Виктория Фокс
Островът на изкушението (21)

19

Аврора

 

Паскал Деверо и Аврора бяха неразделни вече няколко дни. Аврора не беше срещала толкова интересна, дръзновена личност, съвсем различна от така наречените й приятелки в Ел Ей, които мислеха само за коли и дрехи. Паскал имаше висока култура и беше обиколила света. С интелекта и нестандартната си мисъл винаги намираше начин да просветли Аврора по какви ли не въпроси. Имаше остър ум, силен дух и дори смелост да се опълчи на даскалите в „Света Агнес“. Освен това, незнайно защо, останалите момичета, включително Юджини Бофърт, не смееха да се заяждат с нея. Родителите на Паскал бяха Жизел и Арно Деверо, известни френски политици. Тя произхождаше от влиятелен род.

Аврора беше доволна, защото в нейно лице виждаше съмишленик.

Двете правеха всичко заедно. Мръщеха се недоволно на един чин, тръгваха си заедно, когато им скимнеше, ходеха си на гости нощем и шушукаха в леглото, измъкваха се от общежитието по тъмно, пушеха и пиеха от патрончетата, които Паскал криеше в заключена кутия под леглото. Най-близкото населено място се намираше на километри разстояние, но това не ги тревожеше, защото намираха начин да се забавляват и в бастилията. Аврора можеше да приказва с новата си най-добра приятелка часове наред.

— Предполагам, че двете с гаджето ти ще спинкате в една палатка! — подхвърли Юджини Бофърт, преди да потеглят на организирания от госпожа Дърдън излет. — Всички знаем, че сте лесбийки.

Аврора се усмихна. Майната й на Юджини Бофърт и на проникновеното й изказване. Просто завиждаше, понеже всички искаха да дружат с Паскал, а тя не допускаше никой друг до себе си.

Момичетата бяха на игрището и тъкмо започваше да вали. Аврора мерна отражението си в прозорците на главната сграда и не остана доволна. Английското време не се отразяваше добре на тена й, а и без златните ръце на Рамон изрусената й къса прическа беше избуяла чак до раменете, все още златиста на цвят, но без блясъка, който калифорнийското слънце даряваше.

— По-чевръсто, момичета! — изкрещя госпожа Дърдън, пременена в нелепо кепе и бричове. Тя размахваше някаква пръчка, сякаш събираше стадо овце. — Времето се влошава и искам да направим лагера колкото може по-бързо.

Аврора простена и погледна отчаяно към Паскал. Французойката сви равнодушно рамене — жест, който беше много по-красноречив от мрънкането.

Напуснаха територията на училището в мудна колона. Фран Харингтън явно още не беше схванала, че Аврора вече няма нужда от услугите й, и току се лепваше за нея. Днес кихаше през две минути и се жалваше, че е настинала.

— Може ли да лагерувам с вас двете? — изхленчи Фран. Непромокаемите й панталони шушкаха влудяващо на всяка стъпка.

— Още не знаем кой с кого ще лагерува — излъга Аврора. Господи, ако не познаваше Паскал, подобна експедиция щеше да е направо смъртоносна. Какво по-хубаво от това да катериш хълмовете с оловна тежест на гърба с плямпаща тъпанарка до теб! Все едно беше тръгнала на военен тренировъчен поход. Че и по-зле.

— Ама аз не знам как да разпъвам палатка! — завайка се Фран.

— Да не мислиш, че аз знам? Някой ще ни помогне.

След няколко часа изтормозената команда пристигна в удобна за лагеруване долинка. Раменете ги боляха, а лицата им бяха почервенели от шибащия дъжд. От всички страни ги заграждаха високи планини и враждебни облаци тегнеха над главите им. Беше едва четири следобед, а вече се смрачаваше. Слънцето никога ли не огряваше тази проклета страна? Аврора не помнеше кога за последно беше виждала синьо небе.

