Виктория Фокс
Островът на изкушението (43)

41

Лори

 

Лори трябваше да пътува за Лос Анджелис на следващата сутрин. Беше прекарала осем седмици на Какатра.

Островитянският живот й допадаше.

— Дано добре да си си починала — беше казала Жаклин, чувайки новината. — Графикът ти е пълен.

— Ами Питър?

— Бурята стихна. Моро се оказа прав за ваканцията ти — добър подход беше.

Лори не го беше виждала от дни. Бизнес срещите с Рубен ван дер Мейде се нижеха една след друга. Не знаеше каква точно е връзката между двамата, но си спомняше, че Десидерия й беше казала за страничните проекти на Жан, и вероятно единият се развиваше тук. Макар и да се изкушаваше да вложи допълнителен смисъл във вниманието му по време на престоя й на Какатра, все пак съзнаваше, че е момиче на „Валъри“, притежание на „Ла Люмиер“, и е съвсем логично да я обгрижва.

Но тогава се замисляше за морското пътешествие, на което той я беше поканил и по време на което беше хванал риба с размерите на цигулка, пъхвайки палец в устата й, за да я доубие; и за онзи път, когато се бяха гмуркали заедно, сами в подводен свят на сенки и розови корали; и за братските му грижи към хлапето Ралф, как сияеше край него, като огън в стъклена лампа; и за допира му върху наранения й глезен — и в този миг предишният копнеж се прокрадваше отново в душата й, просмукваше се под затворените врати на съзнанието й, неусмирим и всеобхватен, а съпротивата беше безполезна: все едно да спреш буйна река с ръка.

 

 

Вечерта преди заминаването Жан я покани на вечеря. Един от асистентите му я посети във вила 19, когато слънцето угасваше зад насечения силует на Какатра. Лори стягаше багажа си за ранното отпътуване, вдишвайки с пълни гърди аромата на острова по дрехите си; искаше й се да го отнесе със себе си. Но дрехите се перяха, а спомените избледняваха: и дрехи, и спомени се заменяха, подновяваха, докато изживяното не останеше далеч в забравеното минало.

Изпита облекчение при мисълта, че ще го види за последно, преди да си тръгне. Съзнаваше, че върнат ли се в Америка, щеше пак да се отдръпне. Здравият разум го изискваше. Жан Моро беше недостижим във всеки един смисъл на думата.

— Дайте ми един час — каза на асистента, макар че не й пречеше да тръгне с него. Прекара го пред прозореца на вилата, сбогувайки се с пейзажа, който в хода на изминалите два месеца беше обикнала като онзи от прозореца на родната си детска стая, от времената, когато майка й още беше на този свят, а животът се простираше пред нея в пълния си блясък. Сега проумяваше с какво я беше запленявал онзи обикновен, прозаичен изглед. С множеството си обещания, с възможностите по пътя напред.

 

 

Тръгна по плажа към вилата на Жан, която разполагаше с обширна веранда, издълбана в скалата — беше я водил веднъж, по време на опознавателната обиколка на острова, — а на терасата с изглед към океана я очакваше маса за двама, покрита с дълга бяла покривка. В единия й край имаше кофичка с лед, от която се подаваше бутилка шампанско.

Жан стоеше до парапета с гръб към нея и поглед, вперен в звездите. Пушеше цигара.

— Нямах намерение да те каня на романтична вечеря — обяви, без да се обръща. — Готвачът вероятно е решил, че ще вечерям със съпругата си.

Лори се позачуди как да отговори.

— Не я намирам за романтична.

Той смачка недопушената цигара във варовиковата стена и саждите оставиха сивкава следа.

— Заповядай — посочи към масата. Очите му изглеждаха различни — уголемените зеници като че ли поглъщаха синьото, сякаш устремявайки взор в безкрая, погълнал тъмнината на необятната морска и космическа шир. — Отпусни се.

