Виктория Фокс
Островът на изкушението (5)

3

Стиви

Имаше нещо романтично в излизането от жълто нюйоркско такси. Стефани Спелър затвори вратата и измъкна чантата си от багажника. Колата се вля в гръмкия несекващ трафик и тя вдигна запленен поглед към обкръжаващите я небостъргачи. За пръв път от доста време повярва, че най-сетне беше на мястото си.

Имаше чувството, че се е озовала на снимачна площадка. Шофьори крещяха от прозорците на колите, забързани минувачи профучаваха с горещи чаши кафе и отвсякъде долитаха оживени разговори. Неустоимият аромат на вкуснотиите, предлагани на уличните фургони, потулваше неприятната миризма на разлагащата се от летния зной смет. За да види върховете на високите сгради, Стиви трябваше да наклони главата си колкото можеше по-назад, и дори тогава…

Някой се блъсна в нея и тя залитна.

— Ей, госпожице, размърдай се!

— Извинете — измрънка тя, примигвайки зад очилата си. Беше развила типичния за англичаните навик да се извинява за неща, за които нямаше вина.

Намери убежище в кафене с италианско име, облицовани с червена кожа сепарета и огромен вентилатор на тавана. Служителите зад бара току се провикваха — лате, кафе американо, пак лате… и баристите хвърчаха, грохнали от търчане. След като даде поръчката си и грабна сгънат брой на „Ню Йорк таймс“, Стиви се шмугна в едно от сепаретата и извади телефона от чантата си. Нагласи очилата върху носа си, което се беше превърнало в нервен тик, изпълняван дори в отсъствието на очила.

Телефонът й се оказа ползотворно средство за убиване на малко време. Типът в съседното сепаре я зяпаше нахално. Безочливият му оглед я изненада: никога досега не беше предполагала, че да огледаш човек от глава до пети, реално означава да го огледаш от глава до пети. Мъжът беше с официален костюм — подходящо за седем часа или началото на трудовия ден. Ако съдеше по лаптопа и купчината документи, струпани на масата пред него, вниманието му трябваше да е насочено другаде, а не в нея. Непознатият беше набит — или поне горната част на тялото му създаваше такава представа, — плешив и широкоплещест. Имаше вид на надут с пъхната в най-съкровеното му отверстие помпа.

Стиви извърна поглед. Дори да го намираше за привлекателен и да имаше навика да си тръгва с нагли типове от кафенетата само часове след пристигането си в непознат град, настоятелното му внимание я караше да се чувства неудобно. Какво право имаше да я зяпа така? Какво като беше със скъп костюм, обувки и вероятно дебел портфейл? Това не я впечатляваше. Ето защо се беше преселила тук от Лондон и се беше заклела да не поглежда назад.

Поръчката й пристигна, благодари на сервитьорката, а британският й акцент подсили още повече интереса на непознатия. Стиви забоде поглед в телефона си, преглеждайки сайтовете за недвижими имоти под наем. Всеки от приятелите й би се изсмял при мисълта за благоразумната Стиви, която беше хукнала, без да си е подсигурила квартира, но решението й беше светкавично и време за планове нямаше. Пък и никой от тях не беше запознат с обстоятелствата. Цял живот беше следвала предварителни сценарии и правила и ето докъде я беше докарало здравомислието й: до едва разпознаваемо отражение в огледалото.

Навършила беше двайсет и седем, имаше пет по-малки братя и сестри и открай време познатите й я описваха като кротка и старателна. В такова многолюдно семейство лесно намираш начин да се скъташ на заден план без необходимост от белег за самоличност. И все пак и на нея й се случваше да излезе от кожата си, ако обстоятелствата го изискваха. Поведението й през последните няколко месеца стъписа всички.

Чувстваше се капнала след дългия полет, затова сложи повече захар в кафето си. После допусна грешката да срещне погледа на обожателя си. Представи си се в неговите очи. Свенлива навярно. Неспокойна. Дори малко задръстена — в училище определено се беше ползвала с такава слава заради скобите на зъбите си и притеснението от задявките на момчетата.

