Виктория Фокс
Островът на изкушението (44)

42

Наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Два часа до отплаване

Рубен стегна възела на вратовръзката си и се погледна в огледалото. Всичко вървеше по план. Той беше Рубен ван дер Мейде и предстоеше неговото парти. Нищо — абсолютно нищо — нямаше да го провали.

Защо тогава имаше такъв мъртвешки вид, мътните го взели? Независимо от слънчевия загар кожата му изглеждаше белезникава, восъчна на цвят. Потеше се, а отгоре на всичко го беше хванало и разстройство — вечният му спътник в напечени ситуации. Беше ходил до тоалетната пет пъти, откакто Джакс Джаксън и антуражът му най-накрая бяха благоволили да го оставят на мира: едва ли оставаше много материал. Задникът го болеше сякаш беше изхвърлил цял камион.

Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.

Чисто и просто нечия представа за шега, повтаряше си постоянно. Не биваше да се впряга толкова в съдържанието на имейла, колкото във факта, че въпросният палячо беше успял да проникне в акаунта му. Там се криеше истинската заплаха. Не в посланието.

Не в посланието.

Чакаха го на яхтата, където по план трябваше да инструктира тазвечерния персонал и да им даде да разберат, че ще си имат работа с едрите риби. Не му беше в стила да наема непознати агенции, но нали го правеше в името на благотворителна кауза — изпаднали в беда деца, нуждаещи се от помощ, — а и темата беше в унисон с главната цел на острова: рехабилитация. Поне за пред хорските очи трябваше да подпомага обществото.

Един от тях съм.

Рубен включи компютъра в прохладното уединение на кабинета си. Съобщението продължаваше да се блещи от входящата кутия на електронната поща, сякаш му се подиграваше.

Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.

Жан не беше проумял подтекста. Беше отсякъл, че натрапникът блъфирал. Вероятно и Рубен щеше да си помисли същото на мястото на французина. Но не беше на негово място. Жан не научаваше всичко около бизнеса. Не знаеше за солидните чекове, които Рубен прибира в джоба си ежемесечно. Не знаеше, че Рубен пропуска да преведе обещаните пари на мизерстващите родилки. Не знаеше по какъв начин партньорът му се застрахова срещу големите усти на бедняците, какви заплахи отправя по отношение на препитанието и семействата им, в случай че на някой му скимне да пропее. Не знаеше, че за да се извиси човек до положението на Ван дер Мейде, не може вечно да играе ролята на Господин Добродушко — от време на време се налагаше да встъпи и в тази на Злия копелдак.

Рубен не губеше съня си покрай подобни дреболии. Бизнесът си беше бизнес.

Този път обаче беше различно.

Предстоящото разобличение щеше да го преследва до гроба. Тази тайна се коренеше по-дълбоко от сенчестата агенция за сурогатни майки, по-дълбоко от покритите средства и нарушените гаранции. Единствено тя понякога караше Рубен да замръзне на място с разтуптяно сърце и секнал дъх и да си каже: „Преминах границата.“

Да знаеше само Жан в какво невежество живее…

Един от тях съм.

Все едно би го сметнал за дело на произволно дете. Все едно подобна идея би хрумнала на продукт от конвейера — изложен за продан, купен и платен. Божичко! И така положението би изглеждало достатъчно трагично.

Но не и това…

Един от тях съм.

Рубен беше единственият човек на земята, който разбираше посланието. Жан, Ребека, Маргарет, разузнавачите му — никой не подозираше нищо. Точно тази тайна беше запазил само за себе си.

Само дето и някой друг беше успял да се докопа до нея.

 

 

Ребека Щутгарт поглади с длан роклите, подредени върху покривката на спалнята, нефритени и кобалтови, и пурпурни — досущ като колекция от екзотични пеперуди. Облече избрания тоалет и разпусна червената си коса на раменете.

Жан нагласяше вратовръзката си до прозореца. Обикновено действаше чевръсто; сега си личеше, че мислите му са другаде.

— Искаш ли помощ?