Оказа се, че Паскал е сръчна и в тази област. Разпъна палатката за няколко минути, докато останалите момичета се бореха безуспешно, а Юджини Бофърт се разпореждаше и ги поучаваше, оплетена до уши във въжета и рейки. За да затвори устата на Фран, Аврора й позволи да разпъне палатката си до тяхната и дори й помогна. Получи се нещо като килнат настрани, нестабилен и пронизван от вятъра балон. През това време Паскал седеше в идеално опънатата им палатка и си лакираше ноктите.

— Кой ще участва в спортното ориентиране утре? — попита госпожа Дърдън, кръстосвайки лагера като армейски генерал. Момичетата се криеха и дори не надничаха през отворените предни ципове. — Аврора?

Аврора едвам устоя на изкушението да й покаже среден пръст.

— Фран проявява желание, нали?

Фран подаде глава и се заоглежда като изплашен мишок.

— Добре — неохотно се съгласи се тя.

— Паскал, ти ще се заемеш с огъня, а аз ще приготвя вечеря — нареди възпитателката.

Вечерята представляваше метална тенджера с лигава оранжева гадост, която зарадва агитката на Юджини.

— Ооо, варен боб! — възкликнаха всички в един глас.

До тук ли бяха стигнали? До варен боб! Аврора не се сещаше за нищо по-гадно. Виж да имаше омари… Малко вероятно, особено, при положение че госпожа Дърдън вече приготвяше някакво жалко подобие на десерт. Единственото хубаво нещо на вечерта беше лагерният огън на Паскал. Топлината му сгря измръзналите им кости.

— Хайде да си разказваме страшни истории! — предложи Фран, притискайки колене към гърдите си.

— Да бе, понеже всеки ден виждаш духове — присмя й се Юджини. Една от дружките й, хърбаво момиче на име Алегра, се закикоти до нея.

— Не е нужно да съм виждала, за да вярвам в тях!

— Е, аз пък съм виждала — прозя се Юджини.

— Ооо, разкажи ни, хайде! — възкликна Алегра и шините на зъбите й блеснаха на светлината на огъня.

— Ами случи ми се миналия срок. Събудих се посред нощ, а откъм края на леглото ме гледаше някакъв… силует. Не мога да го опиша точно, но беше черен и размазан. Съществото беше ниско, колкото джудже, и беше загърнато с пелерина, която се развяваше като криле. По-грозно нещо не бяха виждала. Джуджето започна да дърпа завивките и чаршафа ми, опитах да изкрещя, но от гърлото ми не излезе звук. То не спираше да дърпа и цялото се тресеше, сякаш се смееше…

— Сигурна ли си, че не е била Дърдън? — Някои от момичетата се изкискаха на коментара на Паскал.

— Млъквай, Деверо — рече Юджини. — Нищо не разбираш.

— И после? — подкани я с притаен дъх Алегра.

— После заспах. И си умрях от студ.

— Защо не си взе завивките? — попита Аврора.

Юджини я изгледа.

— Защото проклетото джудже ги издърпваше обратно!

— И това видение стоя до леглото ти цяла нощ и държа завивките ти?

— Гледай си работата! Какво ли обяснявам на човек без никакво въображение.

— Май твоето ти идва в множко — отвърна Аврора. — Има ли някой, който наистина да е виждал призрак?

Паскал наруши настъпилото затишие.

— Аз не съм виждала призрак, но пък съм се натъквала на нещо… свръхестествено.

Момичетата впериха очи в нея.

— Не знам дали да ви разказвам…

— Разкажи, разкажи! Започна вече!

Паскал пое дълбоко въздух.

— Преди доста години отидохме на почивка в Дордон. Тамошната ни къща е много стара. Принадлежала е на безброй поколения в рода на баща ми. Като бяхме малки, братовчед ми обичаше да разказва за едно местно поверие, че под селото има тунел, който води към подземния свят. Плашеха с него непослушните деца и, да ви кажа, действаше, защото все се боях, че сторя ли някоя беля, Дяволът ще изскочи и ще ме отведе.

