Виктория Фокс
Островът на изкушението (17)

15

Лори

Шофьорът на таксито, което Лори хвана от летище „Мурсия Сан Хавиер“, беше кльощав испанец на средна възраст, с орлов нос и гъсти вежди. На огледалото за задно виждане висеше молитвена броеница, а тапицерията беше пропита със сладникав мирис на лимони или ванилия. Смрачаваше се. От двете страни на шосето се издигаха мрачни планини, а колата бръмчеше по лъкатушещия път, вдигайки прахоляк до небесата.

Взеха един остър завой, после още един и започнаха да се изкачват. Пътят стана стръмен. Лори свали прозореца и вдиша с пълни гърди от непознатия въздух. Щурците я посрещнаха с вечерна песен. Лъхаше на море.

Беше прелетяла през цял океан и прекосила половината свят. Четирийсет и осем часа не спря да мисли за спасителя си. Затвореше ли очи, виждаше лицето и ръцете му, кожената гривна, грозния белег на горната устна. Случилото се между тях беше като сън или измислен разказ — непознатият сякаш бе герой от любимите й романи. Каква целувка, каква страст… Кой беше този неустоим мъж? Защо й се беше притекъл на помощ?

Срамът току нахлуваше в розовата аура на горещия спомен. Чувстваше се гузна, защото не се съгласи да излъже и да спаси Рико с фалшиво алиби, а и защото беше нарушила клетвата си и му беше изневерила. Имаше чувството, че е загърбила всичките ценности, които я ръководеха вече седемнайсет години. За пръв път се беше отдала изцяло на чувствата си и беше проумяла, че важните принципи в живота й нито веднъж не я бяха дарили със задоволство и щастие. Това ново, шеметно усещане я окриляше и водеше към непознати хоризонти.

Кой беше този непознат? Кой?

Лори опипа с палец пръстена, който Рико й беше дал. Сякаш беше изминал цял век и сякаш ставаше дума за друга Лори…

Минаха покрай сгушена в полите на планината църква в червено и бяло. Фаровете я окъпаха в златиста светлина и я оставиха в прегръдките на нощния мрак. Край пътя имаше кутия, осветена от самотна, мъждукаща свещица: олтар в памет на загинало дете, паднало от ръба на пропастта. Колата криволичеше по острите завои, катереше се по-нависоко и по-нависоко и монотонното й бръмчене унасяше Лори.

Когато се събуди, луната сияеше в центъра на небето. Таксито трополеше по черен, чакълест път. Наоколо цареше пустош. От двете страни се редяха овощни градини и крайпътни дървета, чиито клони им махаха. След малко съзря силуета на бабината къща с маслиновата горичка отстрани. Единствената светлина идваше от мъждивата крушка на верандата.

Лори благодари на шофьора на испански и взе багажа си. Червените стопове изчезнаха надолу по пътя и тя се заслуша в тишината.

Откъм къщата не долиташе никакъв звук и когато почука на вратата, имаше чувството, че разбужда не само баба си, а и спящите хълмове. Най-сетне лампата светна. Към вратата се затътрузиха мудни стъпки, придружени от тихичко скимтене.

Вратата изскърца и отвътре изхвърча малко кученце, което отърка влажната си муцуна в краката й.

— Пепе! Бързо вътре! Ах, ти! — извика старицата.

Лори потупа кученцето по главата, а то подуши коленете й. Лицето на Корасон беше бледо и набръчкано от времето и преживените загуби. Обличаше се само в черно, откакто съпругът й, дядото на Лори, беше починал преди петнайсет години. Дори под смътната светлина на верандата си личеше, че очите й искрят от щастие.

— Лориана! Querida, миличка моя! — Протегна ръце с насълзени от емоции очи.

Двете се прегърнаха, но момичето внимаваше да не я притиска твърде силно — да държиш Корасон в ръцете си беше все едно да държиш наръч крехки, сухи съчки. Баба й я погали по лицето и буйната грива и я целуна по челото.