Стиви беше дребничка на ръст, с меланхолично, сериозно излъчване, а геометрически съвършените й черти и млечно-бяла кожа често й печелеха комплименти за „класическа“ или „непреходна“ красота. Винаги се беше чудила как да разбира това определение: навяваше я на мисли за мраморните бюстове в Британския музей, за римските им носове и празни, взиращи се в нищото очи, наподобяващи белени варени яйца. Косата й беше черешово тъмночервена и обикновено вързана на спретната конска опашка. Използваше единствено спирала за мигли и никакъв друг грим. Беше си възвърнала стила наскоро след раздялата, тъй като той предпочиташе жени с много сенки, ружове и крещящи червила. Тя нямаше нужда от това. Чувстваше се красива така, както единствено хората без капка суета могат да се чувстват.

— Извинете…?

Прекалено грубо ли щеше да е, ако го игнорира? Определено.

Вдигна поглед. Мъжът беше събрал нещата си и като че ли се канеше да тръгва.

— Случайно дочух акцента ви. От Лондон ли сте?

Стиви забеляза потта под очите му. Досега не беше виждала човек да се поти на такова място.

— Да — отвърна тя с премерена усмивка.

— Невероятен град — възкликна непознатият. — За пръв път ли идвате в Ню Йорк?

Тя кимна.

— Да имате нужда от екскурзовод?

Стиви се замисли как е най-разумно да формулира отговора си: мъжът се държеше вежливо, но тя нямаше никакво намерение да се запознава с него. Посещаваше Ню Йорк за пръв път, ала имаше чувството, че го познава от филмите и от разказите на приятели. Беше напълно уверена, че ще се ориентира достатъчно добре и сама.

— Благодаря. — Посочи мобилния си телефон, за да му покаже, че има карта на града, и дори излъга: — Имам роднини тук.

— Разбирам, разбирам. — Той се усмихна широко. — Но в случай че размислите… — Извади визитна картичка от джоба си и я сложи върху масата. Ръцете му изглеждаха меки, а ноктите добре поддържани — сигурен признак за благосъстояние.

Когато мъжът си тръгна, тя се върна към сайтовете с квартири. Уви, нищо ново не се беше появило след последната й проверка.

Необходимостта от апартамент и работа беше най-далечният план, който дръзваше да направи. Когато преди няколко дни взе необмисленото решение, събуждайки се за пореден и последен път с познатото гадене, Америка й се стори най-логичният вариант. Баща й беше живял много години в Бостън, след като ги напусна заради друга жена още когато Стиви беше тийнейджърка, и нито го беше виждала, нито чувала оттогава. Съвсем наскоро научи, че е починал от сърдечен удар на ски писта в Австрия. Американското й гражданство й предоставяше шанс да намери работа тук и да обмисли следващия си ход. Повече никога не искаше да стъпи в Лондон.

За тази вечер се беше регистрирала в хотел, а утре щеше да започне сериозното търсене.

Събра нещата си, с изключение на визитката, допи последната глътка кафе и се разрови из джобовете си за бакшиш. Не знаеше дали това е прието в Ню Йорк, но след кратката и ужасяваща кариера на сервитьорка в тийнейджърските си години не пропускаше да остави десетпроцентов бакшиш.

Чак на излизане забеляза листчето, залепено до вратата. Имаше и други съобщения, снимки и информация за връзка, както и обяви за търсене на изгубени кучета, работа за бавачки, курсове по пилатес… С червен химикал и темпераментен почерк бяха написани адрес и телефонен номер, последвани от цял куп удивителни знаци. Бележката завършваше със: „ОБЕЩАВАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ!!!!“

Стиви записа телефона в мобилния си и без много да му мисли, излезе на улицата и натисна зеления бутон. Долепи телефона до ухото си и зачака.

Така се запозна с Биби Райнър.