Виктория Фокс
Островът на изкушението (41)

39

Аврора

 

Очевидно името й продължаваше да си тежи на мястото. Аврора беше останала доволна от лекотата, с която Рита им беше подсигурила резервация за бляскавия остров.

— Какатра? — учуди се Рита в първия момент. — Защо, за бога? Мислех, че ще се спреш на Барбадос, Малдивите…

— Защо не? — отвърна й тя ведро. — Много нашумя напоследък.

— Това е рехабилитационен център, Аврора. Не ти трябва терапия.

— Не твърдя, че ми трябва.

— Ами защо тогава?

— Попита ме къде ми се ходи — ето, казвам ти. — Нарочно си придаде сприхав тон: така най-лесно се случваха нещата. Все пак тя се разпореждаше, а Рита й беше просто агентка.

— Вашите как го приемат?

Аврора сви рамене, подразнена от мисълта за родителите си. Колкото по-рядко се сещаше за тях, толкова по-добре.

— Нормално.

Така или иначе Том и Шерилин щяха да са прекалено заплеснати по своите си проблеми, за да я разпитват — майка й вече не прекрачваше прага на спалнята, камо ли на къщата, а Том беше тръгнал на турне, — а тя точно на това се надяваше. На няколко пъти след завръщането си от Великобритания се беше наканвала да изкаже страховете си пред Том само за да се разколебае в последния момент. Дори не й хрумваше да подхване темата с Шерилин — двете цял живот не се бяха сближили. Само с баща си имаше по-специална връзка: с Том беше споделила, когато за пръв път й беше дошъл цикълът; при Том търчеше, когато се сдърпаше с някоя приятелка; на неговото рамо плачеше, когато нещо я мъчеше. Този случай обаче не беше поредният сълзлив момент. Как да му разкаже с прости думи за неволите си? Първо трябваше да разузнае. Да се докопа до истината.

Да се срещне с Жан Моро.

 

 

Пристигнаха на Какатра през уикенда. Умората от пътуването я правеше докачлива — добра маскировка за опънатите й нерви — и макар че току-що стъпваше на острова, вече започваше да се пита дали не е допуснала грешка. Какво точно търсеше? Какво се надяваше да намери?

Отведоха ги в смълчана вила, извисяваща се над плитчините върху дървени подпори. Рита не беше виждана по-спокойно място в живота си. Океанската панорама впечатляваше с необхватността и синевата си. В бистрата вода под краката им малки рибки се стрелкаха из алабастровия пясък.

Аврора изглеждаше прекалено умислена, за да се полюбува на гледката.

— Добре ли си? — загрижи се Рита. — Не си спряла да нервничиш, откакто кацнахме на острова.

— Нищо ми няма. — Излезе с разсеяни стъпки на верандата. — Добре съм.

— Е, харесва ли ти?

— Аха.

— Само това ли ще кажеш? „Аха“?

Аврора като че ли не я слушаше.

— Аха.

Рита врътна потайно очи. Децата никога не бяха присъствали в житейските й планове. Работата с разглезени тийнейджъри постоянно й напомняше защо.

— Отивам да поплувам.

— Хубаво. — Аврора обърна гръб на панорамния изглед. Рита си помисли колко красива е дори нацупена. Май наистина се нуждаеше от отдих повече, отколкото околните предполагаха.

— Защо не се поразходиш наоколо? — усмихна й се Рита. — Може пък да се натъкнеш на някоя от тайните на Ван дер Мейде.

 

 

Майната му на тлъстия потен Рубен ван дер Мейде. Интересуваше я Жан.

Островът се оказа по-голям, отколкото си го представяше. Нямаше да е лесно. Ама пък да не очакваше да й сервират мръсните си тайни на тепсия? Нали не си беше въобразявала, че още с появата си на Какатра ще я заведат директно в покоите му, където щеше в прав текст да го попита за какво е ставало дума в разговор, проведен преди месеци, уж на четири очи? Абсурд. Да не споменаваме факта, че я беше накарал да се чувства като кръгла глупачка при последната им среща.

