Виктория Фокс
Островът на изкушението (38)

36

Аврора

 

Завръщането в „Света Агнес“ се оказа по-лошо и от най-лошите й очаквания. Причината не беше само в настъпването на зимата, смрачаването на и бездруго схлупеното небе над Англия, все по-сумрачните сутрини, когато госпожа Дърдън задрънчаваше със звънеца за закуска и слънцето правеше отчаяни опити да проникне през тежката завеса от сиви облаци само за да се скрие напълно едва в четири следобед. Основната причина се коренеше във факта, че след екскурзията до Капри, Аврора почти не мигваше нощем. Будуваше в леглото в новото общежитие, където ги бяха преместили заедно с Паскал, и слушаше как ужасяващите виелици сипят яростта си по старата сграда, как дъждът неуморно барабани по прозорците, а вятърът свири в пукнатините, промъквайки се неканен през най-уязвимите местенца. Докато Паскал спеше сладко, унесена в сънища за далечни планети, Аврора прехвърляше в главата си мисли, коя от коя по-смразяващи, взирайки се в студената луна.

„Естествено, че е тя… Никога не ги изпускаме от поглед… Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители?“

Съкрушителният разговор и ужасяващата новина я тормозеха ден и нощ. Мъчеше се да отклони вниманието си към уроците, към ученето, към какво ли не, но думите продължаваха да тътнат в съзнанието й.

„И после ти кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската й майка.“

За нея бяха говорили. Усещаше го с мозъка на костите си, с кръвта във вените си.

Спомени за живота с Том и Шерилин се виеха в хаотични спирали — отчуждението им, меланхолията на майка й, постоянното глезене, прекалените грижи… Подслушаният разговор беше разнищил нишка, за чието тайно, плахо съществуване винаги бе подозирала и на чието място сега зейваше огромна дупка. Може би именно това се беше опитвала да каже на Рита Клей при първата им среща. Да, в действителност усещаше празнота в приказния си живот, но не и бездънна, защото знаеше, че на дъното й лежи ужасна лъжа. Имаше чувството, че съществува в телевизионно шоу, играе роля и говори по сценарий, а всички останали в Лос Анджелис правят същото. Живееше в един целокупен фалш.

Каква ли тайна криеха родителите й? И каква беше връзката им с Жан Моро?

След сблъсъка си с Арно Аврора беше излязла от каютата и се беше върнала на шезлонга, където кърпата й си стоеше все така намачкана, а слънцезащитният лосион капеше от отворената тубичка и се топеше на жегата, сякаш не се беше случило нищо необичайно. Беше легнала с очила на очите, разтуптяно сърце и свит стомах в очакване на публичното порицание от страна на Арно. Но политикът не пророни и дума — държа се по обичайния си резервиран начин до края на екскурзията, — а Жан замина по работа още със завръщането им на острова, уж незапознат със случката.

На първата им нощ в общежитието беше подела разговор с Паскал, мъчейки се да придаде на гласа си възможно най-небрежен тон.

— Та, братовчед ти… с какво, казваш, се занимава?

Паскал сгъваше дрехите си с педантична грижливост и ги подреждаше на полиците в гардеробчето: пастелните цветове в една купчинка, черните, белите и сивите — в друга.

— Знаеш с какво се занимава — беше й отвърнала. — Представлява модна къща „Моро“.

— Това го знам. Но и друг бизнес върти… нали?

— Какъв например?

— Теб питам.

Паскал стоеше с гръб към нея.

— Намираш го за привлекателен, а?

— Не.

— Хайде де — вдигнала беше надменно вежда. — Всички намират Жан за привлекателен. Включително и аз самата, нищо че сме семейство и е забранено.

Нещо в гласа на Паскал бе привлякло вниманието й.

— Нали двамата не сте…? — Смутено преглъщане. — Двамата с Жан имам предвид. Не сте…?

Французойката беше изсумтяла, очевидно потънала в мисли около миналото й с Жан.

— Би било нередно.

— И все пак?

— Ето, виждаш ли? Харесваш го. Ревността е първият признак.

