Виктория Фокс
Островът на изкушението (51)

49

Лори

 

При всяка удала й се възможност опитваше да се свърже с Жан.

През почивките на фотосесиите в Европа, в чакалните на сума летища из Азия, по време на поредица галавечери в Южна Америка… Остави много съобщения с внимателно подбрани думи и в „Ла Люмиер“. Дори опита да се свърже директно с Рубен ван дер Мейде, но взводът му от служители й попречи.

Вдън земя ли беше потънал? Още скиташе някъде по работа? Ако да — каква? Що за начинание отнемаше толкова много време? Не проумяваше. Бяха минали три месеца след случката на Какатра, а Жан отлично знаеше къде да я намери. Времето й изтичаше. Обхващаше я параноя, че хората започват да обръщат внимание. Коремчето й беше почти незабележимо, но беше чела по книгите, че дойде ли промяната, щеше да нахлуе с пълен размах. Не можеше да понесе идеята, че ще научи от някой друг, но не я ли потърсеше скоро, я оставяше без избор. И какво щеше да разправя на хората? Нямаше как да обяви пред света, че носи детето на Жан Моро, особено, при положение че бащата, да не говорим за съпругата му, дори не подозираха.

Имаше чувството, че никое от съобщенията й не беше стигнало до него. Първоначално гледаше да се изразява сдържано, решена да му разкрие новината очи в очи. „Обади ми се, трябва да се видим…“ Но в последно време призивите й бяха придобили по-недвусмислено значение: „Жан, на всяка цена трябва да те видя… Случи се нещо… Имам важна новина…“

Жан беше тръгнал на път. Вероятно се намираше в някоя необятна страна, в различна часова зона. Може би беше загубил мобилния си или сменил номера си. Нищо чудно да е пробвал да я намери, когато собственият й телефон беше повреден и редовно й въртеше номера…

Не беше глупачка. Откъдето и да го погледнеше, фактите си бяха факти.

„Още на следващия ден все едно че ги е нямало…“

„Между нас да си остане, но за мен е абсолютен задник…“

„Не знаеш нищо за любовта — а още по-малко за този мъж…“

Всички я бяха предупредили: Десидерия, Жаклин, дори родният й баща.

А колкото и да я болеше да си признае, четвъртата потенциална причина за мълчанието му беше най-правдоподобна. Беше се сдобрил с Ребека Щутгарт и сега се опитваше да се издигне в очите й.

Ирония на ирониите. Дори открай време съжаляваше жените от любовните романи, които силно вярваха, че са способни да надвият немирника, да опитомят дивака, самозалъгваха се, че с тях е различен, че думите му са искрени, че го познават по-добре от всяка друга досега. Нима не виждаха, че си играе с тях? Нима не беше очевидно? Да, за околните. За влюбената жена илюзията беше неустоима.

Известно време продължи да настоява. Отказваше да приеме, че Жан би й причинил подобно нещо. Разговорът им на плажа на Какатра, откровенията му, нежността, целувките, жаркият, всеотдаен поглед…

Лори изпитваше неподправен ужас.

Ужасяваше я мисълта да отглежда детето му сама, но връщане назад нямаше, дори Жан да имаше нахалството да настоява за аборт. Дали би се опитал да й предложи пари? Дали би паднал толкова ниско? Беше решена да задържи бебето. Ужасяваше я мисълта за последствията — какво щеше да обясни на всички? В колко лъжи щеше да се оплете? Ужасяваше я и мисълта, че толкова усърдно граденият й живот, животът, за който баба й беше вдъхнала куража да преследва, щеше да рухне пред очите й, и после какво? Ужасяваше я мисълта да попадне отново в „Трес Ерманас“,да открие, че всичко до тук е било просто сън, както често се боеше в ранните дни на бляскавата си кариера.

