Виктория Фокс
Островът на изкушението (6)

4

Лори

Енрике Маркес ремонтираше лодки в пристанището на Сан Педро. Лори се загледа в него. Той човъркаше нещо по такелажа на една от по-големите яхти за развлечения, а катраненочерната му татуировка се разстилаше като нефтено петно от ключицата към ръката. Беше само по дънки с ниска талия, вързал гарвановата си коса на висока конска опашка, от която се бяха изплъзнали няколко кичурчета. На едното рамо беше метнал бял парцал, изцапан с машинно масло.

— Привет, моряко!

Енрике се обърна и по хлапашкото му лице плъзна широка усмивка.

— Почти бях забравил колко си прекрасна.

Лори махна кокетно с ръка. Тя също имаше чувството, че не се бяха виждали цяла вечност, а не само няколко дни. Трудно успяваше да се откъсне от задълженията си в салона за красота, а прибереше ли се вкъщи, ставаше още по-невъзможно. Баща й нямаше да понесе факта, че излиза с мексиканец. И то не какъв да е, а член на прословутото семейство Маркес.

— Ела. — Той протегна ръка.

Лори се качи на яхтата. Ярките лъчи на слънцето се отразяваха по гладките бели платна. Рико я придърпа през кръста със силните си ръце и я целуна. Когато целувката се разгорещи, тя се отдръпна и каза:

— Красива лодка. Чия е?

Момчето сви мускулестите си рамене и се усмихна. На лицето му грейнаха две чаровни трапчинки.

— Знам ли. Плащат ми да я държа в движение. Ала някой ден аз ще бъда баровецът, за когото ще се трудят. Ще имам най-хубавата яхта!

— И ще странстваме по широкия свят?

— Ще те водя, където пожелаеш. — Целуна я отново и пусна ръце по изкусителните й бедра под късата рокличка. Пъхна език в устата й и тя усети възбудата му.

— Не си отвличаш вниманието, надявам се — извика мъжки глас.

Лори се обърна и видя закръглен мъж, който ги гледаше и бършеше слънчевите очила в ризата си.

— Почти приключих, шефе — отвърна Рико, без да пуска Лори от обятията си.

Началникът му свъси вежди. Огледа тялото на Лори — от буйната й грива до златния загар на прасците и опърпаните кецове.

— Отлично знаеш, че не е позволено да каниш гаджета на лодките.

— Няма да се повтори. — Ръцете му продължаваха да я прегръщат.

Мъжът им хвърли един последен назидателен поглед и продължи пътя си по крайбрежната дъсчена пътека.

— Ще ме пуснеш ли вече? — престори се на възмутена Лори.

— Може ли да поизчакаме, докато възвърна пристойния си вид? — засмя се Рико и й намигна.

— Ех, че си!

— Не аз, а ти си виновна. Виждаш ли как ми въздействаш?

Лори извърна поглед. Не биваше да държи Рико настрана — харесваше го, беше свестен, с добро сърце и джентълменски обноски. Но някакво вътрешно чувство й повтаряше, че още не е готова. Не знаеше какво точно чака: брак ли, идеалната половинка ли, чисто нов живот ли… Хората обичаха да говорят за истинската любов, за единствения човек, в чието име си готов да понесеш всичко, защото той е най-свидното нещо в живота ти и двамата ще останете завинаги заедно, каквото и да ви поднесе съдбата… Но това бяха фантазии, такава любов съществуваше само в книгите. Тук, долу на земята, нещата не се случваха така.

Питаше се защо ли не изпитва подобни чувства към Рико. Най-добре би било да не се замисля и все пак той не излизаше от главата й.

Летяха по магистралата на мотора на Рико. Лори обожаваше вятърът да развява косите й, да брули голите й крака и да изпълва гърдите й с въздух. В такива моменти си позволяваше да забрави всичко. Превръщаше се в друга, в чисто нова жена.

Рико живееше в разнебитен апартамент заедно с майка си, но тя беше толкова надрусана, че дори не ги чу да влизат. Баща му го нямаше, а брат му Диего, главатарят на „Ел Пелигро“, най-страховитата улична банда в цяла Санта Ана, не се беше прибирал от седмица. Никой не смееше да задава въпроси.

— Трябва да се махнем — каза Лори, когато затвориха вратата на стаята му. — Просто да изчезнем.

Рико пусна музика и запали цигара.

— И къде по-точно ще отидем?