Докато крачеше по дървената платформа, окото й хвана луксозна яхта, тъкмо отплаваща от брега, с двама актьори на борда си — сензационна двойка, наскоро встъпила в брак. Изобщо не приличаха на младоженци, както седяха в задната част на лодката с толкова разстояние помежду си. Жената беше отпуснала брадичка в едната си длан, а погледът й се рееше умислено към водата.

— Имате ли нужда от нещо, госпожице Наш? — Едва не се заби в човека. Беше облечен в синя униформа и й се усмихваше пресилено, почти като робот в стремежа си да е от полза. „Всички дръвници като теб да ме оставят на мира“ — прииска й се да отговори. Вместо това реши да се възползва от предложението му.

— Идвам за среща с Жан Моро. Налага се да говоря с него.

Мъжът беше запленен от красотата й. Стотици знойни, прочути хубавици идваха на Какатра, но рядко се случваше да са по-пленителни наяве, отколкото на екрана. И все пак прелестите и претенциите на Аврора Наш променяха факта, че господин Моро не беше на разположение за срещи.

— Ако мога аз да съм ви от полза…?

— Предпочитам да говоря с него.

— Разбира се. — Неотстъпчивостта и решителното й изражение му подсказваха, че е дошла по лични дела. Не за пръв път отритнати любовници цъфваха на острова, за да спипат Моро натясно. Сметна, че е най-добре да предаде съобщението й. — Ще му кажа да се свърже с вас лично.

Тя кимна, измънка някаква благодарност и тръгна по плажа.

 

 

Какатра несъмнено беше най-богаташката игрална площадка за възрастни в цял свят. Съдейки по възможността за настаняване, едва ли на острова се подвизаваха повече от петдесет-шейсет човека, включително персонала. Освен служителите в сини униформи между белите сгради кръстосваха и други екземпляри: оплешивели, очилати мъже с докторска осанка и жени със стегнати кокове и сериозни изражения. Впечатляващото протежение на острова обаче позволяваше на гостите да намерят така жадуваното усамотение. Звездите плащаха солидни суми за изолация, а само тук можеха да я получат в чистата й форма.

Аврора си избра удобно местенце на плажната ивица и се заслуша в гальовната песен на ленивите вълнички. Усещаше пясъка влажен и сбит между пръстите на краката си. Вдиша дълбоко през носа и за момент й се прииска Паскал да беше с нея. Още повече й се искаше да заличи последните шест месеца от познанството им и да върне доброто старо време. За целия си живот не можеше да се похвали с по-близка приятелка от Паскал. Съмняваше се пак да намери такава: завършена личност и верен съюзник. Но подобно на всяко прекалено жарко чувство и това беше затляло в крайна сметка. В последните седмици от срока момичетата бяха разменили едва по няколко думи. Аврора таеше подозрения, че Паскал крие много неща от нея — но параноята донякъде беше оправдана, понеже Паскал открай време криеше много неща от нея. И все пак защо ли този случай й се струваше различен? Защо я глождеше така? Всичко беше започнало от екскурзията до Капри.

Уединение, откъснатост, сладка самота. Вперила поглед в синьо-зеленикавия хоризонт, Аврора за пръв път се чувстваше насаме със себе си.

Вниманието й привлече някакво раздвижване в другия край на плажа. Една двойка крачеше в подножието на скалите. А може и да не бяха двойка. Жената, незнайно коя, обвиваше с ръце тялото си, сякаш й беше студено или се срамуваше. Океанският бриз танцуваше из буйната й смолисточерна коса. Облечена беше в изтъркани джинсови къси панталони и тънка фланелка без ръкави; отдолу не носеше сутиен. А мъжът…

Аврора опря ръка в челото си, за да скрие очите си от блясъка на слънцето.