Още по време на пътешествието Аврора беше останала с впечатлението, че Паскал все търси повод да й се подиграе, да я изгледа накриво или умишлено да я заблуди. А може и да я гонеше параноя: напоследък пушеше прекалено много марихуана, а тя винаги се отразяваше зле на психиката й. Но замислеше ли се дълбоко, си даваше сметка, че приятелката й открай време беше затворена книга. Кога за последно й беше споделяла нещо?

Като че ли двамата с Жан си приличаха повече, отколкото й се щеше.

 

 

Понеделнишката сутрин настъпи с привичната си мудна апатия. Звънецът издрънча пронизително в ушите на Аврора. Навън небето продължаваше да тъмнее. Имаше чувството, че си е легнала едва преди пет минути. Паскал се обърна по гръб в съседното легло и дръпна чаршафа върху главата си. Аврора обмисли сънливо обичайния утринен ред, реши кой тоалет ще облече (в английски училища интернати като нейното не бяха въведени задължителни униформи), за да спести време на ставане, и докато затвори очи, вече беше заспала.

Десет минути по-късно госпожа Дърдън връхлетя в спалнята без покана.

— ДА ВИ ВИДЯ В СТОЛА ЗА ЗАКУСКА НА МОМЕНТА! — изрева надзорничката, затръшвайки неколкократно вратата в стената, за да ги събуди. В напрегнатата глава на Аврора блъсъците прокънтяха като оръжейна стрелба.

Паскал подскочи в леглото като ужилена. Косата й представляваше заплетено черно гнездо, сплескано от възглавницата. Изруга на френски и намъкна пуловер направо върху пижамата си.

Двете се отправиха към стола безмълвно — Аврора отдавна беше научила, че Паскал не обича да говори преди десет сутринта. Надзирателка с мише лице, пременена в неземен лимоновожълт комбинезон, отметна имената им в списъка си и след няколко минути двете вече седяха оклюмали на една от дългите дървени пейки с паници кашкава зърнена закуска в ръце.

За разлика от тях Фран Харингтън обикновено подскачаше като навита пружина рано сутрин. Днес се беше спряла на топла закуска: размекнати варени лентички бекон, жилаво пържено яйце и някакъв доста неапетитен сорт гъби, които Аврора оприличи на извития навън член на един девствен музикант, с когото беше правила секс. Хранителните навици на англичаните й се струваха крайно смахнати.

— Ей, Аврора, искаш ли да си ми партньорка днес? — поинтересува се Фран, пльосвайки се на пейката до Паскал, която направи презрителна физиономия и се дръпна настрана.

— Хубаво, все тая. — Аврора посещаваше часове по „Изкуство“. Не изпъкваше с познанията си по никоя академична дисциплина, затова залагаше на „общото“ образование, което уж й предоставяше по-широк избор в живота занапред. Не че се самозалъгваше — знаеше, че ролята на термина беше да повдигне самочувствието на по-плиткоумните ученици. Паскал наблягаше на езиците и естествените науки, тоест вече почти нямаха съвместни часове. Затова Фран се хвърляше на всяка възможност да се сдуши с нея.

— Страхотно! — Фран изсмука мазните си пръсти и намаза още масло върху препечената си филийка. — Вирджиния Прингъл-Стоут чула господин Уейд да казва, че сме можели, ако искаме, да рисуваме истински човешки модели за края на срока. Как мислиш?

Аврора не успя да прикрие изражението, плъзнало неканено по лицето й.

— Ъъ, забрави.

— Няма да са в странни пози, спокойно.

Паскан се приведе към Фран и теглейки един бърз, обигран поглед на тялото й, заяви:

— Опитвам се да задържа закуската в стомаха си. Налага ли се да обсъждаме подобни гротескни теми?

Страните на Фран пламнаха. За никого не беше тайна, че се бои от Паскал. Обикновено Аврора намираше страхопочитанието, с което се ползваше приятелката й, за ползотворно, но днешното й поведение граничеше с чиста злоба.

— Благодаря ти за информацията — обърна се към Фран, която се хвана за бледата й усмивка като за спасителен пояс, — но да забравим, става ли?

Паскал й стрелна кръвнишки поглед през масата и продължи да яде зърнената си закуска.

