Виктория Фокс
Островът на изкушението (20)

18

Лори

 

Лори се промени по време на престоя в Испания. С течение на времето тишината се просмука в тялото й, спокойствието и уединението донесоха дългоочакваната отмора на изтормозеното й сърце. Дълги часове се разхождаше из маслиновите горички, четеше книги на майчиния си език, скиташе из тесните улички на съседното село и играеше с кучето. Чак сега разбираше колко благотворна може да е самотата.

Рико Маркес постоянно присъстваше в мислите й. В един момент се тревожеше за него и се питаше как е, в следващия я обземаше свиреп гняв заради опасността, която бе довел буквално до прага й. Дали е знаел за посещението на Диего? Дали той не го беше изпратил? В сънищата й се прокрадваха ужасяващи спомени за гангстерите, за хищническия глад в очите им, за варварските им заплахи, за злата участ, която можеше да я сполети, ако спасителят й не се беше появил…

Признателността й към мъжа, чието име дори не знаеше, растеше ден след ден. Мисълта, че може би вече няма да го види, я влудяваше. Прибереше ли се в Ел Ей, на всяка цена щеше да го издири. Нямаше представа как, но щеше да направи всичко по силите си.

Корасон може и да беше стара, но умът й беше остър като бръснач. Често седяха на верандата, пийваха лимонада, играеха карти и си говореха за детството на Тони. Понякога просто мълчаха, заслушани в песента на щурците или тихото дрънкане на радиото. Лори научи рецептите, които майка й бе приготвяла в доброто старо време. Тя ги беше научила в същата тази къща. Понякога имаше чувството, че стъпва по нейните следи. Корасон се беше грижила за майка й като за свое собствено дете. Една вечер баба й я попита:

— Нали знаеш, че Тони много те обича?

Приготвяха вечерята — осолен хляб, люти и сладки чушки, по-наситено червени и от вишни. Лори кълцаше червен лук и очите й пареха. Корасон съзря и истински сълзи, но премълча.

— Напоследък му е доста трудно — добави баба й.

— Знам.

— Побърза да се ожени повторно, защото вярваше, че така е най-добре. Искаше да се чувстваш сигурна у дома.

— По-скоро побърза да замени мама — не успя да се сдържи Лори.

Корасон остави ножа.

— О, Лориана, това не е вярно. Тони се бореше до край. Но не знаеше как да ти е и майка, и баща.

— Затова реши да се откаже и от двете! — Колкото и да искаше да се отърси от мъката и огорчението, те не спираха да я разяждат.

— Когато Мария се разболя, сякаш някой изтръгна сърцето му. С очите си го видях, querida. То тупна в краката му в кървава локва и знаех, че колкото и да се мъча, не мога да го върна…

Лори заби ножа в дъската за рязане и замълча.

— Трябваше да те опази някак — продължи Корасон.

— Да ме опази от какво? От собствения ми избор?

— Може би.

— Но аз не искам да ме пази! — Ръцете й се разтрепериха. Не искаше повече да води този мизерен живот. Никой никога не й беше казал, че светът би могъл да й предложи и да я научи на много повече. Докато не се беше появил той. — Искам да съм нещо повече от една бедна нещастница без майка.

Корасон поклати глава с неизмерима тъга в очите.

— Грешиш, querida. Ти не си такава.

— Мразя Анхелика. — Дори хвърли зеленчуците в нагорещения тиган и синкавият пламък облиза стените му. — Мразя и дъщерите й. Ако не бяха те…

— Не бива да виниш Анхелика. Смъртта на майка ти промени Тони. Мария беше любовта на живота му.

Дори кимна и прехапа устни, за да удържи напиращите сълзи.

— Не знам какво му е минавало през главата — продължи Корасон, — но разбирам защо е решил да се обвърже с Анхелика. Тя е силна, поема нещата в свои ръце…

— Тази жена е зла и неразумна! Пропиля всичките ни спестявания…

— Тази жена е съпругата на баща ти. — Корасон не откъсваше очи от нея. — Независимо дали ти харесва или не.

След малко баба й я прегърна с измършавялата си ръка.

— Хайде стига. Нали ти обещах, че те чакат хубави неща? На моята възраст отдавна съм се научила да вярвам на инстинктите си. — Целуна я по главата и добави: — Имай търпение. Имай търпение, Лориана.

 

 

Лори пътуваше с автобуса до Мурсия два пъти седмично. Не беше разглеждала града по тъмно, затова на следващата вечер Корасон я подкани да излезе.