Храната беше превъзходна: крехки миди с осолени хлебчета, малиново-шоколадов фондан, топящ се в устата. Поделиха си бутилката „Круг“ и главата й се замая приятно. Небето потъваше в тъмновиолетово забвение. Островът сякаш плуваше в мастилница. Пламъчетата на свещите подчертаваха всеки един контур от лицето на Жан: около устата и очите му се събираха локвички от почти пълна тъмнота, в чиито предели от време на време се мяркаха сапфирени отблясъци, блещукащи ослепително като потънало на океанското дъно съкровище.

— Ела да се поразходим — предложи й след края на вечерята. Усети колебанието й и протегна ръка към нея. — По това време на нощта плажът е незабравим.

Лори пое ръката му, но само колкото да стане от масата, и измъкна пръстите си, преди той да я пусне.

 

 

Пясъкът мокрееше между пръстите на краката й. Усещаше земята твърда, сбита, солидна под ходилата си, но и съставена от песъчинки, толкова фини, че сами по себе си бяха невидими. Морето пораждаше умиление в сърцето й, прииждайки ритмично, галейки брега отново и отново, досущ като майчина длан горящо чело.

— Разбираш ли сега защо прекарвам дните си тук? — заговори я той. Досега бяха ходили безмълвно, заслушани в нежния ромон на вълните.

Лори се обърна към тъмната фигура до себе си. Той вървеше откъм океана и лунната светлина озаряваше единствено отвъдната му страна, очертавайки го като мрачен силует за нейните очи.

— Не ми е трудно да си представя — отвърна му.

— Така ли?

— Животът на Какатра е щастие. Към друго място не съм изпитвала такива чувства, откакто майка ми почина.

Стори й се, че плавно я беше доближил, ходеше на такова разстояние от нея, че раменете им можеха да се допрат, стига тя да го поискаше. В този момент си спомни за родителите на Жан, Пол и Емили Моро, които бяха загинали трагично в детските му години.

— Съжалявам, несъобразително от моя страна — побърза да добави.

— Понеже съм сирак? — Думата извика в съзнанието й картини на мърляви изоставени деца, недохранени, зъзнещи от студ, самотни — не облика на Жан, с всичките му богатства и жени и ледената искра в очите му. — Твоята болка не е по-малко важна.

Продължиха разходката си в мълчание, но не неловко, нито напрегнато, а мълчанието, спускащо се в промеждутъка между смислените думи в съкровен разговор. Лори погледна през рамо. Къщата, откъдето идваха, представляваше рояк трептящи светлинки в далечината.

— Бях на четиринайсет. — Жан спря и се обърна с лице към океана. — Повече не исках и да видя вода. А сега не мога да си представя живота извън обкръжението й.

— Какво знае едно четиринайсетгодишно дете.

— Всяка възраст носи своите трудности.

Клекна на земята, взе една олющена от вълните клечка и нарисува широка дъга в пясъка от ляво на дясно. Лори подгъна крак до него.

— Загубихме контрол над яхтата — обясни със странен, твърде нисък глас, сякаш се мъчеше да проникне под основата на думите, за да им подсигури опора. — В единия момент бяхме всички заедно. В следващия тях ги нямаше. Загубил ги бях.

Лори затвори очи. Представи си буйните, разпенени вълни. Сиви, кафяви, яростни.

— Нямаше какво да сторя. Гледах ги безпомощно как се давят.

Тя докосна ръката му. Преди време би се позамислила, но сега го направи напълно инстинктивно. Каквито и разногласия, каквито и конфликти да бяха възниквали в миналото помежду им, искаше да му предложи приятелството си. Поне това му дължеше.

— Съжалявам — промълви. — Толкова много съжалявам.

Жан вдигна поглед към нея. По лицето му се четеше тъга, самота, по-дълбока и от тази в очите на Рико онзи далечен ден на паркинга, по-дълбока от тази на баща й, от нейната собствена дори.

— Вярваш ли в Бог? — попита я. Изражението му излъчваше решимост, сякаш търсеше отговор не само в личен, но и във всемирен план. Жизненоважен отговор.

— Някога вярвах — отвърна Лори. — Май с всички е така, не мислиш ли?

