Виктория Фокс
Островът на изкушението (60)

58

Момичето в тортата беше предсказуема изненада. Рубен стоя ухилен през цялото време: мацката не беше за изхвърляне, младичка, благоразположена и съвсем подходяща за креват, но вниманието му клонеше към друго нещо.

Изпя „Честит рожден ден“ с дрезгав глас ала Мерилин Монро, пременена в оскъдно костюмче с корсет, чиято пристегната талия акцентираше върху щедрото деколте и преливащата й гръд. На това му се викало бурлеска. Рубен ако питаха, стриптийзьорката си беше стриптийзьорка.

За финал куклата му изпрати въздушна целувка. Традицията повеляваше да го изчака в каютата му, за да се позабавляват на път към къщи: една бърза свирка ей така, между другото.

Сложен беше официалният старт на празненството, а по всичко личеше, че предстои буйна нощ. Гостите се изреждаха да го тупат по гърба, обсипвайки го с пожелания, и вдигаха чаши за тост. Като един уважаващ себе си паркетен лъв Рубен кръстосваше салона, разменяйки любезности със заможните си приятели. Домакинът беше ненадминат: и крал, и човек от народа.

Свършеше ли с приветствията, щеше да намери Аврора. А намереше ли я, щеше да сложи край на всичко.

Къде ли се беше дянала?

 

 

На Стиви й се повдигаше от подобни представления. Живееха в двайсет и първи век, а на хората им липсваше въображение да измислят нещо ново. Рубен ван дер Мейде се беше подхилвал сластолюбиво през цялото време, обхождайки с влажен поглед разголеното тяло на жената. Стиви беше наясно, че танцьорката има готовност да свали гащичките, реши ли рожденикът да се възползва от предлаганите екстри. За богаташите всичко си имаше цена. Светът лека-полека се превръщаше в долнопробен публичен дом.

Дърк Майкълс изникна в полезрението й. Стоеше в отсрещния край на салона, до рамото на видимо потиснатата си съпруга, дъвчейки оживено с отворена уста. Стиви остави чашата си върху подноса на един от сновящите насам–натам сервитьори и тръгна към него.

— Почакай — спря я Зандър. — Какво си намислила?

Двойката пред тях им хвърли сърдит поглед, понеже Рубен тъкмо вземаше микрофона. Почука го с пръст да провери звука, подготвяйки се да изкаже официалното си приветствие към гостите.

— … да видя толкова много дългогодишни приятели — подхвана той, — толкова много любими лица…

Стиви прошепна в ухото на съпруга си:

— Колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще си тръгнем.

— Намираме се на лодка — напомни й Зандър. — Няма как просто да си тръгнем.

— Голям си шегаджия. Знаеш какво искам да кажа.

Жената пред тях отново се обърна.

— Шшш!

— Първо ще говоря с Моро.

— Защо? Къде е смисълът?

Но Зандър не разхлаби хватката си. Може и да беше прав. Трябваше да прояви търпение. Не се бяха качили на борда, с цел да разпалят революция; дошли бяха да помогнат на Биби.

Рубен се потеше обилно под костюма си.

— Когато се сдобих с Какатра — разказваше той, — нямах представа каква важна роля предстои да изиграе. Не само за мен самия, но и за всички събрали се тук…

„Важна и още как!“ — помисли си горчиво Стиви.

— Тазвечерните празненства са посветени не само на рожденика, но и на острова, който обичаме…

— Хубаво — прошушна на съпруга си. — Но свърши ли тази глупост, отиваш да го търсиш.

 

 

Лори посети тоалетната на горната палуба, където беше много по-спокойно. Срещна само няколко гости, тръгнали на опознавателна обиколка и разочаровани, задето бяха изпуснали приветствената реч на домакина.

Помещението беше издържано в златисто и махагон. Приятна музика се носеше от скрити тонколони, а по мраморния под бяха подредени стилни кресла с кожена тапицерия.

Лори погледна отражението си в огледалото. Стана й чудно колко ли жени се бяха оглеждали във водите, обкръжаващи острова. Колко ли бездетни двойки, потърсили разтуха на Какатра, случайно бяха научили за решението на Ван дер Мейде и се бяха вглеждали в душите си чак до болезнените дълбини на съвестта.