— А ти какво ще правиш?

— Иди се позабавлявай. Аз съм добре тук — усмихна се баба й и се настани в любимия си стол с радиото до нея. — Погледай реката вместо мен.

В Мурсия имаше фиеста и по улиците се лееха реки от искрящи цветове. Песните и факлите на облечените в парадни костюми местни жители съживяваха въздуха и изпълваха атмосферата със заразителна ведрост. Лори беше разпуснала черния водопад на косите си и те се диплеха на раменете й. Жълтата й рокля беше със семпла кройка, а слънчевият й загар беше придобил кехлибарен цвят. На ушите й лъскаха две малки кръгли обички. Мина по внушителния Мост на опасностите, като спираше да погледа катранено златистото течение на река Сегура. Отвъд покривите на къщите и високата кула на готическата катедрала планинските вериги се домогваха до небето. Лори си представи непознатия до себе си. Би потърсил ръката й и би опипал пулса й, подлудявайки кръвта й.

Седна в едно кафене на glorieta, градския площад, без да забележи настоятелния поглед на жената на бара, която надникна в малко тефтерче с кожени корици и тръгна към нея. Лори си поръча чаша червено вино, което беше толкова гъсто и смолисто, че лепнеше в устата като сироп.

— Извинете? — заговори я нечий глас на испански.

Лори вдигна поглед и видя ослепително красива жена, по-възрастна от нея, със стелеща се лъскава черна коса до средата на гърба. Лицето й беше с фини черти, изящни високи скули и голяма бенка на едната буза.

— Може ли да ползвам пепелника ви?

Лори не пушеше и й го подаде.

— Заповядайте.

Жената издърпа стола до момичето и седна на масата.

— Десидерия Гомес — представи се тя. — Надявам се да не ви преча.

Лори стисна ръката й.

— Que linda! Много сте красива — каза жената и й предложи цигара.

— Не, благодаря — усмихна се момичето.

— Тук ли живеете?

— В Америка. Лос Анджелис.

— Наистина ли? Какво съвпадение. Компанията ми има клон в Ел Ей. — Десидерия премина на английски и част от чара й тутакси се изпари. — Търся таланти и работата ми е свързана с много пътуване. От време на време, макар и доста рядко, попадам на хубавици като теб.

Десидерия втренчи поглед в Лори и тя се почувства неловко.

— На почивка съм в къщата на баба ми. Тя живее извън града… — подзе момичето, за да наруши неловкото мълчание.

— Но възнамеряваш да се прибереш, предполагам? В Ел Ей?

— Да.

— Как се казваш? — попита жената на испански.

— Лориана Гарсия Торес.

— Лори Гарсия… Вече те виждам известна — присви очи Десидерия и добави: — Аз работя за „Ла Люмиер“.

Лори погледна въпросително.

— Модната агенция! Най-добрата в света! Не си ли чувала? — Жената изтръска пепелта от цигарата на земята. Да се чудиш защо ли бе поискала пепелник…

— Звучи интересно.

— Дали би проявила интерес? — усмихна се Десидерия.

— Към какво?

— Предлагам ти работа.

— Да, разбира се — кимна Лори обнадеждена. — В момента работя в козметичен салон — нищо особено, но ме бива в работата с коса, грим и козметични процедури. Освен това бързо усвоявам нови умения, така че няма да загубите много време с обучение…

— Имах предвид снимки — прекъсна я жената.

— Какви снимки?

— Предлагам ти да станеш модел.

Лори зяпна.

— Модел?

— Толкова си сладка и невинна. Но в същото време и сексапилна.

Комплиментът я притесни.

— Ако в момента работиш в салон, миличка, мога да ти гарантирам, че няма да е задълго. Ти си разкошна! — Десидерия облиза долната си устна и промълви дрезгаво: — Би ли ми казала дали си хетеросексуална?

— Да. — Лори не проумяваше какво общо има това с работата на модел.

— Направи ми една услуга. — Десидерия извади малка черна визитка. — Обади ми се веднага щом се прибереш в Ел Ей. Ще те поканим на фотосесия, за да преценим как изглеждаш пред обектива, и ако харесаме резултата, ще ти предложим договор.

Лори взе визитката.

— Обещай ми, че ще се обадиш?

— Обещавам.

— Прекрасно. — Записа си координатите на момичето и добави: — Ще разкажа на шефа си за теб. Не би ми простил, ако не те заведа в студиото!