Виктория Фокс
Островът на изкушението (53)

51

Стиви

 

Можеше с часове да съзерцава лодките по Темза. Една пропълзя под моста Ватерло и Стиви не отлепи очи от нея, докато не мина и под Блекфрайърс, загубвайки се от погледа на път към Канари Уорф. Така предпочиташе да прекарва времето си. Наблюдаваше ли лодките, не й се налагаше да поглежда към съпруга си.

А не го ли поглеждаше, можеше да си внуши, че не е чула последните му думи.

— Не исках да научаваш — заяви Зандър. — Затова не ти казах нищо. Обременен ли си с тази информация, няма връщане назад. Ще ми се да можех да забравя.

Тя мълчеше.

— Разбери, не устисках да го крия повече. Част от миналото ми е и няма как просто да я потисна и да се преструвам, че не я е имало. Не и пред теб. — Очите му я умоляваха, но тя отказваше да посрещне погледа им. — Не искам бракът ни да се разпадне. Не искам да те загубя. Моля те, Стиви.

Анонимността, която позволяваше, беше една от главните причини да обича Лондон. Не само защото двамата със Зандър седяха загърнати в палтата си на пейка на южния бряг на Темза, напълно неразпознаваеми с полистироловите си чаши горещо кафе в студената прегръдка на зимния вятър, но и защото англичаните бяха твърде горделиви хора, че да демонстрират интерес, натъквайки се на холивудски звезди. Хвърляха по един-два погледа, заравяха брадички в топли яки и шалове и после най-много да споменат пред някого, че срещнали този и онзи, но за всеки случай без много емоции. Рядко я заговаряха в родния й град. А точно в този момент фактът я радваше безкрайно.

— Искаш да ми кажеш — промълви Стиви с глас, непознат дори на нея самата, — че в Холивуд живеят деца, чиито родители всъщност не са им родители?

— Да.

Звучеше повече от абсурдно. Твърде нагла шега.

— И колко точно?

— Бих казал около петдесет.

— Би казал?

— За толкова знам със сигурност.

Светът се обърна с главата надолу и отраженията на сградите в сивата ивица на реката се извърнаха противно на всякакви физични закони. Страховита, ужасяваща гледка.

— И ти си допринесъл за всичко това. — Най-накрая впи поглед в тъмните му очи, презирайки действията на човека, когото бе допуснала в живота си. Той поклати глава, отричайки твърдението й, макар и двамата да знаеха, че е вярно.

— Тъкмо бях започнал да се прочувам в Холивуд — обясни за втори път. — Установявах контакти с десетки потенциални клиенти, стотици. Всичко се случваше от само себе си.

На Стиви й идеше да се изсмее насреща му.

Вместо това скочи на крака и тръгна в произволна посока, мислейки единствено как да се отдалечи по-бързо. Имаше нужда да остане насаме. Налагаше се да осмисли грозната истина и да реши какво да прави от тук насетне.

Той я последва.

— Моро имаше нужда от помощта ми — провикна се след нея.

— Бил си му незаменим информатор? — подметна ядосано през рамо. — Колко находчиво.

Зандър не забави крачка.

— Бях му доверен кадър. Не можеш да отправиш подобно предложение към всеки срещнат. Потенциалните клиенти трябваше да бъдат наблюдавани отблизо дълго време.

— Аха, и междувременно Моро е набирал родилки, а Ван дер Мейде им е обяснявал що за розов свят ги очаква? — сопна се грубо тя.

— Стиви, почакай. Спри се.

— Сигурно сте били едно голямо щастливо семейство.

— Далеч не беше щастливо. Затова ги напуснах. — Хвана я за лакътя и я завъртя към себе си. — Напуснах ги, Стиви. Това нищо ли не ти говори?

Наблизо мина велосипедист, навел глава, за да предпази лицето си от хапещия студ.

— И Моро е поел функцията ти? — Името му вече придобиваше сатанинско звучене; всичко свързано с него й се струваше пъклено. — Затова ли се подвизава толкова време в Холивуд? Тръгнал е на лов за хора?

