Виктория Фокс
Островът на изкушението (39)

37

Стиви

 

Заглавията в лондонските вестници бяха ужасяващи. „МРЪСНИТЕ ТАЙНИ НА ЕДИН СЕКСМАНИАК“ — тръбяха английските таблоиди. „ПЕРВЕРЗЕН ПРОДУЦЕНТ НА ЛЮБОВНА СРЕЩА СЪС СМЪРТТА“. Досега Стиви не беше проумявала колко набляга родната й преса на вулгарните подробности. Поне в Лос Анджелис подхождаха към новината с капка уважение ако не спрямо Линъс, то спрямо клетата му съпруга.

На връщане от медения си месец Стиви беше заварила Биби в безутешно състояние. Беше я придружила до полицейското управление за уговорения разпит — просто формалност, уверяваха ги служителите на реда, — а после й беше помогнала да се изнесе от имението на Позен и да се настани в свой собствен малък апартамент в близост до жилището на Стиви и Зандър. Приятелката й имаше крайно уязвим вид, тялото й линееше от успокоителни и отчаяние, а болезнените спомени за трагичната нощ неспирно гнетяха съзнанието й. Като я гледаше такава дребничка, толкова крехка, Стиви се чудеше как изобщо някой, независимо от задължителните „формалности“ — може да я заподозре в убийство. Случила се беше ужасяваща злополука — нищо повече.

За късмет през последните няколко месеца беше вързана на снимачната площадка на новия си филм — биографична лента за живота на млада бегълка, преследвана от правителството.

Снимките се провеждаха в Сан Франсиско, но Стиви използваше всяка пролука в графика си да се прибере вкъщи.

Рано една петъчна сутрин самолетът й кацна на международното летище в Лос Анджелис. Поздрави любезно шепата струпани на терминала папараци и взе такси към семейното жилище в Бел Еър. Имотът им, сграда с овална фасада, наполовина забулена от пищни дървесни корони, можеше да се опише като скромен на фона на обкръжението си. Зандър не нае домашна помощница, което много радваше Стиви: харесваше й да изритва небрежно обувките си на влизане, да готви от време на време и дори да прави кочини в кухнята, ако й скимнеше. Направи кафе и разопакова багажа си, отлично съзнавайки, че отлага неизбежното. Биби щеше да пристигне след около половин час, а преди това я чакаше работа.

Влезе в прохладната, тиха баня на втория етаж и извади теста за бременност. Вече месеци наред правеха секс без предпазни мерки — не бяха взели съзнателно решение, просто така им идваше отвътре. Обичаха се, вярваха си един на друг и макар че Стиви от дълго време носеше в сърцето си страха от втора бременност, връзката й със Зандър бавно, но сигурно подпомагаше оздравителния процес. Сега нямаше против да остави нещата в ръцете на шанса и природата.

Но и те досега не бяха дали резултат.

От това не следваше автоматично, че нещо не е наред. Много двойки с години опитваха да си направят бебе, пък и двамата със Зандър не влагаха особено усърдие. При все това Стиви имаше опасения, че абортът я беше оставил бездетна. А може би природата търсеше възмездие за престъпното й лицемерие.

Спомни си за деня на разкритието. Споходило я беше в края на блажен уикенд — съпругата му отсъстваше от града, по работа незнайно къде, — по време на който се бяха заключили в хотелската стая. Правиха секс, поръчаха си храна и шампанско от румсървиса, къпаха се заедно и спаха в обятията си. Беше я уверил за петдесети път, че е на косъм от развода: връзката им продължавала вече месеци наред и с нея искал да прекара живота си. А Стиви го беше погледнала в очите и беше повярвала с цялото си сърце, че го обича истински и че двайсетте години разлика във възрастта не са от значение, нито пък фактът, че е баща или че й е шеф — това бяха просто подробности. Затова, когато в понеделник сутринта беше установила, че цикълът й закъснява и беше решила в обедната почивка да си купи тест за свое успокоение, една част от нея знаеше, че дори да я сполетеше неочакваното, макар и моментът да беше крайно неподходящ, новината би го зарадвала. Нали точно това искаше? Съвместно бъдеще с нея, семейство? Така казваше.

Но, уви, нещата не бяха потръгнали в желаната посока.

В офис сграда на Флийт Стрийт, в тоалетната на седмия етаж, двайсет и шест годишната Стиви беше се мъчила сама да проумее неочакваната новина, дишайки дълбоко, още по-дълбоко, репетирайки в главата си как ще му я поднесе, питайки се как ли ще реагира той.

Бременна съм — беше му заявила по-късно същата вечер. Цял ден беше чакала края на заседанията, облекчението от споделената вест, усмивката му, протегнатите за прегръдка ръце.

Моля?

Бременна съм.

Чие е?

