Виктория Фокс
Островът на изкушението (26)

24

Лори

 

— Запознай се с Лори Гарсия…

Онемяла от смайване, Лори не успя да скалъпи думите, репетирани хиляди пъти.

Жан Моро се престори, че не я познава. Протегна ръка за поздрав, а в спокойните му сини очи не просветна нито една издайническа искрица.

„Открих Лори в Испания. Вече я снимахме — самороден талант е.“

Устата на Лори пресъхна. Гърлото й се стегна.

— Приятно ми е — кимна мъжът. — Надявам се хората ми да се грижат добре за теб.

Лицето й пламтеше. В съзнанието й изникна споменът за допира му през онзи далечен ден в колата, за необузданото им взаимно привличане, за неописуемото изкушение.

Искаше й се да изкрещи: „Аз съм, не ме ли помниш?“, всичко беше толкова странно… Моро беше известна личност — много по-известна, отколкото очакваше — и нямаше как да се хвърлят в прегръдките си в присъствието на Десидерия. Но от подписването на договора бяха изминали седмици и той не беше направил ни най-малък опит да се срещнат. „Ла Люмиер“ притежаваше армия от дългокраки жени с високо самочувствие и изпитателен взор. В крайна сметка тя не беше единственото момиче в агенцията, обсебено от тъмния чар на Моро. Всички до една си падаха по него.

Но нима не заслужаваше поне едно обяснение? Той беше нахлул в живота й при обстоятелства, които започваха да я озадачават все повече и повече. Опитваше се да проумее отчуждението му, придържайки се към надеждата, че наближава краят на мъчителния й копнеж.

След срещата Лори загуби апетит, напусна я и сънят. Нощем будуваше с часове в тъмния апартамент в полуунес, нареждаше сложния пъзел пак и пак, и пак… Царството на съня й беше мимолетно. Пробудена от огнени желания, Лори се отдаваше на сладострастни мисли. Засищаше възбудата си с ръце и се кълнеше, че е за последно. Единственият лек за болестта й беше бленуваният мъж.

В най-безнадеждните дълбини на нощта я изпълваше увереност, че е срещнала кармата си. Така й се падаше, задето беше изоставила мъжа, до чието рамо трябваше да стои. Рико Маркес линееше зад решетките, защото му отказа помощта си. Вместо да му даде подкрепата си, тя беше хукнала в галоп, без да погледне назад. Егоизмът и страстта по друг мъж бяха затулили и малкото й останало чувство за дълг. Не смееше да свали клетвения пръстен, сякаш очакваше да я споходи проклятието на загърбения оброк.

 

 

Десидерия й съобщи, че трябва да заминат на организирано от агенцията парти в Лас Вегас. Откриваше се възможност да се запознае с величията в бранша и да вкуси атмосферата, в която й предстоеше да се потопи.

— Научи се да се любуваш на известността — посъветва я Десидерия. — Може да не е днес, нито утре, но съвсем скоро ще те споходи.

Пристигнаха във Вегас в петъчния следобед. Лори за пръв път посещаваше Греховния град и великолепието му я заплени. Този свят й изглеждаше нереален, като сцена от фантазьорски сюжет, и едва ли не очакваше да се събуди с размит поглед от следобедната дрямка в „Трес Ерманас“ и нетърпимите крясъци на Анита.

Настаниха я в хотел „Мираж“. Няколко от момичетата, представлявани от агенция „Ла Люмиер“, имаха участие в тазвечерното шоу и стаите им се намираха в съседство с тази на Лори. Чернокожи, бели, азиатки, всичките до една бяха високи, ослепително красиви и обезпокоително слаби.

— Доста са притеснени — отбеляза Лори, докато вървяха с Десидерия към един от луксозните барове на хотела.

Вечерното шоу щеше да се състои в „Партенона“ и по план Лори трябваше да се появи на червения килим с деликатно закъснение.

— Има за какво. Очертава се грандиозна нощ. — Най-важната „изложба“ на модна къща „Моро“.