Той беше.

Скочи на крака. Като наближиха, осъзна, че жената е Лори Гарсия, момичето на „Валъри“. В „Света Агнес“ всички се превъзнасяха колко сексапилна била, но на живо се открояваше не със сексапил — думата някак не й пасваше, — а по-скоро с първична, абсолютна красота. Залязващото слънце обагряше смуглата й кожа в дълбок кафеен цвят. Когато погледите им се срещнаха, Аврора видя, че очите й са гарвановочерни.

Жан като че ли се слиса да я види, но все пак съумя да извади на преден план високомерната усмивчица, с която я беше заговорил на яхтата. Дощя й се да я заличи от лицето му с шамар. Не можеше да понася физиономията му, вечно самодоволна, сякаш беше посветен в някой виц, който тя не схващаше.

— Аврора, каква изненада. — Целуна я по двете бузи. — Рубен не ме е предупредил, че ще ни гостуваш.

— Хрумна ми спонтанно.

— Лори Гарсия, запознай се с Аврора Наш.

— Здрасти — каза Аврора.

— Здравей — каза Лори.

Последва неловка пауза. Аврора се усмихна, но другото момиче не отвърна със същото.

„Ама че нелюбезна кучка!“ — помисли си Аврора. Не знаеше ли, че Моро е женен? Всеки би я сметнал за ревнивата, психясала любовница.

„И с нея ли си е лягал?“ — питаше се Лори. Ревността се надигна в душата й, колкото й да се мъчеше да я потули. Жан беше играч. Още преди месеци трябваше да е свикнала с факта.

— Колко време ще останеш? — поинтересува се Жан. — Надявам се няма да бързаш да си ходиш.

— Няколко дни.

— Паскал с теб ли е?

Аврора забеляза изражението на Лори Гарсия. Значи наистина беше ревнива любовница, несъмнено шашнала се, че Жан оправя и Аврора, и приятелката й. Ха.

— Ъъ — отвърна Аврора и в този момент й хрумна поне да се позабавлява. — А трябваше да дойде. Липсваш й страшно много.

Очевидно Жан усети, че коментарът й не е на място, и каза сухо:

— Не се и съмнявам.

Аврора пристъпи от крак на крак, умувайки как да се изкаже. Щеше й се Лори Гарсия да не се беше лепнала така, уж застанала настрана, но очевидно подслушвайки. Каква загубенячка само!

Започна тихо, с надеждата, че тонът й демонстрира достатъчно настойчивост.

— Трябва да поговорим. — Хвърли поглед в посока на Лори. — На четири очи.

Тревога — а може би смут? — помрачи изражението на Жан, но само за част от секундата.

— Разбира се. — Поне прояви нужния такт да не разпитва повече. — Утре? — Премери я с поглед. — Ела в къщата на Рубен.

„Какво, да не би да си имаш планове с испанското девойче? Защо не се прибереш при жена си, мръсник такъв?“

— Хубаво. — Аврора кимна. — До утре.

По-късно двете с Рита вечеряха на верандата. Похапнаха прясно уловени омари, задушени скариди и пържоли от риба меч с гарнитура от пържени картофки и салата. Аврора отдавна не беше вкусвала толкова апетитно приготвена храна, но хич не й беше до ядене.

— Не си ли гладна? — вдигна критично вежда Рита към почти недокоснатата й порция.

— Не особено.

Рита въздъхна.

— Хайде де, миличка, цялата идея на почивката е да се отпуснеш. Животът в Лос Анджелис няма да е песен. Полюбувай се на спокойствието, докато можеш.

— Просто съм уморена.

Рита се облегна в стола си, вдиша дълбоко и затвори очи.

— Тук съм съгласна. — Храната и морският въздух си казваха своето. — Май ще се намърдам под чаршафите и ще почета малко.

— Добре. Лека нощ.