Не й отказа, затова Ребека отиде до него, прехвърли краищата на вратовръзката един през друг и затегна възела. Отблизо ухаеше на одеколона, който използваше в началото на брака им и който беше позабравила оттогава. Заглади вратовръзката с ръка, едвам сдържайки напиращите в гърлото й сълзи. Как й се искаше да бяха потръгнали нещата помежду им. В някой друг живот, в друго време може би… Но от неосъществими илюзии полза нямаше, а един бог знаеше колко си беше позволила през годините.

Стиснатите челюсти на съпруга й издаваха безпокойството му. Вината беше изцяло нейна. Що за ужасна лъжа му беше поднесла, водена от отчаяние, беше направила последен опит да съживи брака им. А сега ставаше ясно, че е лежал в калта твърде дълго, за да се върне към живота.

— По-красива си от всякога — каза Жан с нежност, каквато не беше чувала в гласа му още от първите мигове на познанството им. Комплиментът й дойде изневиделица. През последните няколко месеца почти не си бяха говорили.

Ребека прокара ръка по добре изгладеното рамо на костюма му. Вдигна поглед към лицето му, към сините очи, които несъмнено щяха да я преследват в сънищата й до последен дъх.

„Не съм красива. Сторих нещо ужасно.“

Но в изражението му се четеше същото онова примирение, което и тя самата изпитваше: мълчаливото взаимно съгласие да сложат край на театъра. Утре всичко свършваше.

— Ти също — отвърна на комплимента му.

И преди да е успяла да размисли, Ребека се надигна на пръсти и го целуна по устните. Съвсем за кратко, но достатъчно да съхрани спомена.

 

 

Енрике Маркес, познат в родния му град като Рико, се измъкна на главната палуба на мегаяхтата още при първото позвъняване на мобилния му телефон.

— Полудя ли да ми звъниш? — изръмжа в слушалката, снижавайки се зад изоставен сандък с трапезни украшения. — Нали се разбрахме никакви контакти!

Маргарет Дженсън звучеше напрегнато.

— Исках да се уверя, че си пристигнал — изсъска почти безгласно в стремежа си да не я чуе някой.

— Много ясно, че съм пристигнал, мамка му. Къде да се дяна иначе?

— Всичко под контрол ли е?

— Боже, да не мислиш, че си имаш работа с някакво аматьорче?

— Просто отговори на въпроса ми.

— Всичко е под контрол.

Чу я как въздъхва.

— Господин Ван е на път.

— Реши, че не знам ли? — Униформен мъж тръгна към сандъка и Енрике се размърда, повишавайки глас, за да не повдига съмнение. — Тъкмо това чаках, преди да ми звъннеш.

— Най-добре тръгвай.

— Не думай. — Затвори й.

Прибра телефона в джоба си, мина през камбуза и влезе в салона. Група еднакво облечени служители се щураха припряно, готови да изпълнят всяка инструкция и решени да направят добро впечатление.

Енрике улучи шестицата, когато агенцията по заетостта му подсигури работа за Ван дер Мейде. Познанията му в сферата на плавателните съдове бяха допринесли значително. Плюс, разбира се, фалшивата лична карта, дело на едно приятелче. Поне една полза беше извлякъл от престоя зад решетките.

Строгата кройка на бялата униформа със златисти ширити по яката и ръкавелите прикриваше заякналото, плътно татуирано тяло отдолу. Двегодишният затвор за престъпление, в което го бяха въвлекли насила, беше променил Енрике до неузнаваемост. Молбата му за помилване най-накрая беше удовлетворена на основание, че действал от името на брат си, печално известния Диего Маркес, чието загадъчно местонахождение се оказа разменната монета за собственото му освобождаване. Задкулисната сделка беше организирана от полицейското управление на Лос Анджелис, чийто отряд за борба с наркотиците издирваше Диего и бандата му почти от десетилетие.

Енрике не изпитваше угризения за постъпката си. Диего ли беше опрал пешкира след големия фал? Беше ли си направил труда да му дойде на посещение и да му поднесе шибаните си извинения? Не. Напротив, дори натопи единствения си брат, офейка от града и изпрати вест, че някоя от противниковите им банди планирала похищение над майка им. А Енрике какъв избор имаше? Излежал беше присъдата на брат си, ето какъв.