— Обикаля и други градове. — Вятърът щипеше кожата, дъждът преминаваше в суграшица. — Разпратили са търсачи из целия свят, вербуват биологични родители от всички кътчета.

— Все едно говориш за конвейерна линия.

— В известен смисъл е точно това.

Неспособна да прикрие потреса си, Стиви се врътна на пета.

— Не ме загърбвай, мила. Слушай…

— Какво да слушам? — Обърна се рязко към него. — Остави, че си криел от мен, всички имаме моменти от миналото си, които предпочитаме да забравим. Но не мога да понеса идеята, че изобщо си бил замесен в нещо толкова… зловещо. — Гласът й потрепери. — Кой си въобще? Имам чувството, че не те познавам вече.

— Същият Зандър съм. — Понечи да я докосне, но тя се дръпна. — И някога вярвах, че върша добро, разбираш ли? Че помагам на хора в беда. Жан все това ми втълпяваше в главата. Че сме в полза на обществото.

— „Ла Люмиер“ — промълви тихо Стиви, напасвайки парчетата от пъзела. — Агенцията е просто параван. Подсигурява му алиби, официално амплоа. Кара света да го вижда като бизнесмен. А ти зад какъв параван си се крил тогава? Актьор денем, производител на бебета нощем?

Зандър отиде до брега на реката и опря лакти на парапета, потривайки длани заради студа. Корабна сирена отекна басово.

— Как си могъл? — прошепна дрезгаво. — Как си могъл?

— Двамата с Жан бяхме близки в училище. Беше ми най-добрият приятел. Боготворях го. След смъртта на родителите му този култ се превърна в страх. — Погледът на Зандър се рееше невиждащо над водата. — Изпълнявах сляпо всяко негово искане. Винаги е било така. И този случай не беше различен.

— Какво си се страхувал, че ще ти направи?

Но всъщност нямаше нужда да чува отговора му. Личеше си, че съпругът й не се е боял от гневен изблик или побой. Боял се е да не отчужди приятеля си, както се беше случило през последния учебен срок преди трагедията, да не го отдалечи от себе си завинаги.

— Способен е да поставя исканията си безапелационно. Доверяваш му се някак. Отдаваш му цялата си същност, без да поставяш нищо под съмнение.

— Ти поставяш всичко под съмнение.

— Не и тогава. Всичко започна като проста услуга; така ми беше представил ролята ми, че звучеше незначима, маловажна — отварям си очите, кротки срещи на по питие — две, — но най-ненадейно схемата ни прерасна в най-потулената операция, развихряла се някога в Холивуд.

Метрото изтрополи в посока Ембанкмънт. По Ватерло бръмчаха червени автобуси, откъм Биг Бен отекна камбанен звън, островърхите кули на Уестминстърския дворец се протягаха към сивото небе… Животът си вървеше както нормално.

Стиви позволи на думите му да проникнат в съзнанието й.

— Мога да се обзаложа, че падат добри пари.

Съпругът й сведе глава, разкривайки прилежно подравнената линия на косата си точно над яката на палтото. Изпълни я желание да се пресегне и да го докосне, но му устоя.

— През деветдесетте години Ван дер Мейде научил, че двама негови близки приятели не са способни да имат деца. — Спомена фамилията на прочута холивудска двойка. Жената беше актриса, мъжът — сценарист. Съвместно двамата можеха да се похвалят с над шейсетгодишен опит в бранша, цял куп награди и три деца: двама синове и дъщеря на по двайсет и няколко години. И тримата бяха тръгнали по славния път на родителите си. Дъщерята се радваше на особено бляскава кариера.

— Били съкрушени — продължи разказа си Зандър. — Само това им липсвало в живота. Как било възможно да разполагат с всичко останало, но не и с единственото истински жадувано богатство на земята?

Семейството изникна в паметта й.

— Искаш да ми кажеш, че децата не са техни?

Мълчанието му беше достатъчен отговор. Измежду устните й се изниза насечен, истеричен смях.