Седнаха и си поръчаха водка с вермут и лимон.

— Не беше ли благотворително мероприятие?

— Да, но освен това е и рекламна маневра — не само за модната линия, но и за моделите. Сега е моментът да направят впечатление. Не всеки ден им се удава възможност да демонстрират дарованията си пред шефа. Знаеш, че рядко се явява на подобни събития.

Лори отпи колебливо от коктейла. Беше силничък.

— Значи искат да впечатлят Жан.

— Момичетата ни знаят какво искат. Амбициозни са и не витаят в облаците. Не си мисли, че са марионетки с гланц за устни. И въпреки това, щом зърнат Моро, оплитат крака. Надявам се, че на теб няма да ти се случи.

Лори се засмя. Гласът й прозвуча странно, като ненастроен музикален инструмент.

— Само щраква с пръсти и дотърчават като кученца. Вероятно е заради акцента: французите са опасна работа. Момичетата го възприемат като мъжа мечта. Богат, красив, амбициозен, преуспял… А още на следващия ден, бам, все едно че ги е нямало.

— С много жени ли е бил? — промълви Лори.

„Не и както беше с мен. С мен беше различно.“

— Ама ти да не би да живееш в деветнайсети век? Бил е с милион жени! Не бих искала и ти да се опариш, защото си добро и свястно момиче. — Десидерия хвана ръката й и я погледна загрижено. — Просто бъди внимателна.

 

 

Момичетата взеха такси до „Партенона“. Десидерия размени няколко думи с уредниците, отговорни за червения килим, и подреди Лори между чешки супермодел и звездна холивудска двойка от свитата на Стефано Габана.

Лори беше с един от класическите модели на „Моро“: изящно прилепнала по тялото рокля с паднало рамо. Буйната й коса беше прибрана в свободен кок под едното ухо, а свежото виолетово цвете подчертаваше мургавината й. Тоалетът в цвят пепел от рози насочваше вниманието към екзотичните тъмни очи, разкриващи облика на непорочна хубавица с испански черти, сякаш слязла от иконопис.

Фотоапаратите кръжаха и щракаха неуморно, а папараците я заслепяваха с ярките си светкавици. Десидерия беше обявила името й и отвсякъде се чуваха подвиквания. Влязоха във фоайето. Наоколо циркулираха подноси с шампанско. Елегантните бижута и ефирните материи блестяха като огрени от слънцето ручеи. Телевизионните екипи интервюираха най-отбраните имена. Накъдето и да се обърнеше, Лори виждаше познати лица. Само неговото липсваше.

— Е, започваш ли да вярваш? — попита Десидерия.

— Да вярвам в какво?

— Че ще ги стигнеш и надминеш. Не забравяй, че си неотразима!

 

 

Моро имаше причина да избягва подобни нощи.

Светлият кръг на прожектора — това настоятелно облещено око — беше най-самотното кътче на земята. Всички присъстващи, заможни и популярни до един, жадуваха да усетят топлината му, и в същото време ненавиждаха натрапчивия му взор. Жан Моро умееше да се изплъзва от тази коварна клопка. И имаше пълно основание за това.

Отсъствието му подклаждаше хорското любопитство и във вестниците валяха заглавия: „КОЙ Е ЖАН МОРО?“, „НАСЛЕДНИКЪТ МОРО — ЗАБУЛЕН В МИСТЕРИЯ“, „МОРО ЗАМЕСЕН В ТАЙНСТВЕНА СЕКТА“, „ФРЕНСКИ МАГНАТ РАЗПУСКА В КОСМОСА“. Имаше и по-прозаични: „ОСИРОТЕЛИЯТ МОРО СЕ ЗАВРЪЩА ВЪВ ФРАНЦИЯ И ПОСЕЩАВА ЛОБНОТО МЯСТО НА РОДИТЕЛИТЕ СИ“. А миналия месец се пръкна и любимото му: „ЖАН МОРО СТАРТИРА НЕЛЕГАЛНА ДЕЙНОСТ“.