Всички слушаха и не мигаха.

— Един ден котката ни роди и…

— О, не, не искам да слушам — изпищя Алегра.

— Едното се беше родило болно и чичо ми го уби с удар по главата — продължи Паскал. — Сложи го в торба с камъни и ми каза: „Отиди да го пуснеш в кладенеца!“ На път към кладенеца усетих, че малкото му телце шава в торбата, като мишка, щипната в капан. Не беше успял да го убие и клетото се гърчеше в агония…

— О, стигааа! — Алегра запуши ушите си.

— Знаех, че трябва да го довърша. Да му спестя мъките. Но се страхувах. Затова просто го пуснах в кладенеца и го оставих да се удави. Обрекох го на бавна, ужасяваща смърт.

— Ти не си наред! — заяви Юджини.

— Братовчед ми узна и ми каза, че ще ме сполетят големи злини, задето съм оставила беззащитната твар да страда и умре в мъки. През нощта се изви снежна виелица — продължи шепнешком Паскал. — Като се събудихме сутринта, цялата земя беше покрита с дебело снежно одеяло. Красива и чиста, ослепително бяла покривка. Едно-единствено нещо нарушаваше целостта на девствения сняг. Тънка пътечка от стъпки, която започваше от нищото и свършваше също толкова неочаквано, сякаш виновникът беше кацнал от небето и излетял. Като казвам стъпки, разбирайте… — Опита се да намери подходящата дума. — Следи от подкови. Само дето личаха два пръста отпред. Животно ли ги беше оставило, птица ли? Човек ли? — Паскал погледна захласнатите лица на момичетата в очакване на отговор. Те мълчаха слисани. — И кое ни се стори странно? Пътечката не беше двойна, ами представляваше единична права линия, сякаш направена от еднокрако същество… И знаете ли кое беше още по-странно? Следите не бяха само по земята. Продължаваха по стената на къщата, покрива и слизаха от другата страна в посока към реката. Минаваха по лехите в градината, катереха се по кората на едно дърво, шареха по клоните му… Бяха навсякъде. До ден-днешен вярвам, че онази нощ Дяволът беше дошъл да ме търси. Но за мой късмет не беше успял да ме намери. И до ден-днешен се чудя дали няма да го срещна.

Момичета мълчаха и не помръдваха.

— Това истина ли е? — промълви Фран Харингтън.

Паскал прихна.

— Ти как мислиш?

— Тия ги разправяй на баба ми! — заяви Юджини.

Госпожа Дърдън се върна и момичетата изядоха пихтиестия десерт. След това си легнаха някак умислени и смълчани.

Като влязоха в палатката, Паскал съблече туристическите дрехи. Аврора не за пръв път виждаше французойката гола. Винаги когато се къпеха или разменяха дрехите си, приятелката й се разсъбличаше без всякакво стеснение. Всичките й другарки от Ел Ей ревностно криеха телата си, макар да се съревноваваха коя има най-стегнат задник и най-щръкнали цици. На Паскал не й пукаше. Тя облече фланелка вместо пижама и се пъхна в спалния чувал. Аврора я последва и попита:

— Тази история истина ли е?

Паскал се обърна към нея в тъмнината.

— Има ли значение?

— Май не.

— Разкажи ми за детството си — обади се Паскал, повдигайки се на лакът. — Някоя интересна история…

Аврора се замисли. Том и Шерилин никъде не я бяха водили. Тримата не се бяха откъсвали от стреса на всекидневието, за да прекарат няколко дни заедно като семейство.

— Нямам нищо интересно за разказване — призна накрая тя. Думите й прозвучаха доста тъжно, но не знаеше какво повече да каже.

— Питала ли си се какъв би бил животът ти, ако имаше други родители?

Въпросът дойде толкова неочаквано, че в очите на Аврора запариха сълзи.

— Какво имаш предвид?

Дъждът отново заромони. Чуваха барабаненето на капките по палатката.

