Виктория Фокс
Островът на изкушението (3)

1

Лори

Лориана Гарсия Торес четеше роман. Не беше никак лош. Главният герой беше меланхоличен, недоразбран поклонник на женската красота, с пламтящо за мъст сърце.

Няколко палави тъмни къдрици паднаха върху лицето й и тя ги прибра на тила си. Салон за красота „Трес Ерманас“^[1] неугледен търговски обект с олющени, надраскани с графити стени в Ийст сайд, Лос Анджелис, както обикновено, пустееше.

Анита се приближи до тезгяха.

— Някой трябва да изхвърли боклука — подсмихна се презрително тя и чертите на лицето й придобиха обичайната си комбинация от злоба и отегчение. — Хайде!

Лори вдигна очи от книгата. Беше на седемнайсет, кожата й беше с цвета на пустинята по залез, очите — големи, бляскави и черни, с плътни мигли. Излъчваше безспорен сексапил, макар че беше девствена, или може би точно заради това. Тази сладка възраст беше още един плюс към вродената й красота. Стигнала до прага на женствеността, тя все още не се беше разделила с детската си невинност. Доведените й сестри, едва с няколко години по-големи, но напълно лишени от чара и благодушието на Лори, я ненавиждаха поради точно тази причина.

— Тук съм от шест — възрази Лори. — Това е първата ми почивка.

— Това е първата ми почивка — иронизира я Анита, джвакайки дъвка с отворена уста. Гледката беше отвратителна заради изобилно наклепаните й с бляскаво червило устни. Ноктите й бяха извити и дълги няколко сантиметра, а от ушите й висяха тежки кръгли обици. — Какво толкова си се зачела в тая помия! — Издърпа книгата от ръцете й и я запрелиства с отвращение. — Тука се бачка, драга, тъй че престани да мрънкаш.

— Не мрънкам. Не съм почивала цял ден… — Момичето млъкна, смутено от смразяващия поглед на Анита, която засили песента на Джей Зи по радиото и добави:

— Никакви почивки! Или ще кажа на мама и Тони за Рико. Май не ти се ще, а? — Рико беше гаджето на Лори. Семейство Гарсия за нищо на света не биваше да научава за него, иначе щяха да откачат.

Лори мразеше всичко в „Трес Ерманас“: пукнатите огледала, противната, омекнала от жегата и белеща се като изгоряла плът тапицерия от изкуствена розова кожа, захабените порцеланови купи, където плакнеше косите на клиентките, натрапчивата смрад на амоняк. Мразеше всяка секунда, прекарана тук.

Животът не беше лесен, откакто майка й беше починала преди десет години. Не след дълго Тони, баща й, се беше оженил повторно, придобивайки ново семейство: доведените сестри Анита и Роза, които й завиждаха за красотата и тровеха живота й, и мащехата й Анхелика, чийто зъл поглед и обидни подхвърляния изразяваха неприязънта й към заварената дъщеря. За да не разочарова родителите си, Лори беше напуснала училище и се беше присъединила към семейния бизнес, бъхтейки се от сутрин до здрач с капнали от умора пръсти и мазоли на краката. Но като че ли усилията й никога не бяха достатъчни. Поведението на сестрите й беше прогонило много клиенти и салонът тънеше в дългове и отчаяние.

Лори не разполагаше нито с пари, нито с перспективи. Работните дни се точеха един след друг, а заплатата й беше мизерна. Докато Анита и Роза пилееха парите си за евтини дрехи, цигари и мъже, Лори директно влагаше своя дял обратно в бизнеса. Обичаше баща си и не искаше да го гледа измъчен, макар да беше твърде късно да го направи щастлив. Тя не водеше живот, а борба за живот.

Роза влезе през задния вход към двора, където ходеше да пуши. Тя беше най-голямата от трите сестри — и на възраст, и на килограми. Носеше лъскавата си тъмна коса късо подстригана, разнообразявайки прическата със ситно накъдрени предни кичури.