 

 

В петък по обяд получи обаждане от Том. Родителите й рядко я търсеха по време на учебния срок, затова тя веднага реши, че я чака лоша новина. Първата й мисъл беше, че Шерилин е починала. Втората — че първата далеч не я беше разтресла. Що за дъщеря разсъждаваше така?

— Татко? — Прекоси хокейното игрище с айфона си в ръка и отиде да проведе разговора в „пушалнята“ им: полянка сред гъстия храсталак, ограждащ портата на училищния двор.

— Миличка, татко е — информира я той излишно.

— Знам. — Само от гласа му й се доплакваше. Запали цигара и всмука дим. — Какво има?

— Трябва ли ми причина да се обадя на единствената си дъщеричка?

Аврора едвам сдържаше порива си да избълва на глас всичките си тревоги. Да му дадеш шанс да я утеши. Да й разкрие истината. В същото време се страхуваше да я научи.

Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?

Какъв точно отговор търсеше от него? Още не го беше избистрила дори в собствената си глава. Съзнанието й беше парализирано от милион въпроси, от милиард терзания.

— Май че не.

— В този случай обаче, слънчице, има причина. Рита се питаше как ще приема идеята й да си поотдъхнеш след края на учебния срок.

— Това е училище, татко. Как така да си отдъхна?

— Преди окончателно да се върнеш в Лос Анджелис. Според нея почивката ще ти помогне да се съсредоточиш, да се върнеш в играта в добра форма. — Баща й се прокашля. — Да се погрижим заради здравето на майка ти изпълненията от последните няколко години да не се повторят.

Мисълта за Шерилин й подейства депресиращо.

— Къде?

— Двете ще го обсъдите. Иначе идеята си я бива, нали?

— Защо не. Как е мама?

Отговорът на Том позакъсня, но може и да беше от лошата връзка.

— Държи се.

Обикновено Том замазваше положението с престорен ентусиазъм. „Прекрасно“ означаваше „добре“, „добре“ означаваше „горе-долу“, тоест не беше изключено „държи се“ да е завоалиран вариант на „мъртва е“. Май все пак първоначалният инстинкт на Аврора се беше оказал право в целта.

— Какво й е?

Том въздъхна тежко.

— Все отнякъде ще научиш: наложи се да откажем турнето из Северна Америка. Хрумва ми и да го осъществя солово, още не съм решил.

— Защо?

— Стига де, миличка, знаеш, че съм професионалист. Не мога да разочаровам феновете…

— Имах предвид защо мама се е отказала?

— А. Не желае да прекрачва прага на къщата.

Аврора се смая.

— Моля? Как така?

— Пристъпи на паника. — Представи си как баща й прокарва ръка през сплъстената си коса. — Напоследък е развила лека… да го наречем агорафобия.

— Агорафобия?

— Точно така.

— Няма нещо като лека агорафобия, тате.

— Е, хубаво де, значи страда от силна агорафобия.

— Откога?

— От няколко месеца насам.

— И не сте ми казали? — Никакъв отговор. — Може ли да поговоря с нея?

— В момента спи.

Аврора прехапа устни.

— Поздрави я от мен. Ще й пратя имейл.

Приключиха разговора. Аврора смачка цигарения фас на земята и скръсти настръхнали от студ ръце. Върна се в училищната сграда с неприятно чувство в стомаха си.

 

 

— Да не се опитват да ни превърнат в ледени висулки? — оплака се Паскал от леглото си същата нощ, придърпвайки завивките до брадичката си. — По-студено не ми е било никога.

Аврора изгаси лампата и се отпусна върху възглавницата си. Калъфката миришеше на боята за коса, която беше използвала в понеделник, без да успее да отмие нацяло, понеже беше станало десет — вечерният им час. За тази вечер беше предвидила прането, но просто нямаше сили.

— Заспивай.

— Защо не дойдеш при мен? — прошепна Паскал и Аврора чу шумоленето на завивки. — Да ме позатоплиш. — Момичетата често си лягаха заедно в студените нощи, допирайки ледени ходила под одеялото. Понякога се унасяха така; в други случаи се целуваха, дори се разгорещяваха и повече, преди да се върнат по леглата си. Но Паскал твърдеше, че не може да заспи до чуждо тяло.