— Децата си приличат — обясни й той, — понеже са от едни и същи биологични родители. — Разкриваше слоевете на историята постепенно, внимателно, за да попие смисълът в съзнанието й. — В наши дни не смее да поема такъв огромен риск — три деца с еднакво потекло. Но парите, с които приятелите на Ван дер Мейде били готови да се разделят, посели семената на революционната му идея. Планът звучал повече от реалистично. Търсене и предлагане. И се оказал доходоносен, изключително доходоносен. Десетки милиони долари — и говорим за преди двайсет години.

— Ами в наши дни? Колко му плащат сега?

— Нямам пръст в бизнеса от години. Не съм осведомен. По времето, когато се отказах, едно дете вървеше на пазара — като става дума за сумарната цена, от началната такса до вноската, която новите родители изплащат до навършването на двайсет и първата годишнина — между трийсет и двеста милиона, в зависимост от благосъстоянието на двойката.

— Божичко — удиви се Стиви.

— Ван дер Мейде надушил нишата и се намърдал в нея. — Зандър се върна до парапета. — Натрупал е цяло състояние. Никое друго бизнес начинание не му е донесло толкова пари.

— И тези хора са готови да платят за чуждо дете? Как не ги е срам? Как се понасят?

— Причините вероятно ще те смаят.

— Така ли смяташ?

— Не забравяй, че са въшливи от пари. Богатството изражда. Представи си — пълна задоволеност, преситеност с всичко земно, а наследници няма, няма на кого да предадеш натрупаното. Черна ирония, а? Ако природата не ти е дала, купи си. Наистина е елементарно.

Гласът му се разтрепери. Щеше й се да не беше.

— Други се наемат, понеже ги е страх да не загубят имиджа си. Години наред са градили кариера, основаваща се на илюзии за хетеросексуалност или върховна потентност, или пък семейни ценности, на абсолютен фалш. Но по-скоро биха се хвърлили от някой мост, вместо да разкрият истината пред света. Държат да парадират пред почитателите със свои собствени отрочета.

— И не могат ли да ги осиновят, както правят нормалните бездетни хора?

— Осиновяването е в пълен разрез с целите им, Стиви. Представяш ли си — спомена името на прочут екшън герой, здравеняк от класа — да разкрие на всеослушание, че патроните му са халосни? Щом се предлага толкова удобна услуга и могат да си я позволят… Какъв по-удачен вариант за пилеене на пари?

— Позволено ли им е да изявяват претенции?

— Какво имаш предвид?

— Живеем в Холивуд все пак. Като така и така ще хвърляш пари по бебе, защо да не е такова, за каквото винаги си мечтал? Момченце, момиченце, синеоко, къдрокосо? Сигурно желанието на клиента е заповед. Прав ли съм?

Той кимна, потвърждавайки страховете й. Сякаш някой антиутопичен кошмар се сбъдваше наяве.

— А какво се случва с онези, които не покриват изискванията? — Устата й беше пресъхнала като кладенец в пустиня. — Бебетата с недъзи, наследствени синдроми, усложнения, такива работи?

— Те не влизат в плановете на Ван дер Мейде.

— Обясни, ако обичаш — натърти тя отвратена. — Как така не влизат в плановете му?

— За щастие се случва рядко.

— За щастие ли каза? Не ме карай да се смея.

— Онези, които могат да са му от полза, оставя на острова. Да работят за него.

Островът… Двете с Биби го бяха посетили, попаднали бяха в епицентъра на чудовищния театър. Биби, толкова уязвима в онзи период, дошла като всички други смутни души да изпита лечебното въздействие на центъра. Така ли набелязваха гостите, които имаше най-голям шанс да изцедят? Провеждаха им терапия; подтикваха ги да си признаят какво липсва в животите им…? Ван дер Мейде и Моро бяха богове на острова. Всесилни.

— Бебетата с по-сериозни недъзи биват изоставяни.

— Изоставяни?