Последното докосваше същината на нещата. Но дебнещото око на медиите не можеше да се добере до истината. Драскачите си бяха драскачи: търсеха пикантни, лесносмилаеми историйки. Дори тайната за Какатра да излезеше наяве, дори заговорът да беше разобличен, те не биха могли да се докопат до необходимата сензационна информация.

За човек, отбягващ обществото, Жан се държеше учудващо уверено. Той си проправяше път през многолюдното фоайе, кимаше и поздравяваше. Дългото отсъствие предполага дългоочаквано завръщане: най-старият трик на света. Белият заек изскача от цилиндъра, когато изобщо не го очакваш.

Жан-Батист беше израснал сред самоуверени и талантливи хора. Още от ранна възраст с него се бяха отнасяли като с мъж. Детинство не помнеше. Прочутите Пол и Емили отсъстваха с месеци заради бизнес или защото бяха на поредната романтична екскурзия. Жан нямаше братя и сестри — едно случайно появило се дете беше предостатъчно неудобство за звездната двойка. Когато навърши пет години, тръгна на училище. И то в чужбина. Време за игри нямаше. Животът беше изпитание и той трябваше да го разбере колкото може по-бързо.

Другата причина, поради която Жан рядко се появяваше на обществени мероприятия, бяха безпощадните разпити около покойните Моро и наследството им. Семейното огнище не беше от любимите му теми на разговор.

Спомняте ли си за тях с умиление? Нали ми бяха родители.

Как се отразява подобна трагедия на едно незряло момче? Трудно ми беше. Споменът е болезнен.

Вдъхновява ли ви творчеството им? Черпя вдъхновение от други места.

Тази вечер попадна в лапите на поривист телевизионен екип. Галавечерята се състоеше в помощ на войските, сражаващи се в други страни. Основната цел беше даване на гласност и набиране на средства.

— Какво цели да постигне „Фронтлайн Фешън“, господин Моро?

Репортерът очевидно беше новак. Жан имаше умението да отсява дилетантите от професионалистите с един поглед. Надушваше неопитността от километри.

— Стремежът ни тази вечер е да демонстрираме подкрепата си към мъжете и жените, рискуващи живота си отвъд океана. Модният свят е нетрадиционен поддръжник, но ние смятаме, че всеки отрасъл трябва да даде своя принос.

— Планирате ли да останете във Вегас?

— Не. — Едното ъгълче на устата му се изви в сдържана усмивка. — Вегас не ми понася особено.

— Обичате ли хазарта?

— Само когато съм сигурен, че ще спечеля.

— Рубен ван дер Мейде беше близък приятел на баща ви. Затова ли ви придружава тази вечер?

Една от асистентките на Жан го побутна напред и се обърна към журналистите:

— Достатъчно за тази вечер.

Докато започваше следващото интервю, Жан забеляза Лори Гарсия в другата страна на залата. Опасявайки се да не проследят погледа му, веднага насочи вниманието си към протичащия диалог. Момичето беше в безопасност в компанията на Десидерия Гомес. Страхът и смущението я възпираха да го заговори, ала той не се самозалъгваше, че това ще продължава вечно.

Жан не искаше да се забърква с нея. Трябваше да й обърне гръб и да я остави на съдбата. Беше непрофесионално от негова страна да подхожда така лекомислено… Но когато я видя за пръв път, тя беше в напълно безпомощно положение. Наложи се да се намеси и да я спаси. После отново позволи на инстинктите да надвият рационалната му мисъл и в разрив с най-стриктните закони на Какатра Лори Гарсия го беше видяла за втори път, бяха разговаряли и вече нямаше връщане назад. Ала момичето имаше нужда от закрила. Налагаше се да подсигури безопасността й и да спази обещанието си.