Мисълта, че Жан беше намесен, я отвращаваше. Как бе могъл да се съгласи на подобна чудовищност? Коварството, мошеничеството, безчовечните машинации… И все пак обясняваше много неща. Магическата му поява в салона, чувството, че я познаваше по-добре от всеки друг, нуждата да се покрие след пристигането й в „Ла Люмиер“. А преодоля ли първичния шок от разкритието на Ребека Щутгарт, Лори осъзна, че бизнесът си е на Рубен, единствено и само негов. Въвличането не се припокриваше с посвещаването. Напълно естествено беше Жан да потърси прибежище в лицето на доверения сътрудник на покойните му родители. Нима можеше да го вини за това?

Когато Жан беше престъпил прага на „Трес Ерманас“ в онзи далечен, съдбовен ден, безспорно бе дошъл да я спаси — и то не само от Диего Маркес. На вербуваните жени се полагаха заплащане и доживотна опека. Можеше ли с ръка на сърцето да заяви, че ако Жан й беше поднесъл предложението си — да подобри неизмеримо живота на баща й, на Рико и, да, на нея самата, — щеше да го отхвърли?

„Вманиачи се по теб — беше й издала Ребека. — Ти беше прекалено различна, за да те пусне по каналния ред.“

Идеята замъгли съзнанието й, опияни я със сладкото си обещание.

В съзнанието й изплува образът на Омар, разкошните му сини очи.

Какво семейство можеха да бъдат тримата…

 

 

Аврора поглъщаше свежия океански въздух като скитник, намерил оазис в пустиня. Покритата кърмова палуба приютяваше шепа гости, които разговаряха оживено под топлата светлина на лампите, докато бризът разсейваше дима от цигарите им. Отправи се към носа. Там нямаше никого.

Слънцето потъваше зад хоризонта. По небето се простираше балдахин от бледи звезди.

Аврора стъпи с един крак на най-долното перило и се провеси над парапета. Още крачка, само още крачка, скок в неизвестното — и край. Какво ли щеше да е чувството? Студена, солена бездънност. Представи си непрогледните океански недра, кръстосвани от големи бели акули.

Какатра вече не се виждаше в далечината. Линията на хоризонта, отрязала като с нож притъмнялото небе от притъмнялата водна шир, разкриваше облия силует на земята.

Рубен тъкмо приключваше с речта си на долната палуба. Аврора не беше намерила сили да се присъедини към публиката от величаещи фалшивия му блясък угодници. Щеше да им е за последно, любимият им магнат нямаше да изнася повече речи. Навлизаше в сетния час от живота си, а дори не подозираше, че вече е смъртник. За пръв път всезнайкото не знаеше нищо.

Аврора стисна зъби с решимост. Впери поглед напред, а машината под краката й пореше водите към заветната цел, затвърждавайки съдбата, която си беше избрала.

Опипа с пръсти стоманата на ножа и нагласи дръжката му в удобна за хващане позиция.

Сигурно беше същото като да убиеш сърна — едно ловко, премерено мушване в гръкляна и готово.

Почти детска игра. Почти нечестно. Дори нямаше да му даде шанс да се моли за живота си.

 

 

На излизане от тоалетната Лори едва не се сблъска с Максимо Диас.

— Търсех те.

Тя се притисна с гръб към стената, отблъсквайки го с длани. Приближеше ли се до нея, винаги я изпълваше ужас.

— Трябва да се връщаме в салона — каза му сухо.

— Така ли? — Максимо понечи да я целуне, но тя извърна лице. — Отпусни се, Лори, нощта е прекрасна… Скоро ще сме съпруг и съпруга…

По коридора мина модна редакторка от свитата на Лурен Скот, усмихна се неловко и изчезна в тоалетната. Лори съумя да разсее изражението си на пълна погнуса, преди да бъде отчетено от жената. Максимо подпря с палец брадичката й.

— Сама се сещаш, че рано или късно ще поискам ръката ти публично.