— Аврора? — обърна се Рита, като стигна до вратата, борейки се с нетипичния за себе си импулс да прегърне момичето. Изглеждаше толкова малка, толкова нещастна… толкова изгубена.

— Да?

— Отиди да се наспиш.

 

 

След час още будуваше. Виеше й се свят от страх. Каква ли тайна щеше да й разкрие Жан под натиска й? Досега си беше позволявала да се преструва, че тревогите й са неоснователни, да се самоубеждава, че са просто плод на свръхактивното й въображение. Но той разполагаше със силата да ги потвърди. Този мъж, който беше срещала един–единствен път, имаше способността да преобърне всичките й убеждения с главата надолу.

Около полунощ се предаде, намъкна джинси и пуловер и тръгна боса по дървената платформа. Нощта беше ясна, а, скътана в недрата й, луната представляваше ярка сфера, разливаща металическата си светлина върху чернеещите води. Никога през живота си не беше виждала толкова много звезди на едно място. Хиляди, милиони, безброй точици обсипваха нощния небосклон: малки струпвания и величествени съзвездия на милиарди, милиарди светлинни години разстояние. Паскал й беше разказала за времето, необходимо на звездната светлина да достигне Земята, за това как същите тези звезди можеше вече да са мъртви, угаснали в беззвучни космически взривове. Вселената беше безкрайна: дори видимият Космос имаше невъобразими пропорции.

Виждала ли си Аврора Бореалис? — беше я попитала веднъж Паскал, докато гледаха през прозореца на общежитието в рядко безоблачна нощ.

Кой?

Северното сияние, глупчо.

А.

Носиш неговото име — беше се подсмихнала по своя си загадъчен начин Паскал. — Името ти означава „светлина“. Аврора е богинята на зората в римската митология.

Докато вървеше към брега, имаше чувството, че зората е много далеч. Трябваше да се поразходи, да се поразсее. Какатра беше осеян със светлинки, които примигваха и блещукаха като запалени факли в тъмнината, до нея прииждаха на вълни смътни разговори на будни гости и служители, далечна музика. Нощта беше топла, въздухът — изпълнен с успокояващия ромон на заливащата брега вода.

Аврора странеше от осветените алеи и пътеки, осланяйки се напълно на лунното сияние. Пясъкът хладнееше приятно под стъпалата й, но камъните бяха ръбести и й се прищя да си беше обула кецовете. Докато стигна южния край на острова и минилетището, където хеликоптерът на Рубен ван дер Мейде се спотайваше в мрака като грамадно водно конче, краката вече я боляха сериозно.

На връщане Аврора забеляза твърдината на по-малко островче в океана. Върху гърбицата му се издигаше маяк, чийто дирещ лъч светлина проблясваше и изчезваше, проблясваше и изчезваше с хипнотичен ритъм. Движението му насочи вниманието й към закътано заливче, чиито извивки скриваха тялото на сграда, убягваща на окото от този ъгъл — всъщност едва ли се виждаше откъдето и да било другаде, освен откъм водата. Постройката беше огромна, внушителна, изградена от бели камъни и с впечатляваща полукръгла фасада. Определено имението на Ван дер Мейде: беше го виждала в един от епизодите на предаването „Звездни домове“ по Ем Ти Ви.

Интересът й внезапно се оживи и Аврора тръгна към стръмното, буренясало стълбище, водещо към плажа. Явно някога го бяха боядисвали в бяло и сега пообеленият, едва забележим слой боя светлееше и й показваше пътя; стъпалата бяха подредени неравно, наподобявайки ред криви зъби. Очевидно този маршрут към къщата вече не се използваше. Ненадейно Аврора се почувства като нарушител. Като се позамисли, май не беше далеч от истината.