— Прекалено рисковано е да ги пуснат за стандартно осиновяване. Двойките получават парите си обратно, освен ако не проявят желание да опитат втори път, но в случай че фиктивната бременност вече е обявена публично, може да се наложи новото дете да им бъде подсигурено незабавно. При такива обстоятелства двойките обикновено протакат нещата, докато се намери подходящ заместител, информирайки пресата, че още не желаят да показват снимки на детето си. Хората се връзват на такива оправдания. Нормално е младите родители да изчезнат за известно време от публичното пространство.

— Холивуд изобилства от теории на конспирацията — каза през стегнато гърло Стиви, — но това е просто…

— Разбирам те.

Звучеше й ужасяващо логично. Помисли си за всичките онези романтични спойки по сценарий, за стотиците бракове, в чиято истинност се съмняваше или по адрес на които беше слушала какви ли не шантави слухове, директно отмятайки ги към обичайните сплетни от клюкарска мрежа.

Петдесет? Кои ли бяха?

— Познавам ли ги? — попита Зандър.

Той изброи няколко имена. Стиви остана изумена.

— Нищо чудно, че така се е оплела — коментира съчувствено.

— Тя не знае истината — напомни й Зандър. — Никое от децата не я научава през целия си живот.

— И това трябва да облекчава ситуацията ли? Мен ако питаш, само я влошава. Значи те — вие — имате право да знаете, но не и децата? Да си играете с хорските съдби като със…

— Грешно постъпих. Не се гордея с действията си.

— Ами родилките? Как могат да се разделят със собствените си бебета?

— Етичните съображения са в компетенцията на задоволените хора. Ти водиш щастлив живот, Стиви.

— Не се дръж с мен като с глупачка.

— Не ме разбра. Искам да кажа само, че отчаянието трансформира вижданията. Тук не става дума за петдесетдоларови банкноти: говорим за милиони. Безопасност, обезпеченост, спокойствие, сигурно бъдеще.

— И тези родилки си получават парите, така ли?

— Защо да не ги получат?

— Стига де, Зандър, какво му пречи на Ван дер Мейде да ги прибере в собствения си джоб? Сещаш се, че случайната окаяна женица няма какво да направи по въпроса.

— Щях да разбера, ако Жан играеше такива игрички.

— Но не и ако Ван дер Мейде ги е играл самостоятелно.

Мълчание.

Стиви потърка с пръсти челото си.

— Шибана работа.

— На мен ли ми го казваш?

Загърна се по-плътно в палтото си, гледайки как светът се върти по стария си курс, в неведение за промените наоколо, за факта, че минувачи, коли, кучета и ухилени хлапета бяха се превърнали в негативи, сякаш образи от друго, противоположно измерение.

— Това е истинската причина да ми се противопоставиш, когато реших да заведа Биби на Какатра — каза тихо. — Права ли съм? Не заради Моро или спречкването ви, или родителите му, или други такива дреболии, а точно заради това.

Последва дълга пауза и после Зандър най-сетне си призна.

— Да не мислиш, че доброволно бих пуснал жена си в близост до човек, който изкарва пари от бездетни двойки?

Тя сложи ръка върху гърба му. Съвсем дребен жест, но въпреки това го усети как потрепва под допира й.

— Как може да си въобразиш, че някога, изобщо някога, ще обмисля дори такъв вариант?

Зандър се обърна към нея. Очите му бяха кървясали от умора. Мразеше миналото му, участието му в подобна чудовищност, но него не можеше да намрази. Беше на негова страна. Нали в това се състоеше бракът?

— Дойдох до тук, за да ти кажа, че съжалявам — заяви мрачно. — Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, Стиви. Моля те, дай ми втори шанс.

Тя погледна в очите му, с тъмното минало в дълбините им, и усети как любовта й се устремява към него, независимо от грешките. Отпусна се в топлата сигурност на рамото му.

След всичко изречено, след обещанията и клетвите… вече оставаше само доверието помежду им. Едно ново начало.

— Трябва да го пазиш в тайна — прошепна Зандър. — Чуваш ли ме, Стиви?

— Да…

— Много е важно. Обещай ми. За нищо на света не бива и думичка да издаваш.

Тя отправи поглед към мътните води на реката, без да каже нищо.