— Has crecido! — възкликна тя и хвана ръцете й. — Колко си пораснала само! Те heche de menos, Лориана. Много ми липсваше.

Влязоха и Корасон сипа на Лори паничка със зеленчукова яхния, която й се стори много вкусна след дългия изтощителен път. Наля й уханен билков чай и двете поговориха за детските спомени на момичето от Испания (или както Корасон я наричаше, „родината й“) и за причината да се върне след толкова години. Лори не се впусна в подробни обяснения около напрегнатите взаимоотношения с баща си, но подозираше, че Корасон е доста по-запозната със случая, отколкото всъщност показваше.

Макар че беше прескочила деветдесетте, баба й беше голяма хитруша. От чая ли, от яхнията ли, а може би и от преумора, но Лори се размекна и започна да излива душата си: сподели й за доведените си сестри, за това колко й липсва майка й, за надеждите си и за Рико, за убийството и ареста… Спести й случката с Диего Маркес и спасителя й със странния акцент.

Старицата я изслуша търпеливо и каза:

— Радвам се, че дойде при мен. Тук ще ти се случат важни неща. Усещам го с мозъка на костите си. — Погледна надолу към Пепе и добави: — Нали така, chiquita?

Лори отиде в стаята си малко след полунощ. До леглото с чаршафи на цветя имаше малък квадратен гардероб и дървено бюро с лампа, на чиято слаба, мъждива светлина не можеше да се чете. Над леглото беше закачен изящно резбован кръст.

Таванът беше полегат, с дебели черни греди, а подът — грапав и хладен под босите й крака.

Отвори прозореца. Въздухът беше изпълнен с благоухания и покой. Отпред се простираше нещо като двор, а в далечината я съзерцаваха планини, по-древни от света. Лори вдиша ароматите на нощта.

Всеки път, когато я споходеше образът на непознатия спасител, тя изпитваше приятен трепет, който я плашеше. Вълнението не я оставяше на мира, не й се ядеше, не й се спеше… Сигурно на това хората казваха любов… Но тя дори не знаеше името му!

Пълната луна сребрееше в мастиленото небе. Лори се загледа в сиянието й и си представи, че и той се взира в същото това небе и луна и че погледите им се срещат.

Затвори очи. Сърцето й запрепуска. Привидя й се лицето му и като че ли дочу гласа му. Чувстваше се като омагьосана. По тила й, точно където я бяха докосвали пръстите му, лазеха тръпки. Колко уверен беше допирът му. И колко обещаващ.

Лори облече бялата си памучна нощница и се вмъкна под завивките. Бяха студени и леко влажни. Не можеше да заспи и очите й се взираха в мрака. От възглавниците се носеше мирис на застояло.

Изтекоха десет минути, после двайсет. Тъкмо да се унесе, и вълната на възбуда отново я завладя. След половин час седна в леглото и светна лампата. Огледа стаята, постоя няколко минути така, после загаси светлината и си легна.

Гърдите й се надигаха на пресекулки. Зърната им се бяха втвърдили под меката памучна нощницата и през тялото й премина ток, когато ги докосна. Тръпките насочиха ръцете й надолу, към влажните слабини. Ахна от собствения си допир. Пръстите й се насочиха към една туптяща, свръхчувствителна точка и когато я притиснаха, от гърдите й се изтръгна приглушен стон. Представи си как непознатият я милва и прониква в нея, а езикът му обхожда най-интимните кътчета на тялото й. Уви, целувката им в колата беше кратка. Огънят на плътта й лумна и забушува, тя изви сластно гръб и се отдаде на мощната, разтърсваща вълна на екстаза. После се отпусна изнемощяла и полежа в сладък унес.

Отиде в банята, за да се измие. Загледа отражението си в огледалото. Никога не бе виждала очите си толкова тъмни, по-тъмни и от катран.

Обля я вълна на срам. Беше чувала, че някои хора се докосват сами… Но това беше грях и не биваше да се повторя. Наплиска се със студена вода и се върна в стаята.

Затвори очи и потъна в непробуден сън.