Един прословут дизайнер го впримчи в разговор. Жан имаше способността да взема дейно участие в подхванат диалог, докато в същото време мислите му работеха по други въпроси. Този случай не беше изключение. Дизайнерът приключи с бръщолевенето, кимна и пое нанякъде. Съпругата му веднага се възползва от удобния случай.

— Ти и аз — прошепна Арабела Клайн в ухото на Жан и той долови сладникавия аромат зад ушите й — след шоуто!

Бяха преспивали няколко пъти и Арабела си я биваше в леглото. Жан пъхна сгънато листче в ръката й.

— Знаеш къде да ме намериш.

 

 

Лори беше настанена пет реда зад Моро. Той се появи и залата утихна. Приповдигнатото жужене на стотици гласове, изпълнени с тръпката от предстоящата нощ, се сниши до почтително шушукане. Жан беше от мъжете, които вселяват благоговение, без да полагат усилия. Осанката му излъчваше величие и авторитет. Лори за пръв път осъзна какво точно означава думата харизма.

Той зае почетното място до подиума. От едната му страна седеше жена на средна възраст с каменно изражение и вдигната на тила тъмночервена коса, а от другата се беше настанил — необръснат и небрежно изтупан по последна мода — известният предприемач Рубен ван дер Мейде. Лори го разпозна от снимката в статията за остров Какатра.

— Не подозирах, че Рубен ван дер Мейде проявява интерес към модата — прошепна тя.

— Ван дер Мейде проявява интерес към всичко, което му пълни джобовете — обясни Десидерия. — На ти е с най-големите холивудски играчи.

— С кои например?

— Дърк Майкълс, Линъс Позън… През осемдесетте са се изживявали като великолепната четворка. Влиятелни приятели, алкохол, купони… и леки жени.

— А кой е бил четвъртият?

— Пол Моро. Бащата на Жан. Ван дер Мейде и семейство Моро са стари познайници.

— Как са се сдружили?

— Кои?

— Жан и Рубен.

— Не съм сигурна. Знам, че е бил като част от семейството. Семейство Моро редовно разпускало на частния му остров.

— Какатра изглежда истински рай.

— Да се надяваме, че няма да ти се наложи да го посетиш. — Изражението на Лори я подтикна да продължи: — Какатра е най-луксозният център за рехабилитация, който можеш да си представиш. Любимият курорт на звездите — напълно откъснат от света, пороците и злите езици. Ван дер Мейде всекидневно се отдава на нирвана. Така де, кой е казал, че раят не се купува с пари!

Рубен видимо нервничеше и не можеше да си намери място. Поведението му контрастираше с това на жената от другата страна на Жан, която седеше като восъчна фигура.

— Не ми прилича на голям тузар — заяви Лори. — В него има нещо хлапашко.

Десидерия сложи ръка на коляното й.

— Там е и целият пиниз.

Лори се загледа в тила на Жан, в пепеляворусата коса, прецизно подстригана точно над яката на ризата, и в ъгълчето под ухото му, откъдето започваше ъгловатата челюст.

Кой си ти? Какво криеш?

Преди началото на модното шоу Жан се качи на подиума. Лори се притесни от топлата длан на Десидерия върху коляното си и се отдръпна, кръстосвайки крака. Стиви Спелър седеше отвъд издигнатата сцена. Погледите им се срещнаха и те си размениха усмивки.

Салонът потъна в пълна тишина.

Жан застана под светлия кръг на прожектора, сведе глава и изваяните черти на лицето му изпъкнаха още повече. Когато заговори с магнетичния си акцент, Лори почувства как душата й се отваря като цвете на слънчевите лъчи.