Тукашното възприятие за далечина беше лъжливо и Аврора извървя доста път, преди да стигне имението, което й се беше струвало доста по-близо. Един от прозорците на приземния етаж беше открехнат, а каменната стена скриваше донякъде светлата стая зад него. Вътре две обърнати с гръб към нея фигури разглеждаха нещо в скутовете си с приведени една към друга глави. Аврора ги разпозна като двойката от по-рано днес: актьорите младоженци на борда на луксозната яхта. Боейки се да не я разкрият, приклекна и заобиколи до място с по-добра видимост. Разположението на вилата създаваше идеалните условия за подслушване.

— Разбираме. — Гласът на Рубен беше деликатно увещателен. — Партньорства като вашето се открояват от останалите. Изискванията ви са специални. Бъдете сигурни, че щателно обсъждаме всеки индивидуален случай, преди да стигнем до споразумение. Някои двойки предпочитат да вземат участие в процеса или с гените на майката, или с тези на бащата, докато други избират варианта петдесет на петдесет — равни шансове. Ще останете изненадани колко залагат на втория вариант. Влагат еднакъв капитал, ако позволите да се изразя така.

— Вероятно ще отнеме известно време — обади се непознатият мъж.

— Подпишете ли споразумението тази седмица, можем да задействаме нещата моментално.

Аврора се приведе напред, напрягайки слуха си. За жалост изпусна началото на следващото изречение.

— … при една по-задълбочена дискусия бихме ви предложили възможност за подбор на двете страни. Търсачите ми вербуват подходящи жени от цял свят с цел правдив резултат. След това, разбира се, започва деветмесечното чакане.

— Правдив резултат ли казахте?

— Да. Вие двамата например сте тъмнокоси… ако водите русо дете, ще си навличате недоумяващи хорски погледи.

— Тоест, ако, да кажем, бяхме чернокожи или азиатци…

— Щяхме да ви намерим чернокожа или азиатска родилка.

— А какво се случва после с майките? — попита на свой ред жената.

Рубен не се поколеба с отговора си.

— Работата ни има хуманитарна насока. Вербуваните жени — и, приканвам ви, не ги наричайте майки, тъй като те са просто приемници, хранилища, ако щете, за бъдещия ви наследник — имат едно общо нещо помежду си. Всичките се стремят към по-добър живот.

— По-добър живот?

— Точно това им предлагаме ние. Не ме разбирайте погрешно: говорим за напълно здрави жени — прегледите ни са крайно щателни, — което естествено ги обуславя като образцови физически екземпляри. При все това житейският им път може да е поел в недотам… сполучлива посока.

— И как точно им помагате вие? — поинтересува се актьорът.

Рубен разясни отзивчиво.

— Често се случва да са затънали финансово. Двайсетпроцентов дял от първоначалната ви такса директно попада в техни ръце. Става дума за парични суми, каквито тези момичета не са виждали, дори не са мечтали да видят. Но да не забравяме, че не всички са тръгнали да забогатяват, поради която причина застраховката ни — не само за родилките, но и за семействата им — в определен смисъл има по-голяма стойност. — В стаята се възцари кратко мълчание. — Кажете ми: ако ви се предостави възможност да подобрите до неизмерима степен живота на любимите си хора само срещу елементарна услуга и с условие за дискретност, няма ли да се вкопчите в нея с две ръце? За наше щастие голям брой жени го правят. Правят го от отдавна.

Явно Рубен усети нужда да поясни:

— Например член на семейството може да е изпаднал в нужда. Необходими са му скъпоструващи медицински грижи, да кажем. Или пък са загубили близък човек вследствие на престъпление, злоупотреба с наркотици, проституция. Програмата ни поема в свои ръце благоденствието не само на родилката, но и на цялото й семейство — и то не само от финансова гледна точка, но и по отношение на работни места, жилище, образование, с поколения наред. Подсигуряваме значително благосъстояние в краткосрочен план и сигурност и спокойствие — в дългосрочен.

— А по какъв механизъм се извършва плащането?

Рубен беше подготвен да отговори на всеки въпрос.