Лори седна по турски на затрупаното му с непрани дрехи легло. Рико изхлузи тениската си през глава и я метна върху омачканата купчина. Животът му беше къде-къде по-тежък от нейния. Семейството й тънеше в мизерия, новодошлите в дома им жени се държаха грубо с нея, но поне знаеше, че нямаше да намери баща си в наркотичен делириум, задавен от повръщане и с прехапан език. Рико беше заварил майка си в такова положение за пръв път, когато бил едва на десет.

— Където и да е — отговори тя. — Навсякъде е по-добре от тук. Втръснало ми е да живея в Ел Ей.

Рико дръпна от цигарата.

— Омръзнало ти е от твоя жребий. — Той отвори прозореца и се провеси навън. Банда момчета се биеха сред уличния прахоляк, крещяха и псуваха. — Просто ни се е паднала лоша карта. Всичко, за което мечтаеш, е точно тук, Лори, на една ръка разстояние. Седим върху мечтите си. Толкова са близо.

— За Холивуд ли говориш?

Рико вдигна рамене.

— Защо не? Достатъчно красива си. Дори си прелестна! Можеш да постигнеш всичко, което си наумиш.

— Само ти ми говориш така.

— Какво те е грижа за нападките на семейството ти? — Рико знаеше, че семейство Гарсия не гледат с добро око на него. Заедно с противните им приятелчета се отнасяха с него като с боклук, понеже беше бедняк и родителите му бяха първо поколение „американци“. Като че ли те самите не бяха прекосили границата! Но само защото обитаваха града от повече време, си мислеха, че имат правото да плюят в лицето му, да осъждат постъпките му и да го смятат за човек от по-долна класа. — Ела да живееш у нас — предложи той. — Забрави ги.

— Сам знаеш, че не е толкова лесно.

Рико хвърли фаса през прозореца, седна до нея и я прегърна.

— Изобщо не подозираш колко си различна.

Може би Лори имаше право — трябваше просто да вдигнат гълъбите и да се покрият в някое закътано местенце. Но майка му се нуждаеше от него. Не искаше да я изостави, както беше направил баща му.

Лори помириса кожата му: сол, топлина и тежък труд. Любов ли изпитваше? Навярно. Не искаше да го загуби. Само той й беше останал. Ръцете му пълзяха по тялото й и тя се чудеше как да го отблъсне. Какво я прихващаше? Никоя от приятелките й не срещаше затруднения със секса.

— Подлудяваш ме — прошепна момчето. Плъзна длани към предницата на роклята й и докосна женствените й форми. Беше толкова привлекателна! Рико знаеше, че щеше да й е за пръв път и искаше всичко да бъде съвършено. Отказът й го побъркваше. Той далеч не беше неук, но напоследък беше забравил що е то секс.

Отпуснала тяло и отметнала глава, Лори му позволи да я целува. Рико зарови лице в шията й. На моменти изпитваше мимолетен, безспорно мощен прилив на страст, който тутакси угасваше като кибритена клечка, потопена във вода. Някои момичета споделяха, че така се възбуждат от приятелите си, че са готови да направят всичко и навсякъде, докато тя изпитваше чувство на клаустрофобия от проявата на силни страсти.

— Рико, спри…

Той опипваше гърдите й, опитваше да откопчае сутиена й и през цялото време ту целуваше, ту хапеше нежно кожата й.

— Недей, Рико, моля те…

— Отпусни се — каза той и впи устни. — Обещавам, че няма да ти причиня болка.

Тя усети ръката му по вътрешната част на бедрото си и пръстите му закачиха ластика на бельото й.

— Нали ти казах, че не съм готова — отблъсна го тя и седна, придърпвайки крайчеца на роклята си.

Рико преглътна, прегърна я внимателно и каза:

— Извинявай. Не трябваше да… — Следобедното слънце проникна в стаята и окъпа златистия загар на гърдите му в ярка светлина, подчертавайки черното мастило на татуировката. — Знаеш, че ще чакам колкото е нужно. Никога не бих те насилил. Кълна се.

Лори се почувства виновна. Защо се пазеше толкова? Все някога трябваше да загуби девствеността си — защо да не е с човек, който я обожаваше?

— Имаш ли ми доверие? — попита я Рико.

— Разбира се.

Той кимна.

— Обичам те.

Тя впи поглед в очите му.

— И аз те обичам — отвърна Лори, макар да не проумяваше значението на думите си.