— Лориана разправя, че си била свършила работата за днес — изчурулика Анита. — Явно има по-важни задачи!

— Така ли било? — Роза изгледа Лори пренебрежително. — Какви например?

Лори се отказа да спори и се надигна. Нямаше смисъл да им противоречи. Единствено Тони заставаше на нейна страна, но напоследък и той беше вдигнал ръце. Безкрайната поредица от заеми, непогасени вноски и заплахи от страна на банката го бяха сломили. Беше се превърнал в безгласна буква, давайки свобода на Анхелика да се разпорежда диктаторски с бизнеса и семейството, и най-вече с Лори. Нямаше друг избор, освен да се грижи сама за себе си. И тя го правеше.

Вратата на салона се отвори и единствената клиентка на Роза за целия следобед — нацупено чернокожо момиче с изтощена къдрава коса — прекрачи лениво прага. Тръсна се в най-близкия розов стол, посочи с поглед Лори и заяви:

— Искам като нейната коса.

Не се случваше за пръв път клиентка да поиска като къдриците на Лори, което беше непосилна задача. Роза изгледа с омраза заварената си сестра.

А Анита се усмихна доволно, като видя Лори да хваща парцала.

— Късметлийка си, че имаш работа, да знаеш — подхвана тя, оглеждайки орловите си нокти.

— Моето семейство отвори салона — възнегодува Лори, — така че работата ми няма общо с късмета.

Това беше самата истина. Родителите на Лори бяха горди, богобоязливи и трудолюбиви хора, бедни като църковни мишки, но все пак щастливи. Пристигнали в Америка с два цента в джоба, те бяха взели заем и отворили собствен бизнес. Купили разнебитен магазин в една от най-западналите части на Ел Ей и с усърдие го превърнали в своя гордост.

Ала майка й почина. По най-неочакван, внезапен и потресаващ начин. Заслепен от връхлетялата го скръб, Тони беше потърсил утеха в прегръдките на първата жена, която си беше направила труда да го изслуша. И така Анхелика се уреди с мъж и действащ бизнес. Още след първите няколко седмици салон за красота „Пелобело“ беше прекръстен на „Трес Ерманас“ и определено тръгна към провал. Лори даваше всичко от себе си да задържи бизнеса, като се трудеше неуморно и безвъзмездно. Но каузата беше загубена. Отчаяние и безнадеждност обзеха цялото семейство. Поражението надвисна над дома им.

Лори отказваше да приеме такова бъдеще. В сърцето й искреше малка светлинка. Понякога си мислеше, че е духът на майка й, вечно с нея, друг път — неугасващото въгленче, чийто пламък я държеше жива. Очакваше промяната. И щеше да я разпознае и приветства, когато настъпи.

— За днес приключих — обяви тя и облегна мопа в ъгъла.

— Не си го и помисляй! — озъби й се Анита.

— Не си го мисля. — Лори грабна чантата си, събу неудобните обувки с пластмасови токчета — въведен от Анхелика задължителен дрескод — и намъкна любимите си, макар и поизносени кецове „Конвърс“. — Просто си тръгвам.

— Къде отиваш?! — Роза тикна фризьорската си ножица в лицето на Лори. — Имаш още час работа и ще го изработиш до последната секунда!

— Или какво? — подметна Лори, събирайки купчина оръфани книги от рафта под тезгяха.

— Силно се надявам да не си тръгнала към Рико! Защото няма да ти се размине току-тъй!

Момичето отвори вратата под звука на така познатото металическо изскърцване. Притисна книгите към гърдите си заедно със стаените в тях приказни светове, където се рееха мечтите й. Колко сладък беше вкусът им, досущ мед.

„Ще се измъкна от тук — обеща си Лори Гарсия. — Един ден. Един слънчев ден ще вкуся свободата.“