— Няма значение.

— Има, кажи.

— Струва ми се, че животът ти е голяма каша.

— Благодаря.

— Не се засягай. Искам само да кажа, че не ти е лесно и хич не ти завиждам, че си дъщеря на Том Наш. Защото вечно ще си дъщеря на Том Наш. Цял живот.

Аврора не се беше замисляла над това. Изведнъж я обзе задушаващо, клаустрофобично чувство на безизходица.

— Е, и?

— Трябва да работиш върху индивидуалността си.

— Знам.

— И сама да решаваш за себе си.

— Винаги съм решавала сама за себе си — тросна се Аврора. — Никой не може да ми казва какво да правя. — Но колкото и да парадираше с независимостта си, тя знаеше, че животът й се обуславя от имената на родителите й. Том Наш беше световноизвестен изпълнител. Шерилин Роуз се славеше като примадоната на кънтри сцената. Аврора Наш се беше прочула като… тяхно дете. И нищо повече. За разлика от Паскал, която правеше впечатление с уникалната си индивидуалност.

— Успях ли да те разстроя? — попита тихо приятелката й.

— Не.

— Извинявай.

— Не ми се извинявай.

Аврора прехапа устна. Винаги се беше радвала на колите, парите и шикозните дрешки — изобщо на титлата си на холивудска принцеса, ала приятелството с Паскал разшири кръгозора й. Може би в живота имаше и друго, освен платинени албуми, щури купони и готини момчета. Уж беше голяма щастливка, а се чувстваше празна… Солена сълза се търкулна по бузата й.

— Добре ли си? — загрижи се Паскал.

— Студено ми е.

— На мен също.

Паскал протегна ръка, прегърна Аврора и свали циповете на спалните им чували, за да споделят топлината на телата си. Ухаеше на чисто, на теменужки, а косата й гъделичкаше лицето на Аврора.

Вятърът набираше скорост и разтрисаше платненото им убежище. Паскал замилва Аврора, плъзвайки непринудено ръка под фланелката й. Допирът на деликатните й пръсти с дълги нокти беше лек, едва доловим. Те проследиха бавно и гальовно линията на корема й, после, сякаш случайно, пропълзяха нагоре и стигнаха до облите й гърди. На Аврора дори не й мина на ум да я спре.

— Може ли да те целуна? — прошепна Паскал.

Аврора настръхна.

— Да.

Устните на Паскал бяха меки и с вкус на плодов гланц. Езиците им се преплетоха в сладостно любопитство. Паскал захапа нежно долната устна на Аврора, отприщвайки наелектризирана вълна от копнеж. После съблече фланелката и събу бикините си. Между бедрата й се разкри тъмен триъгълник, а високо върху гърдите й две бледи зърна. Аврора ги целуна. Изпита непознато досега чувство. Французойката въздъхна и двете се прегърнаха още по-силно.

Кожата на Паскал беше като коприна, допирът й нежен, но и настойчив. Обезумяла от възбуда, Аврора плъзна пръсти във влажната вдлъбнатина между краката й и я целуна още по-страстно. Имаше чувството, че се стреми да имитира момчетата, с които беше спала, недоумявайки как така бързо бе усвоила ролята на мъжа. Не че изобщо имаше нужда от мъж. В този миг осъзна, че всъщност никога не беше изпитвала истинска потребност от мъж…

Паскал я обърна по гръб и на свой ред плъзна пръсти между бедрата й. Аврора простена. Обля я гореща вълна и тя повдигна таза си, възхищавайки се на вещия допир на партньорката си. Французойката прокара език през слабините й и като гръм от ясно небе Аврора бе разтресена от върховна наслада. За първи път изпитваше такъв шеметен оргазъм.

Полежаха без дъх, Паскал се облече и се обърна на другата страна.

— Лека нощ — каза тя, сякаш нищо не се беше случило.

— Лека нощ — отвърна Аврора и се заслуша в трополенето на дъжда.