Въпросът му я беше посякъл като нож в гърлото.

Твое.

Не е възможно.

Беше отрекъл, твърдейки, че не й вярва и че е спала с други мъже, а нея, глупачката, мекушавата женица, наранена, задето се е усъмнил в предаността й, я беше грижа само как да му се докаже.

Ще си направя тест, когато бебето се роди. Тогава сам ще се увериш.

Това бебе няма да се роди.

Противоречивите му думи я бяха учудили: щом заявяваше с ръка на сърцето, че няма нищо общо, защо й поставяше такова искане?

Искане ли? Нищо подобно. Заповед.

И дума да не става. Ще го задържа. Детето е и мое.

Тогава за пръв път я беше ударил. Юмрукът му ненадейно се беше стоварил върху главата й, запращайки я назад. Помнеше как черепът й изпращя при сблъсъка със скъпата репродукция на Ешер, която висеше в рамка върху стената в кабинета му. Така жестоко я беше блъснал, че ухото й кървеше. После бяха започнали и заплахите…

Стиви тръсна глава, мъчейки се да прогони грозните спомени. Прокара нежно ръка по корема си, избирайки да пренебрегне суеверията. Бъдещето беше предначертано. От нея се искаше само малко вяра. Животът със Зандър беше коренно различен.

Миналия месец се беше надявала в неведение, любувайки се на вероятността, докато обещанията на закъснелия й цикъл не се бяха изпарили при вида на кръвта по бикините й. И днес беше същото. Трябваше да престане да използва проклетите тестове, които изписваха черно на бяло: НЕ СТЕ БРЕМЕННА.

Стана, изми ръцете си, отключи вратата (странно, но уединението й се струваше задължителна мярка) и слезе на долния етаж точно когато звънецът на входната врата изжужа.

Идваше Биби, дегизирана с шал за глава и огромни слънчеви очила, които смаляваха визуално и бездруго дребничкото й лице.

— Телма ли си или Луис? — пошегува се Стиви, придърпвайки я в обятията си. Усещаше тялото й крехко до своето, затова внимаваше да не я стисне силно.

— Искаш ли да избягаме заедно? — опита немощно да отвърне на хумора й Биби. Като свали тъмните очила, Стиви забеляза колко хлътнали са очите й, издайническите признаци на безсъние и недохранване личаха по цялото й лице.

— Ела да ти направя един сандвич — покани приятелката си. — И чайче.

— Чайче?

— Лек за всяка болка.

— В такъв случай направи повечко. — Биби седна пред барплота в кухнята и свали шала си. Косата отдолу беше неравномерно боядисана и изпод фрапантно русите кичури надничаха червеникаво оранжеви — но не затова носеше маскировката. След смъртта на съпруга й папараците не я оставяха на мира. Макар и да бяха доказали невинността й по отношение на инцидента, или поне злонамереното й участие в събитията, скоропостижно я застигаше славата на енигматична, откъсната от човечеството черна вдовица. Никой не го беше грижа, че по всяка вероятност шокът продължаваше да я тресе.

— Добре ли си, Биб? — Стиви остави две чаши на барплота и седна срещу нея. — Изглеждаш ми много отнесена. Спиш ли достатъчно?

Биби направи опит да се усмихне.

— Не съвсем. — По-скоро никак. Нощем будуваше ужасена, ослушвайки се за неизбежното почукване на вратата, очаквайки заповедта за арест. Терзаеше я идеята, че всеки момент ще се събуди в килията си, броени дни преди екзекуцията, и ще осъзнае, че всичко след смъртта на Линъс е било просто сън. Не можеше да повярва, че са я пуснали на свобода. Нима беше възможно така лесно да ти се размине убийство?

— Мъчат ли те кошмари? — продължи внимателно Стиви.

— От време на време. — Само че не и от съдбовната нощ. Вместо това нощем я преследваха картини от брака й и игричките, на които я подлагаше съпругът й. Може би в това се състоеше индивидуализираното й наказание, ад, създаден по поръчка — защото сега излизаше, че не го превъзхожда с нищо, че е не по-малко покварена, не по-достойна за опрощение, осъдена на живот в капана на чудовищното си минало.

— Биб…? — Стиви започваше сериозно да се притеснява. — Бледа си като призрак.

Приятелката й пийна от подсладения чай.

— Нищо ми няма.

— Ако смяташ, че ще ти е от полза да поговориш за случилото се…

— Не смятам.

— Добре.

— Не съм готова. Съжалявам.

Стиви хвана ръката й.

— Знаеш, че съм до теб, нали? Винаги можеш да разчиташ на мен.

Биби не вдигна очи, опасявайки се, че срещнеше ли добронамерения, състрадателен поглед на Стиви, признанието само ще се плъзне от устата й, масивно и люспесто като грозна дълбоководна риба.