Жан отново взе пръчката и продължи очертанията на дъгата, ограждайки двама им в пълен кръг. За да го довърши, трябваше се пресегне през нея, и от близостта сърцето й заблъска в гърдите.

— След това лежах незнайно колко време на палубата — продължи зловещия си разказ. — Бурята отшумя. Небето имаше лилав оттенък, като в живопис. Това бяха най-ужасните часове от живота ми. Двамата с Бог останахме насаме, а нямаше какво да си кажем.

— Съвсем сам ли си останал?

— Бяха обявили яхтата ни за издирване. След време дойдоха да ме приберат.

Лори проучи внимателно лицето му, досещайки се за отговора, преди да е задала въпроса си.

— Ти пострада ли?

Жан посочи с пръст белега върху горната си устна.

— Само толкова. Подхлъзнах се, докато се мъчех да ги стигна, и плътта ми направо се сцепи. Раната беше много дълбока. Цяла вечност заздравяваше. — Той поклати глава. — Звучи адски драматично, нали? Но през цялото време имах чувството, че ми напомнят какво съм позволил да се случи.

— Кой?

— Майка ми и баща ми. Дори след като свалиха конците, не можех да се усмихвам, болеше жестоко. Все едно ми напомняха какво съм допуснал да се случи.

— Нищо не си допуснал да се случи — възрази тя. — Вината не е била твоя.

— Може би.

Пенлива вълна обля краката на Лори.

— Чувстваш ли се по-близо до тях на Какатра? — попита го.

— По-близо? — От неговата уста думата прозвуча съкрушително, болезнено интимно.

— Откъдето и да било другаде. Тъй като някога си…

Той хвана брадичката й и я целуна.

Случи се напълно спонтанно. Вероятно се беше обърнала в подходящ момент, защото, както си седяха един до друг, в следващия момент се целуваха, плавен преход просто не съществуваше.

Устните на Жан бяха меки и неутолими, настойчиви и ненаситни, а когато се отдръпнаха, Лори се почувства като прегорял от жажда пустинен пътешественик, получил спасителна чашка вода. Искаше още. Нуждаеше се от още.

Този път се нахвърлиха един на друг, ръцете му плъзнаха по кожата й, устните им се впиха страстно, телата им се притиснаха плътно, раздирани от желание. Копнежът я запали, изпълни я с огнено сияние. Жан я хвърли назад върху пясъка, прокарвайки пръсти по врата й, целувайки извивката на ухото й, брадичката й, устните й отново, докато ръката му слизаше все по-надолу. Лори усети как дланта му минава през едната й гърда и тялото й се разтресе, изтръпна от сласт.

— Искаш ли го?

— Да. — Каква малка дума, а с колко емоции беше нажежена: месеци на всеотдайност, омраза, объркване, блянове. Жадуваше Жан Моро, цялата му същност, и тялото, и душата.

Ръката му беше стигнала до вътрешността на бедрото й. Чувстваше бикините си влажни. Пясъкът още излъчваше топлина и Лори си внуши, че тялото й е изтъкано от огън, че прогаря земята под себе си. Когато допирът му достигна вътрешността й, тя изстена, устремявайки се към него, обхващайки с разтреперани пръсти ръката му, притискайки я към топлотата си. Не виждаше лицето му — представляваше само черен контур на фона на още по-черното небе. Единствено широко отвореното око на луната се взираше в нея, преливащо от ярка светлина.

Жан я целуна отново, прониквайки с език в устата й. Помежду им пробягаха струи вода, приливът ги навести със солената си, първична студенина. Тя разкопча ризата му, прокарвайки длани по гърдите му, вдишвайки аромата на плътта под разгръщащата се материя, сякаш отворила прозорец в уханен летен ден.

— Девствена ли си? — попита я задъхано.

— Да. — Едва произнесе думата под напора на чувствата си.

Твърдината му се притисна между отворените й бедра. Никога досега не бе изпитвала толкова всепоглъщащо чувство, наближаващия наплив на трепетна и приятна възбуда, твърде интензивна, за да я понесе.

