Виктория Фокс
Островът на изкушението (23)

21

Лори

Корасон й беше дала достатъчно пари, за да заживее сама. В първия момент Лори не ги прие, но след като стигнаха до споразумението, че ще й ги изплати до последния цент, се съгласи. И така се завърна в Америка с окрилено от надежда сърце.

Сестрите й щяха да пукнат от завист, когато им каза за мистериозната представителка на модната агенция.

— Ти? Модел? — ококориха се те. — Ти за нищо не ставаш! Сигурно са те съжалили!

Когато ги уведоми, че се изнася от къщи и напуска „Трес Ерманас“, направо откачиха и се обърнаха за помощ към Анхелика:

— Мамо, направи нещо! — Мисълта, че Лори ще се отдаде на такова бляскаво поприще, беше потресаваща.

Корасон телефонира на Тони и се застъпи за нея. Момичето не планираше бягство, нито пък беше тръгнало по лош път — просто трябваше да улови шанса и да опознае един друг, нов свят. Откажеше ли й тази свобода, Тони щеше да я загуби завинаги. И не Рико Маркес щеше да му я отнеме, нито пък младежкото бунтарство, наркотиците и сексът, а бавното линеене в оковите на живот, лишен от правото на избор.

След две седмици Тони й помогна с пренасянето в скромен апартамент в западен Холивуд.

— Престоят в Испания ти се отрази добре — отбеляза той. — Променила си се, Лори, пораснала си.

Беше напуснала Ел Ей дете. Сега можеше да се нарече жена.

— Невинаги бях до теб — призна той. — По-лесно ми беше да страня… Това беше недостойно, съжалявам.

Благодарение на Корасон Лори вече го разбираше. Напоследък Тони може и да не беше бащата мечта, но все пак се стараеше.

— Не е нужно да се оправдаваш — каза тя.

Той прокара пръсти през оредяващата си коса. Личеше си, че се разкайва.

— Винаги ще си останеш моята скъпа дъщеричка, най-милото ми нещо на света.

Прегърнаха се. Тони я притисна силно и тя се просълзи.

Апартаментът се състоеше от две стаи, които планираше да обособи в две самостоятелни кътчета. Подреди малкото си лични вещи с любов. Най-сетне имаше свое собствено местенце. Замисли се за именията в Бевърли Хилс — недоумяваше кому са нужни такива огромни халета. Тя самата би се чувствала като прашинка в буркан.

Стените бяха празни платна, готови да приемат отпечатъка й. Окачи две снимки. На едната беше Корасон като млада — усмихната и ведра, тя стоеше на големия мост, на който беше спряла и Лори преди няколко седмици. Втората беше реклама от лъскавото списание, на което беше попаднала по време на полета към къщи. Хареса й снимката — остров Какатра с първокласен спа комплекс за знаменитости насред Индийския океан, притежание на известен южноафрикански бизнесмен. Имаше и статия за най-атрактивните кътчета по света. Заради обширната си площ, златните пясъци и тучната растителност спа комплексът беше наречен „райско бижу“ и стоеше на челна позиция в класацията. Лори откъсна страницата, понеже снимката беше същинско копие на илюзорния остров, който често посещаваше в мечтите и сънищата си. С годините въображението й беше нарисувало картината до най-малката тънкост и приликата беше поразителна. Привличаха я не пищното имение и скъпите яхти, а неземният пейзаж и лазурната вода.

Слънцето залязваше в огнено зарево над Холивуд. Лори се настани на леглото с поръчаната от ресторант храна. Извади папката, която беше съставила по време на гостуването си у Корасон, и се зачете. Беше си записала всичко за непознатия от „Трес Ерманас“ — как изглеждаше, с какво беше облечен и всичко, което си спомняше за мерцедеса му. Прегледа на Гугъл каталога и разпозна модела. Как се проклинаше, задето не беше наизустила номера му! Спомняше си единствено, че започваше с „J“, и от там нататък — нищо. Прозорците бяха затъмнени, а цветът беше графитно сребрист като цвета на мокра шистова скала.

Утре започваше да го издирва. И какво ли щеше да се случи, ако го намереше? Дали щеше да я прегърне и да й каже, че се радва да я види? Фантазираше си за него какво ли не, но се стъписваше при мисълта за среща… Той някак не принадлежеше на реалността, а на един въображаем свят, който беше изградила около онзи мистериозен ден. Къде ли живееше? Какво ли работеше? Думичките „офис“ и „бюро“ не се връзваха с представата й за него. А с какви ли хора дружеше? Какво го радваше? И какво го натъжаваше?

Мислите й все се връщаха към един и същи въпрос — какво можеше да му предложи тя, едно бедно момиче от гетото?

Извади визитката на Десидерия Гомес и прокара палец по гладката й повърхност. Всичко опираше до работата в „Ла Люмиер“: единствено така можеше да си позволи по-нататъшно разследване.

Офисите на „Ла Люмиер“ се помещаваха на Сънсет булевард. Отпред се ширеше огромен паркинг с лъскави автомобили. Лори се чувстваше неловко в семплата си рокля с презрамки и старата кожена чанта на рамо. Трябваше да си купи нова рокля, но след като беше платила депозита за квартирата и заредила хладилника с най-основното, парите й бяха привършили. Доближи се до главния вход, стиснала визитката в ръка.

На рецепцията я посрещна вежливо, червенокосо момиче. На табелката с името й пишеше Хейли. Във фоайето имаше стъклена маса с купчина модни списания и четири стилни канапета, тапицирани в патладжанено лилава кожа. По стените висяха снимки на красиви жени. Бяха черно-бели с различни цветни детайли — вишнева сочна устна, виолетова сянка на клепач, огненооранжев кичур коса.

