имаше лек акцент.

— Французойка ли си?

— Браво на теб.

На Аврора й допадна очебийното безразличие на чужденката и тя протегна ръка.

— Аврора Наш.

Момичето отлепи поглед от книгата си. Беше изумително красива, с идеална млечнобяла кожа, кървавочервени устни и котешки зелени очи.

— Знам коя си. Мърморещата американка. Истински ли е тенът ти?

Аврора не се засегна.

— Чиста доза калифорнийско слънце, скъпа моя. И на теб би ти се отразило добре.

— Не ми харесва.

— Много ти благодаря.

Момичето отново се зачете.

— И аз мразя спортовете — каза Аврора. — Ти как се наложи да не играеш?

— Отказвам да изляза на игрището.

— Страшна тактика.

Чужденката затвори книгата със замах.

— Освободена съм от часовете по физкултура. Родителите ми имат приятел лекар. Написа ми извинителна бележка.

— С каква диагноза?

— Най-елементарната — липса на колективен дух.

Аврора се разсмя.

— А какво не ти липсва?

— Нищо, което ми трябва.

— А да ти трябва случайно малко тревичка?

Момичето присви очи.

— Нали не си въобразяваш, че ще станем дружки?

Аврора издърпа нагоре грозните, боцкащи чорапи.

— Все ми е тая.

— Защото не съм дошла тук да завързвам приятелства.

— Твоя си работа.

Поседяха мълчаливо, наблюдавайки необузданата радост на Юджини Бофърт след всеки гол в полза на отбора й. По едно време момичето се обърна към нея и протегна бялата си ръка.

— Аз съм Паскал Деверо.

Аврора стисна ръката й.

— Приятно ми е.

— И още по-приятно ще ти става.

— О! И защо?

— Защото си стиснахме ръцете. И от тук насетне това свято местенце го очакват интересни промени.