Щом той проникна в нея, Лори избухна в екстаз. После, изпаднала в неземно упоение, отплува в сладка бездънност, докато силните ръце на Жан я придърпваха към него, избавяха я, съединяваха телата им. Болката беше мъчителна, но мимолетна, а след нея в слабините й се разля неизмерима наслада. Чувството да го приеме в себе си, да се слее с него, да постигне хармония с ритъма на тялото му я караше да жадува сладка смърт, точно тук и сега, на същия този остров, и, изцедена от всичката си жизнена енергия, вкусила върховната амброзия на Вселената, да отплава в безбрежния океан.

Наслада и болка…

Той се тласна в нея, заличавайки границата помежду им. Лори се устреми към оргазма по-бързо, отколкото някога си бе представяла, че е способна. Морската вода обля брега още по-обилно, достигайки чак до точката на единението им, дарявайки й своята мокрота, щипейки леко със солта си, а той ускоряваше темпото, дъхът му свистеше в ухото й, горещината помежду им нарастваше, кожата им сякаш пламтеше, а той проникваше още по-надълбоко, още по-болезнено и по-сладостно едновременно, движенията му я нажежаваха като драсната кибритена клечка и внезапно се възпламени, достигайки върха с вика, който бе таила в гърдите си с години, запращайки го в необятното небе.

Само още един тласък му беше нужен, и той се присъедини към екстаза й. Лори усети напрежението и топлината на течността, а лицето му гореше в рамото й, гърбът му се издигаше и спадаше, лепкав от пот и солена вода.

Жан се преобърна по гръб с една ръка през гърдите си и затворени очи. Лори видя как вената на врата му пулсира учестено. Вгледа се в нея, очаквайки и тя да се успокои.

Уеднакви дишането си с неговото. Докосна кожената гривна на китката му — най-накрая можеше да си го позволи.

— Благодаря ти.

Жан не обърна лице към нея.

— За какво?

— Знаеш за какво. За помощта ти онзи ден. Спаси ми живота. Така и не ми даде шанс да ти благодаря, затова го правя сега.

— Не е нужно.

— Напротив.

Той се обърна към нея. Лунната светлина придаваше по-топъл цвят на очите му. Най-сетне го виждаше като човек от плът и кръв.

— Грешка беше — каза й в тъмнината. — Не биваше да се намесвам.

— Но се намеси.

— Беше грешка.

— Не говори така.

— Истина е.

— Защо се преструваше, че нищо не се е случило? — Сложи пръст в сгъвката на лакътя му, където кожата беше толкова нежна, че наподобяваше коприна. — Когато Десидерия ме доведе в агенцията. Знаеш ли, че уби една част от мен?

Той извърна очи и впери немигащ поглед в небето.

— Има неща, с които не си наясно, Лори. Тайни, които не мога да ти разкрия.

— Можеш да ми споделиш всичко.

Той се разсмя, но нерадостно.

— Наистина можеш — настоя тя. — Нищо няма да промени чувствата ми към теб.

Жан преглътна.

— Когато пристигна на острова — подхвана той, — ти казах, че непросветеността е ценна. Не говорех ей така.

— Целия си живот прекарах непросветена — отвърна тя. — Не се отнасяй с мен като с момиченце, след като си ме любил като жена.

Жан седна и прокара длан по тила си. Прибра колене към гърдите си и отпусна ръце върху тях, привел глава.

— Разделям се със съпругата си — обяви тихо. — Всичко свърши помежду ни. И то отдавна. Никога не сме се обичали един друг, не и както ми се иска.

Тя зачака търпеливо. Гузната съвест, която питаеше спрямо Ребека, вече беше загубила давност. Лори съзнаваше, че е прекрачила прага и място за разкаяние не беше останало.

— Чувствата ми към теб… — Видимо се мъчеше да открие подходящите думи. — Не съм свикнал да чувствам… — Поклати склонена глава. — Не съм свикнал да чувствам каквото и да било.