— Не те ли предупредиха да не се гримираш? — попита Хейли, докато я водеше към асансьора на тънките си високи токчета. Лъскавата й коса се олюляваше на раменете.

— Не съм се гримирала — отвърна Лори. Бяха й казали да се яви в естествен вид. Къдриците й бяха разпуснати и нямаше никакъв грим.

Хейли я изгледа и като че ли не й повярва, защото лицето й беше като изписано. Дори моделите се нуждаеха от разкрасяване…

Десидерия ги очакваше в компанията на ниска жена с късо подстригана черна коса и очила, която ги поздрави със сдържана, професионална усмивка. Представи се като Кристи Белафонте, управляващ директор на агенцията.

— Нали ти казах, че е невиждана хубавица? — възкликна Десидерия. — Сега ми се струва още по-очарователна!

Кристи обхвана с длани лицето на Лори и я огледа отблизо. Момичето се смути. Жената я гледаше от милиметри разстояние все едно се канеше да я целуне.

— Прекрасна е — заключи Кристи с привичния си делови тон.

Двете с Десидерия докоснаха косата и огледаха тялото й. Десидерия изпъна раменете й назад и вдигна брадичката й с пръст.

— Доста е нисичка… — отбеляза Кристи. — Колко си висока — един и седемдесет, един и седемдесет и пет?

— Един и седемдесет.

— За обектива е идеална — обади се Десидерия. — Не е нужно да я пускаме на подиума.

Кристи кимна.

— Добре. Да й направим няколко снимки.

Слязоха с асансьора до сутерена. Един върлинест фотограф провеждаше фотосесия с нацупена брюнетка с кльощави бледи крака.

— Ей сега, кукло! — провикна се той с британски акцент.

Видимо изтощената стилистка дотича и я хвана за ръката.

— Насам! Лориана, много ще съм ти благодарна, ако ускориш крачка. Един куп работа ни чака.

Шмугнаха се зад някаква завеса и тя й посочи закачалките с дрехи. Само дето не бяха дрехи, а по-скоро оскъдни парчета плат. Идеята беше моделите да покажат плът и да разкрият целия си блясък. Наоколо се навъртаха още няколко момичета — и те като нея бяха издирени от търсач на таланти. Успешните кандидатки щяха да имат привилегията да се срещнат със собственика на „Ла Люмиер“, или шефа, за когото Десидерия беше споменала в Мурсия. На него се падаше да реши коя ще остане да работи за престижната му агенция.

Премениха Лори в изрязан розов потник с широко, отпуснато деколте и най-обикновени сини шорти. Колкото и безформено да беше облеклото, тя изглеждаше зашеметяващо. Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш обрулена от силен вятър. Когато се появи в студиото, Десидерия ахна. Кристи се усмихна и двете си размениха няколко думи, които Лори не чу.

Първоначално се стесняваше пред обектива, но инструкциите на фотографа — погледни насам, погледни натам, усмихни се, нацупи се, прокарай ръка през косата си, седни, стани, кръстосай крака, обърни се, прехапи устна, наклони глава — й помогнаха да влезе в ритъм и в ролята на модел. Оказаха се най-кратките десет минути в живота й. Фотографът непрекъснато се обръщаше към Кристи и ахкаше:

— Ослепителна! Страхотна! Снимките станаха един път!

Десидерия й помогна да се преоблече и я похвали:

— Справи се отлично. Знаех си, че си самороден талант.

Кръвта й все още кипеше от адреналин, когато слязоха във фоайето.

— Ще ти се обадим веднага щом покажем снимките на шефа. Не се тревожи. Господин Моро не е страшилището, за което хората го имат. Ще го опознаеш и ще видиш.

— Моро ли?

Името й прозвуча познато. Беше го срещана по списания, по сайтове за скъпи маркови стоки и в репортажите за червения килим: „Тоалетът ми е на Моро. Никой не ме облича по-елегантно.“ Собственикът на агенцията беше син на легендарната двойка Пол и Емили Моро. Той беше техен наследник, макар и по неволя. Преди преждевременната си смърт — загинали бяха в трагична злополука по време на океанска почивка — родителите на господин Моро се славеха като дизайнери от класата на Валентино и Лагерфелд. Заради името им на ненадминати модни новатори специалистите се избиваха да работят с тях. Най-прочутите знаменитости дефилираха с техни тоалети — кинозвезди и супермодели, политици и кралски особи. Наследникът им беше известен с това, че избягваше медиите и обществото. Говореше се, че ръководел модната къща задкулисно чрез експертен екип, отговорен за бизнеса.

Едва ли ставаше дума за същия човек…

— Точно така. Моро — подсмихна се Десидерия. — Струваш ми се изненадана.

— Не предполагах, че…

— Добре дошла в професионалната лига, миличка. Почакай само да те види. В случай че не знаеш, Жан предпочита да стои в сянка. Далеч от публичните изяви. Хората от бранша уважават желанието му. Няма да ти предложи нищо даром, но довери ли те се, ще влезе и в огъня за теб. Знам от опит. Така че — спечели го!

Вратата зад Лори се отвори. Чу нечии сдържани, отчетливи стъпки. Толкова познати при това… В гърдите й се надигна вълна с мощта на всепомитащо торпедо.

Десидерия я погледна съзаклятнически.

— Гледай ти! Сякаш сме се наговорили.

Лори се обърна. Първо забеляза белега. После ъгловатата линия на челюстта, сякаш очертана с един замах на добре подострен молив.

Той беше много по-привлекателен от изтъкания във фантазията й образ. Погледът му й подейства като афродизиак.

— Жан Моро — каза Десидерия, — запознай се с Лори Гарсия.