Момчешкият блясък в очите, ведрият смях и симпатичните трапчинки вече ги нямаше. На тяхно място се бяха загнездили свирепа омраза към света, стиснал го за гушата още с раждането, и гняв — не, нещо по-дълбоко: озлобление — спрямо жената, предала клетвата си към него.

Лориана Гарсия Торес. Някогашната невинна девица. Някогашна. В последно време пускаше тялото си на пазара — чиста проститутка с амбиции за нещо повече, но все пак проститутка. Парадираше с гаджетата си из страниците на лъскави списания, сякаш светът й беше в краката. Изобщо ли не й пукаше? Не мислеше ли за него? Очевидно не.

Беше научил за случката в козметичния салон — поне Диего беше направил опит, макар и недодялан, да го измъкне от пандиза. С бандата му навестили Лори с идеята да я подучат за алибито, с което Енрике щеше да получи свободата си. А тя склонила ли? Естествено, че не. Жената, която му се кълнеше в любов, беше му обърнала гръб, без да й мигне окото, зарязвайки го да гние като долно животно в клетка. И сякаш не стигаше — не, не стигаше, понеже открай време подозираше каква е истинската причина да му се дърпа, — ами приятелчето й, важно костюмарче с мания за величие, й се беше притекло на помощ.

Затворът му се беше видял мъчение поради цял куп причини, но първите няколко седмици стигаха дъното. Цял тормоз беше да си представя Лори — неговото момиче, неговата жена — с друг мъж, така безцеремонно избран пред него. Нищо чудно, че все не го пускаше в гащичките си, през цялото време беше играла на два фронта. Лори беше разбила сърцето му и вместо да го чака да зарасне, Рико го беше изтръгнал от гърдите си. Вече не му трябваше сърце. Носеше му единствено болка.

Рубен ван дер Мейде слизаше по спираловидното стълбище към фоайето. Когато трескавите му очи зашариха из тълпата, в салона се възцари тишина.

Енрике го намрази още от пръв поглед. Ван дер Мейде влизаше в графата на същите онези въшливи от пари копелета, за които работеше някога на пристанището в Сан Педро: арогантни гадняри с меки пишки, убедени, че цял свят трябва да им целува краката. Ван дер Мейде бършеше потното си чело като хлапак, хванат да мастурбира. Енрике не го съжаляваше. С удоволствие щеше да стане свидетел на безславния му свършек. Заедно с този на всички останали холивудски кретени, които си нямаха идея що за живот водят простосмъртните, как страдат, борят се с всеки ден като с великан. Никаква идея. Е, предстоеше им да получат урок по земно страдание. От най-сериозния тип.

Нима обсипаните с богатства, слава и суета можеха да си представят как е зад решетките? Леденият поглед на Енрике беше отражение на цяла върволица от изживени ужаси. Годините, прекарани в компанията на зверове, лека-полека го бяха трансформирали в един от тях. Дните и седмиците, и месеците на малтретиране, агония и самота му бяха отнели всяко чувство за гордост и достойнство, и вярата, че под всичките пластове мръсотия светът в основите си е добро, великодушно място. Нищо подобно. Светът му беше показал единствено жестоката си страна — а на жестокост се отвръщаше с жестокост.

Лори Гарсия.

Завъртя сребърната халка на пръста си.

Клетва ли?

Беше му обърнала гръб, когато най-много се нуждаеше от нея.

Тази вечер щеше да си плати. Всичките до един щяха да си платят.

— Никакви грешки, никакви оправдания — разгласяваше Ван дер Мейде. Уж му се носеше славата на Господин Всесилен Предприемач, а имаше вид на нахакано гаменче. — И обслужването на гостите, и поведението ви ще са под постоянно наблюдение…

Енрике направо го досмеша. Добре щеше да ги обслужи тази вечер.

Ван дер Мейде приключи инструктажа. Енрике не беше хванал ни една дума. За какво му беше? Тази вечер щеше да следва друг инструктаж. Правилата на баровеца не струваха и пукната пара.