Тя го докосна.

— Всичко е наред.

— Много ми се иска. — Лицето му се очертаваше в профил. — Кълна се, Лори. Много ми се иска всичко да е наред.

Думите, които така копнееше да изрече, останаха на сигурно в гърлото й. Трябваше да ги съхрани. И настъпеше ли моментът да ги освободи, той трябваше да й отвърне по същия начин.

 

 

Правиха секс отново, този път в леглото му. После пак и пак — Лори загуби бройката. Жан изследваше тялото й, учеше я как сама да го опознава, допирът му я изстрелваше до ръба на рая и я давеше в опиянението от възбудата.

Шокира я, като й каза, че няма нужда от предпазни мерки — не и що се отнася до нежелана бременност. Новината за стерилитета му я съкруши. Той я беше преглътнал отдавна, но в очите на Лори, която вече знаеше колко неразкрити кътчета се спотайват в сърцето му, с каква привързаност гледа Ралф, колко малко любов е изпитал в живота си дотук, съдбата му изглеждаше безкрайно жестока. Осъзна, че чувствата й към Жан са искрени, защото за пръв път не мислеше за себе си и за отношението му към нея, а единствено за суровия му жребий.

В три сутринта Жан влезе под душа. Лори облече роклята си, отиде до прозореца и вдигна дървените щори, пускайки свежия океански въздух в стаята. Опря ръце на перваза и се полюбува на прекия изглед към фара: блед лъч светлина, който неспирно шари насам-натам и търси нещо. Реалността щеше да й се представи в сивите си одежди едва след четири часа, но Лори нямаше намерение да спи. Знаеше, че остане ли сама, съзнанието й ще се впусне да разиграва всяка една секунда от изминалата нощ и ще я държи будна поне сто години занапред.

От другата страна на рамката на прозореца беше издълбана малка ниша. Не се виждаше в тъмнината и Лори попадна на нея единствено защото галеше небрежно грапавото дърво и пръстите й случайно потънаха вътре. Стана й любопитно, поопипа хлътналото пространство и се натъкна на малко ключе. Извади го и го заоглежда учудено. Душът продължаваше да барабани по пода на банята.

До леглото на Жан имаше бюро. Изработено беше от масивно, протрито дърво, с по няколко чекмеджета от двете страни. Нещо я накара да отиде до старинната мебел. Не знаеше какво точно търси, нито пък защо.

Ключето не пасна на първите няколко ключалки. Тъкмо започваше да си мисли, че изобщо не е от бюрото, когато потъна уютно в една от дупките и изщрака.

В чекмеджето намери голяма черна папка. На корицата с главни букви пишеше: ОТМЕНЕНИ.

Лори опипа краищата й и пръстът й се спря на измъкнал се лист хартия. Подръпна го лекичко. Не очакваше да излезе, но явно се беше откъснал от спиралата.

„ЛОРИАНА ГАРСИЯ ТОРЕС (17) — рег. номер LA864 (продълж.)… баща вдовец, Антъни Гарсия (40), съпруга Анхелика Руис (43), 1996. Доведени сестри: Роза Гарсия Руис (24); Анита Гарсия Руис (22). Майка: Мария Валерия Торес (поч. 31). Год. семеен доход: $38 000, вж. стр. 11 + инф. за трудова заетост. Приятел: Енрике Арио Маркес (20); връзки с улична банда «Ел Пелигро», Сан Педро…“

Душът спря. Чу плъзгането на стъклената врата.

Напълно неориентирана, Лори грабна дамската си чанта от пода и натъпка вътре листа, докато с другата ръка върна папката на мястото й, затвори чекмеджето и го заключи. Пъхна ключа в дупката му секунди преди Жан да излезе от банята.

Очите му плъзнаха из стаята, отскачайки веднага към бюрото, сякаш, колкото и невероятно да звучеше, знаеше къде е ровила.

— Какво правиш?

Лори преглътна. Сключи пръсти зад гърба си.

— Нищо — излъга. — Чакам те.