Но всички тези страхове бледнееха пред най-големия ужас, обладал душата й. Колкото и да проклинаше егоизма му, колкото и да недоумяваше откъде черпи нечовешката си жестокост, колкото и да ненавиждаше коравосърдечното му отношение към най-близките хора, най-много я ужасяваше мисълта, че повече никога няма да бъде с Жан Моро. Че всичко помежду им оставаше в миналото.

 

 

На следващия месец Лори прие поканата за вечеря на Максимо Диас. Жаклин не я оставяше на мира, да не говорим за самия ухажор. Максимо проявяваше баснословно упорство — задръстваше телефонния й секретар със съобщения, отрупваше я с цветя и почти всеки ден изпращаше агентите си при нейните на мисия да уредят среща помежду им. Когато случайно се срещнаха на парти в Бостън, Лори не успя да откаже.

Какво толкова? Приятна компания беше, непрекъснато й повтаряше колко е красива, колко пленителна, а в момента точно от това се нуждаеше. Чувстваше се отчаяна, самотна и уплашена. Чувстваше се използвана, посрамена и предадена. Тялото й започваше да издава тайната й. Все по-трудно й беше да прикрива изпъкналостта дори под широки дрехи. Имаше нужда от приятел — и наивно си повтаряше, че поне за момента такъв е и неговият умисъл.

 

 

Тази вечер излизаха за трети път, откакто се познаваха. Максимо беше предложил „Сандс“, реномиран ресторант с океански изглед. Дойде да я вземе рано, когато слънцето още розовееше над водата. Беше облечен в светъл ленен костюм и се усмихна приветливо, като я видя.

В един по-друг живот би намерила Максимо за доста привлекателен. Висок, слаб, умерен меланхолик, с вампирски бледа кожа, обаятелни тъмни очи и сочни, меки устни. Личеше си, че е от високопоставено потекло — лъхаше на скъп парфюм и заможност. Беше излизал на модния подиум, преди да се отдаде на актьорско амплоа, но така пленяваше окото, че екранният му имидж не се влияеше от избора на роли. Тийнейджърките си умираха по него.

Седнаха на една от външните маси под широка, кремава на цвят тента, чийто ефирен плат се къдреше под океанския бриз.

— Как мина прослушването? — попита го Лори. Максимо вече беше изиграл една главна роля в романтичен филм, но в тази продукция щяха да бъдат вложени много пари и можеше да го изстреля право на върха.

— Добре — отговори й той скромно.

— Само добре ли?

Максимо отклони въпроса, привиквайки келнера, за да си поръчат питиета. Когато Лори си поиска минерална вода „Сан Пелегрино“, отбеляза:

— Още не пиеш? Как да не ти се възхити човек. — Обяснила му беше, че не употребява алкохол, понеже вреди на кожата, и имаше неудобното чувство, че подбудата й силно го беше впечатлила, сякаш ценеше грижата за външния вид повече от всичко на света.

Когато келнерът се оттегли, Лори реши да настои с въпроса си:

— Кога се очаква да ти се обадят?

Той се престори, че не разбира за какво му говори, и й отвърна с недоумяващ поглед. Ако можеше да се съди по тази му актьорска игра, отговорът беше „никога“.

— За кое?

Тя вдигна вежда.

— За резултата от прослушването.

— А, вярно. Да. Не съм сигурен.

— Май не си много ентусиазиран.

Келнерът им донесе питиетата. След като ги остави насаме, Максимо се огледа наоколо и крайчетата на ушите му пламнаха.

— Искат от мен да… — сви рамене свенливо — … сещаш се, да си развея мъжеството.

От нещо в изражението му я досмеша, доста позабравено усещане.

— Ясно… — коментира тя, преглъщайки смеха си. — И това те притеснява?

— Теб не би ли те притеснило?

— Зависи от обстоятелствата — призна си Лори. — Най-вероятно да.

Той се облегна в стола си.

— Не се шегуват. Става дума за пълна голота.

— Важно ли е за ролята? — Не й се вярваше. Надали го гласяха за интелектуалното кино, макар че сигурно така щяха да му го сервират.