Тази вечер Аврора не беше в настроение.

— Не, благодаря — отказа й, обръщайки се с лице към стената.

Паскал светна лампата и седна в леглото си.

— Леле, ама че си се скапала.

— И на мен ми е позволено да се скапвам от време на време.

От мусенето на Паскал нямаше полза, понеже Аврора не я виждаше.

— Откакто се върнахме от Капри се държиш като пълна крава.

Досега не я бяха наричали крава. Стана й чудно защо Паскал не си направи труда да попита какво й има. Не че не беше свикнала.

— Имам си причини — тросна се Аврора.

— Така е — каза със същия рязък тон Паскал, — например това, че си прекалено заета да си фантазираш за братовчед ми.

Май приятелката й ревнуваше Жан повече, отколкото тя самата. Реши да не й отговори — темата й се струваше твърде заплетена. Пък и, от една страна, наистина си фантазираше за Жан. Съчиняваше какви ли не сценарии в опит да си обясни подслушания разговор на яхтата на Арно.

— Не би ти обърнал внимание — увери я грубо Паскал. — Не си негов тип.

Аврора не успя да сдържи гнева си. Избута завивките и се обърна с лице към приятелката си.

— Не ми дреме за твоя Жан, ясно? Имам си други грижи, много сериозни, напоследък не съм на себе си, а ти дори не забелязваш! Само секс ти е в главата, Паскал, през цялото шибано време: секс, секс, секс. — Осъзна, че описва и самата себе си отпреди две години. — Ако не с мен — то с някой друг. — Думите излетяха от гърлото й, преди да е успяла да ги върже. — Със собствения ти братовчед даже!

Очите на французойката просветнаха яростно.

— Не знам какво го прихваща цялото ти семейство — продължи с тирадата си Аврора. — Всичките сте… смахнати. До един. Държите се, сякаш целият свят е в краката ви, все едно сте царски особи. Е, от мен да знаете, Деверо: не сте. Същите сте като мен, само дето вероятно ви мъчи по-голяма неувереност и плахост, защото обичате да се правите на недостижими. Но мен не можете да заблудите: направила съм си своите изводи. Изобщо не се интересувате коя съм! Разнасяте ме насам-натам като някаква вещ, като куфар, дявол да ви вземе! Но опре ли ножът до кокала, не съм важна, нали?

— След всичко, което направих за теб — каза Паскал горчиво. — Неблагодарна кучка такава!

— Не се ли замисли дори за секунда как ми се отрази случката в Париж? — Гласът й пресекна. — Не ти ли хрумна, че имам нужда от подкрепа…?

— О, я ми го спести! — Паскал се изсмя злостно. — Да не мислиш, че всички трябва с перце да те галим, понеже някакъв селяк ти е надул корема? А да си се замисляла какво ми е на мен? — И нейният глас се разтърси от вълнение, макар и за миг.

— Не те разбирам.

Тя извърна поглед.

— Забрави.

— Нараних ли те?

— Не се ласкай. — Паскал изгаси лампата. Стаята потъна в тъмнина и тишина. Аврора се вкамени на място, напълно объркана. Зачуди се дали Паскал не плаче и напрегна слуха си, но не чу нищо.

— Паскал — прошепна накрая, мъчейки се да осмисли разговора им. — Съжалявам…

— Живее на един остров. — Този път французойката проговори с обичайната си сдържаност. — В другия край на света, където никой не може да го намери.

Аврора изпадна в недоумение.

— Кой?

— Кой мислиш? Жан. Собственост е на Рубен ван дер Мейде. Казва се Какатра.

Аврора примига в мрака.

— Защо ми го казваш?

— На сутринта ще поискам друга стая.

— Какво общо има Какатра с моите проблеми?

Тишина.

— Лека нощ.

— Паскал…?

Сърцето й препускаше. Поскал знаеше нещо… нещо за острова и Жан, и този Рубен ван дер Мейде.

Думите на Арно Деверо я връхлетяха откъм нощната тъма. Досущ като загрижени бащи, предполагам.

Аврора легна назад.

Спомни си за предложението на Рита за почивката.

Въпросът беше решен. Ето къде щеше да я прекара.