— Разкажи ми за себе си — подкани Биби приятелката си, само и само да смени темата. — Как вървят нещата при теб, Стив?

Стиви се облегна в стола си.

— Доста е натоварено. — Прозаичният й отговор прозвуча като отбиване на номера в сравнение с неволите на Биби, затова бързо добави: — Опитваме да си направим бебче.

Лицето на Биби моментално се озари.

— Наистина ли? И?

— Нищо засега. Но има време.

— И още как. Защо сте се разбързали така?

Стиви се намръщи, но по устните й играеше усмивка.

— Срещнах подходящия човек.

— Колко романтично.

— Аха.

— Зандър се отнася така мило с мен. След неприятната случка. Голяма си щастливка.

— Знам. — Позамисли се малко. — Макар че понякога… Остави, говоря глупости.

Биби се приведе напред.

— Кажи?

Стиви се зачуди дали да изкаже какво й е на ума, или да си замълчи.

— Нищо особено, просто… — Опря лакът на плота и отпусна брадичка в дланта си. — Понякога си мисля, че около Зандър има тайни, за които нямам ни най-малка представа.

— Какво те кара да мислиш така?

— Често издига стена край себе си. — Въздъхна умислено. — Не се крие зад нея постоянно, само от време на време. И аз нямам против, честно — някои кътчета от душите на околните просто няма как да достигнем, а и не е казано, че трябва да научаваме всичко до последно един за друг… Явно ме тревожи онова негово странно изражение. Не знам как инак да го опиша. Отдалечава се от мен мислено, а в следващия момент сякаш се кани да ми сподели нещо, но в последния миг се разколебава.

Биби я слушаше търпеливо.

— Дали пък не си въобразяваш?

— Възможно е.

— Зандър заслужава доверието ти, Стив. Повярвай ми. Полага ми се да намразя всеки член на мъжкия пол, но него не го мразя. Свестен човек е.

Стиви се усмихна.

— Знам. Май просто се ровя за причина нещата да пропаднат.

Мобилният й телефон иззвъня.

— Извинявай. — Вдигна и отиде да говори до вратата към вътрешния двор. След кратък разговор затвори капачето на телефона. — Обади се Марти — каза, допълвайки чашите им. — Бях споменала за теб пред него. Има приятел агент, който набира нови клиенти. Съгласна ли си да ви свържа?

Доста агенти търсеха контакт с Биби след смъртта на съпруга й, но умисълът им рядко беше благороден.

— Знам ли — подходи предпазливо тя. — В момента хич не ми е до работа.

Стиви седна в стола си.

— И от тук нататък — какво?

— Живея ден за ден. Дърк Майкълс ми е резервирал едноседмична почивка на Какатра — знам, знам, че не е добра идея да приемам услуги от него, но той настоя, каза, че Линъс би одобрил. Поне ще се отдалеча от целия този ад. — Прехапа устна колебливо. — Имам нужда да си почина малко от Лос Анджелис. А и след всичко, което аз съм сторила за него…

— Какатра? — Стиви беше чела някъде за острова — уединено кътче насред Индийския океан. Знаеше, че е спа център за рехабилитация, както средище за множество авангардни терапии.

— Дърк познава Рубен ван дер Мейде — отбеляза Биби. — Вероятно е сключил някаква сделка с него. По време на престоя си мога да се възползвам от десетки лечебни програми, и всичко това от неговия джоб. Въпреки че в момента ме интересуват единствено синьото небе, дълбокият океан и спокойствието.

— Звучи много примамливо — съгласи се Стиви. — Но като се върнеш, предлагам да те свържем с приятеля на Марти, става ли? Сигурна съм, че ще се отрази добре на душевната ти нагласа, Биб; ще ти помогне да си възстановиш самоувереността. Май се вживяваш твърде много в ролята на вдовица, а не е нужно. Вече не си Биби Позен, забрави ли? Пак си Биби Райнър. Не си преставала да бъдеш, просто по едно време загуби връзка със себе си. Така че след една солидна доза почивка и отпускане, изправиш ли се на крака, пак ще…

— Стиви, аз убих Линъс — намеси се неочаквано Биби.

Стиви реши, че не е чула добре.

— Моля?

— Убих го.

Смисълът на думите й се избистри бавно.

— О, миличка, не бива да говориш така. — Стиви се пресегна и докосна загрижено ръката на приятелката си. — Било е нещастен случай…

— Не. — Биби отдръпна ръката си. — Това се опитвам да ти кажа. Не беше.

Стиви впи озадачен поглед в лицето й.

— Не разбирам.

— Убих го, Стив. Подмамих го в леглото, вързах го, а после отнех живота му. Всичко беше планирано, умишлено; умъртвих го най-хладнокръвно. — Преглътна горчиво. — Съзнателно го пратих в гроба.