— Аха — отвърна той умислено. — Така ми се струва. Поне по техни думи.

Стеснителността му я удиви.

— Бих предположила, че вече си свикнал публиката да припада по теб. — Целеше да прозвучи шеговито заговорнически, но Максимо прие коментара й като директен комплимент.

— Така си е. Но не съм сигурен, че… — Погледна я многозначително. — Не съм сигурен, че са готови за това.

Този път Лори не успя да сдържи смеха си и всичките й грижи като че ли изчезнаха за момент.

— Сериозно ли?

Той кимна.

— Просто… — Келнерът се върна да вземе поръчката им за вечеря. Максимо промълви: — Няма значение.

Докато се хранеха, Лори неколкократно пробва да върне разговора към темата, но той видимо се съпротивляваше и любопитството й остана незадоволено.

След вечеря се запътиха към апартамента на Максимо. Цяла вечер я беше забавлявал с разкази за смешни случки от привилегированото му детство и Лори беше проявила желание да разгледа снимките му. А и плашещата поща, която получаваше напоследък, не й позволяваше да се прибира самичка нощем, особено в деликатното си състояние.

Домът на Максимо в Бевърли Хилс беше типично ергенско обиталище — хромирани маси, кожени дивани и огромни плоскоекранни телевизори, монтирани на стените. Лори седна в ъгълчето на един от диваните.

— Искаш ли нещо за пийване? — провикна се домакинът от кухнята.

— Не, благодаря.

Той показа глава през вратата и направи физиономия.

— Сериозно ли ми отказваш? Аз съм в настроение за бренди.

— Не пия.

— От едно нищо няма да ти стане.

— Не. Честно, не ме мисли.

Максимо вдигна рамене.

— Както искаш. — След малко се появи с бутилка „Курвоазие“ и две дълбоки като аквариуми чаши. — В случай че размислиш.

Направи й впечатление, че не беше оставил личния си отпечатък върху жилището. Като го слушаше как разпалено говори за миналото, очакваше всяка една повърхност да е отрупана със снимки.

— Е, да разгледаме снимките — усмихна му се тя. — Нямам търпение да видя замъка, в който си отраснал.

Максимо седна на дивана до нея. Отсипа от кехлибарената течност във влудяващо тънка струя и мълчанието му започна да я смущава.

— Знаеш ли, Лори — подхвана най-сетне, — много те харесвам. Не може да не си го осъзнала.

Гласът му звучеше спокойно, премерено. Не я поглеждаше в очите.

— И на мен ми е приятно да се виждаме — отвърна тя предпазливо.

Той прокара пръст по ръба на чашата.

— Мисля, че си наясно какво искам от теб.

Лори направи грешката да го хване за ръката.

— Макс, трябва да съм пряма с теб — подхвана. Нямаше да й е лесно. — В момента се намирам в доста заплетено положение.

Той я стисна по-силно. За пръв път осъзнаваше колко големи са ръцете му.

— Положението винаги е заплетено.

— Не разбираш, по-сериозно е. Просто…

Без всякакво предупреждение устните на Максимо се оказаха върху нейните. Почувства твърдината на белите му зъби и мускусния аромат на косата му. Езикът му се стрелна в устата й, топъл и хлъзгав.

— Разтапям се по теб, Лори. — Дъхът му излизаше на пресекулки. Зарови пръсти в косите й и я притисна да легне назад. — Признай си, че и ти ме искаш. Не се съпротивлявай на желанията си.

— Почакай — успя да каже Лори, мъчейки се да го отблъсне, — моля те…

Той я затисна върху черната кожа, разтваряйки краката й с коляно и намествайки се помежду им. Лори очакваше всеки момент да я докосне с възбудения си пенис, но още не усещаше нищо.