— Не би посмял.

— Всички това искат.

— С изключение на мен.

— Ясно — подразни я със злобна нотка в гласа. — Знам, че не обичаш да прибързваш, Лори. Така де, на единия ден ми обръщаш гръб, а на следващия ме молиш да стана баща на детето ти…

— Говори по-тихо, ако обичаш.

— Няма кой да ни чуе.

— Обсъждали сме го хиляди пъти. Каза, че си наясно със…

— Знам, знам. — Той вдигна ръце, сякаш просто я бе занасял, но напоследък все по-често повдигаше темата за тайния им пакт. Лори имаше чувството, че колкото повече му се дърпа, толкова по-несериозно подхожда Максимо към нуждата от дискретност.

Редакторката излезе от тоалетната и той се възползва от възможността да млясне Лори право по устните, знаейки, че сега му е паднало. Тя му позволи да я целуне, изтърпявайки дори езика му в устата си. Когато се увери, че жената си е отишла, го отблъсна от себе си с длани.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не повече, отколкото ти с мен.

С тези думи Лори осъзна, че животът й завинаги ще е свързан с този на Максимо Диас.

Той настоя да се държат за ръце. Тръгнаха по коридора, но нещо я накара да погледне назад. Някой ги наблюдаваше; усещаше погледа му по тила си.

Тъмната фигура се изпари толкова бързо от полезрението й, че Лори се усъмни дали изобщо я е видяла. Стори й се, че беше мъж: просто раздвижване в сенките, мистериозен фантом, по-неуловим и от пърхащи птичи крилца.

 

 

Ако се съдеше по регистрите на островния патрул, Хуан Ромеро, познат още като Енрике Маркес, изобщо не се беше качвал на борда на яхтата.

Докато вървеше към долната палуба, за да изпуши една цигара, Енрике си мислеше колко лесна част й се е паднала на Маргарет Дженсън. Госпожата единствено трябваше да се придържа към съгласуваната история.

— Три минути, Ромеро — натякна му ръководителят, като го видя накъде се е запътил.

Енрике се подсмихна нагло, издишвайки цигарен дим. Цял ден кръшкаше от работните си задължения, правеше си почивки, когато му скимнеше, зяпаше нахално жените и важничеше пред мъжете: само и само да вгорчи живота на организаторите. По-късно, когато цъфнеше със сънен поглед, уж задрямал на работното място, изобщо нямаше да се учудят, че е изпуснал яхтата на отплаване.

Смачка фаса и се върна в камбуза. Вътре приготвяха специални коктейли в излъскани до съвършенство чаши с формата на буквата „V“, допълнена със сребърна бъркалка, образуваща останалите два инициала от фамилията на Рубен, „DM“, чийто връх представляваше числото 60, направено от захарни диамантчета.

В действителност Енрике далеч не възнамеряваше да подремва, а да се побърка от работа, преди да се върне на сушата. Неговата роля в плана изискваше и умствено, и физическо усърдие. Първо трябваше да се отърве от доказателствата: да изхвърли детонатора във водата, да спадне спасителната лодка и да разхвърля дрехите си на всички посоки, за да изглеждат като изплували от потъналата яхта парцали. А после предстоеше и най-ключовата част. Щеше да се присъедини към струпаните на плажа свидетели, вперили ужасени погледи към далечния хоризонт, където океанът щеше да поглъща отломки от обгоряла яхта и парчета богаташко месо. Маргарет Дженсън щеше да дотърчи с детето и да изиграе ролята на потресена и обляна в сълзи очевидка.

Енрике, разбира се, нямаше да е на борда, когато яхтата се отправеше към северния бряг. Вместо това щеше да доплува до източния под прикритието на нощта, където щеше да го чака същата като неговата униформа, само че суха.

Направо беше срамота, че нямаше да има кой да го поздрави за гениалното хрумване.

Без да разбере кога бяха заредили подноса му, Енрике го вдигна над рамо и отвори вратата към навалицата от тузари.

Жан Моро едва не го блъсна при стълбището. На Енрике му се наложи да се прилепи до стената, за да избегне удара. Невидим до самия край.