— Чрез редовните вноски на клиенти като вас самите — на всяко тримесечие, докато детето навърши двайсет и една годишна възраст. По този начин гарантираме дискретност сега и занапред. — Поредната пауза за осмисляне на информацията. — С плащанията си, приятели мои, действително подпомагате нечий живот.

Аврора се обърка напълно. Обади се и още един мъжки глас. Явно в стаята бяха четирима. Агентът на актьора може би?

— Настояваме за поверителност — обяви третият мъж.

— Напълно ви разбирам.

— Ако това споразумение излезе на бял свят… Рискът е огромен, Рубен.

— Рискът е нулев. — Гласът на Рубен прозвуча премерено, решително; никой от въпросите не го хващаше неподготвен, сякаш беше провеждал същия разговор стотици пъти досега. — Точно това й е хубавото на услугата ни. Двойки като вас имат много и разнородни причини за неспособността или нежеланието си да родят свое дете. Тези причини не ни касаят. Нашата работа е да ви подсигурим бебе, което имате правото да представите пред света като ваш биологичен наследник в зависимост от нуждите ви, разбира се — били те лични, професионални, публични, — без да се подлагате на изтезанията и спекулациите около осиновяването. Обявявате бременността, оттегляте се от публичното пространство или, както предпочитат някои двойки, планирате появи, където демонстрирате напредъка.

Изведнъж я осени прозрение. Възелът се разплете и въжето се усука около врата й, подмолно като примка. Аврора запуши устата си с длан, за да не изпусне писъка, зародил се в гърдите й.

— Какъв напредък? — обади се жената, този път избухливо.

— Измислени са начини. И ние самите предлагаме няколко козметични варианта.

— Хората несъмнено ще задават въпроси.

— Не и ако сте изиграли убедително ролята си.

— А в случай че… приемницата наруши клаузата за поверителност? — попита агентът. — Какво правим тогава?

— Изключено е.

— Не е възможно да гарантирате…

— Възможно е и гарантирам. На всички родилки е дадено да разберат какво означава да встъпят в бизнес отношения с Рубен ван дер Мейде. Разполагам с голяма власт и не търпя своеволия. Всяка грешка си има своите последствия. Мога да съм благодетел, но ако обстоятелствата го наложат, мога да се превърна и в тиранин.

— Ами детето? — прекъсна го жената. — Всичките тези лъжи!

— Всичко опира до моралните ви ценности — обори я Рубен. — Тук сключваме бизнес сделка, това е. Способстваме появата на нов живот, спасявайки още безброй други животи. Лично моята съвест е неопетнена.

— А как стоят нещата с бащите? — поинтересува се актьорът. После поясни с по-тънък гласец: — Биологичните бащи имам предвид.

— Мъжете също минават щателна проверка… — Рубен се прокашля — … но тяхното положение е малко по-различно.

— В какъв смисъл?

— Както се досещате, получават солидна сума, но самият процес изисква по-голяма анонимност. Донорският им материал се съхранява в банка за сперма. Не получават информация относно жената, която ще заплодят, и контактите ни приключват дотук.

Във вилата настана дълго мълчание. Аврора притаи дъх.

— Най-просто казано — продължи Рубен, — можете да ни приемате като агенция за сурогатни родители.

Актьорът:

— Свръхсекретна агенция за сурогатни родители.

— Това се подразбира.

— Агенция, хвърляща прах в очите на света.

— Агенция, предлагаща всеобхватни решения.

— И дискретността е гарантирана?

— Нещо повече — удовлетворението е гарантирано.

Аврора се обърна. Нямаше сили да слуша повече. Кръвта напираше яростно в очните й дъна.

Догади й се. Наведе се да повърне, присвивайки се конвулсивно, докато стомахът не я заболя, но нищо не излезе. Втурна се обратно към плажа със забързани, несигурни крачки, а ръцете й опипваха мрака в търсене на опора, улавяйки единствено черния въздух.

Всичко й стана ясно.

Всичко.