— Макс, недей! — Но той вече я хапеше и дърпаше дрехите й, а когато в паниката си Лори напрегна всички сили да го отблъсне, разкопча ципа на панталона си, държейки брадичката й със свободната си ръка. Не можеше дори да отвори уста, студен страх изпълваше гърдите и белите й дробове. Осъзна, че панталоните му се свличат надолу, а после почувства допира на фината, набрана материя на боксерките му по кожата си. Пак не усети очакваната издутина, само търкането на плоския му чатал по слабините й. Ръцете му скочиха към гърдите й, откопчавайки непохватно няколко копчета, докато не освободиха едното й зърно, което след малко се озова между зъбите му, свръхчувствително към внезапната болка. Пръстите му се плъзнаха към бикините й, смъкнаха ги грубо и неориентирано си проправиха път в сухотата на влагалището й.

— Махни се от мен! — Заблъска го с юмруци. Без успех. Той се тласкаше свирепо към безпомощното й тяло, навлизайки в стръвен ритъм, сякаш вече беше проникнал в нея.

В следващия момент със смразяващ потрес я осени мисълта, че може и да беше.

— Спри!

— Искаш го, Лори — изломоти с пресипнал глас в ухото й. — Знам, че го искаш. Отпусни се.

Този път сви рязко едното си коляно и го заби право в слабините му, а Максимо изпищя от болка и скочи като ужилен от дивана.

Възбуденият му пенис, компактен като розово червило, не надхвърляше по размер кутрето й. Имаше приблизителната дебелина на сламка за пиене. Не беше й подозирала, че съществуват чак толкова малки.

— Кучка! — простена дрезгаво, надигайки се от пода. — Така ли било? А? По груби игрички ли си падаш?

— Не ме доближавай. — Опита да се добере до дрехите си, нахвърляни до дивана. Той обаче не й даде възможност — отново й налетя, този път отзад, хриптейки и стенейки в ухото й, докато микроскопичният му пенис напираше нагло в търсене на входа. Тласна се веднъж, два пъти, три пъти в нея и не щеш ли — от гърлото му се изтръгна пискливо свистене като от спукан балон. После се отдръпна.

Минаха няколко секунди и Максимо заяви учудващо доволно:

— Страхотно беше.

Лори не можеше и дума да обели. Езикът й беше подпухнал. Сърцето й туптеше като подивяло.

— Същинска тигрица си, Лори Гарсия. — Коленичил беше пред дивана и гордо съзерцаваше миниатюрното си мъжество. — Знам, че не съм много надарен, но приятелчето ми прави чудеса. На доста момичета им се отщява, като го видят, сещаш се. Друго очакват да намерят в гащите ми. Ама омагьосам ли ги веднъж с вълшебната си пръчица, винаги питат за още. Ти готова ли си за още, Лори? — Пресегна се и я погали по гърба. — Мога да се вихря цяла нощ…

Тя се извъртя с ловкостта на леопард, сви ръка в юмрук и го цапардоса право в челюстта. Поне й се струваше, че трябва да е челюстта, но явно беше замахнала по-нависоко, защото докато Максимо хвърчеше назад, от носа му рукна червена струя. Просна се гол на пода, държейки с едната ръка лицето си, а с другата — топките си.

— Повдига ми се от теб — озъби се Лори. Стана на разтреперани крака, но вложи всичката си воля да се овладее, решена да не се превръща в поредната му несретна жертва. Агонията, насъбрала се в душата й през изминалите няколко месеца, обсеби с кръвнишка ярост цялото й същество и думите сами изригнаха от гърдите й, съвършено искрени до една. — Пристъпиш ли на по-малко от петдесет метра от мен — заплаши го тя, — кълна се, ще изтръгна жалкото ти подобие на пишка и ще те фрасна с него. Но не се безпокой — почти нищо няма да усетиш.

Събра нещата си и тръгна към входната врата.

Жалостният вопъл на Максимо отекна по петите й:

— Почакай, Лори, върни се…

Но тя вече беше навън, на пустата, тъмна улица, и крачеше незрящо, олюлявайки се на краката си, тръгнала към дома, макар да нямаше представа къде се намира и дали изобщо съществува още.