— Бях дете, когато чичо ме попита що е то храброст. — Кратка пауза. — Отговорих му, че храбреците са смели. Добре, каза той, а какво значи да си смел? Да помагаш на беззащитните, отвърнах аз. Като на ранените и болни животни ли? Да, съгласих се аз. Дори ако се боиш? Дори ако не си сигурен, че помощта ти ще ги спаси? Да, заявих аз. Дори тогава, осъзнах аналогията в годините на моето съзряване. Животните се видоизмениха в хора. Болестта прерасна в поквара, мъка, мизерия…

Лори не можеше да откъсне поглед от движенията на устата му, от белега и от грейналите му очи, които сияеха в тъмната зала като ириси на нощна птица. Ако успееше да запомни всяка извивка и всеки контур и ако ги скъташе в паметта си, то останеше ли насаме, щеше да разгърне облика му и да му се любува както само тя си знаеше.

— Идеята за храбростта придоби ново значение. С времето куражът не идваше така лесно, както в детството. Как да е сигурен човек, че е настъпил правилният момент за проява на смелост? Та нали ползата от помощта се определя от възприятията на изпадналия в беда! Тази вечер, докато ние празнуваме, в една далечна страна хора като нас жертват живота си. Като малък не го осъзнавах, но храбростта означава саможертва. Не всеки е готов да окаже помощ. Храбростта е скъпоструваща добродетел. С творческите подвизи, които ще ви представим тази вечер, модна къща „Моро“ и съдружниците й полагат своята клетва за вярност към нея. Вярвам, че ще се присъедините към нашата инициатива.

Публиката избухна в аплодисменти. Жан слезе от подиума. Благодари на гостите със сдържано кимване. За Лори той беше като речен камък — бързеите вилнееха от всички страни, а той оставаше непоклатим на мястото си.

Дефилето започна. Ярки светлини обляха рампата. Музиката закънтя и съвършени свръхвисоки мъже, жени и същества с неясен пол закрачиха гордо по подиума. Спираха, за да позират за снимки — ослепителни светкавици, остри чупки в лакти и рамене, лебедови шии. През цялото време Лори наблюдаваше реакциите на Жан и кои тоалети и манекени привличаха интереса му. Гореше от желание да му припомни за случилото се помежду им, а и да го чуе как подшушна на Ван дер Мейде: „Това е момичето, за което ти разказвах.“

Лори реши да не стои дълго на партито след ревюто. Беше капнала, а и всякаква надежда за контакт с Жан се изпари, когато Десидерия й каза, че щял да вечеря със спонсорите и да се появи на партито късно вечерта. Искаше да се върне в хотела, тъй като денят се беше оказал крайно изтощителен.

Десидерия настоя да я придружи и след като таксито ги остави пред „Мираж“, й предложи по едно питие преди лягане и малко игра на блекджек. Лори отказа, защото едва се държеше на краката си.

Като стигнаха до вратата на стаята й, Десидерия се наведе и я прегърна. Миришеше на цигарен дим и анасон. Лори понечи да се отдръпне от прегръдката, но жената се притисна в нея, зарови устни във врата й и прошепна:

— Искаш ли да остана?

Момичето я побутна внимателно.

— Мисля, че не.

— Знам, че си девствена. Знам много неща за теб, миличка.

Лори направи опит да се измъкне.

— Не искам да те засегна, но…

— Ами тогава недей. Мога да те науча на това-онова. Ще ти покажа неща, които никой мъж не знае. Пожелах те веднага щом те видях. Нима не го усети? Извинявай, но чувствата са си чувства. Жадувам да докосна устните ти и разкошните ти гърди… Да те вкуся и науча на невероятни неща…

— Не. — Лори я бутна назад. — Не споделям чувствата ти… Съжалявам.

Тя наистина беше девствена и не беше готова да откликва на подобни предложения. Възнамеряваше да се опази.

За кого?

За него.

Десидерия се засегна и отсече:

— Разбирам.

— Харесваш ми, но не по този начин — обясни Лори, без да знае защо изобщо се оправдава.

— Не знам какво си въобразих…

— Да го забравим. Лека нощ. До утре.

— Да. До утре.

Лори затвори вратата, Десидерия постоя една минута и си тръгна.

 

 

Три часа сутринта. Най-мъртвият час.

Жан Моро стана от леглото и плъзна поглед по голия й гръб. Златистата коса на Арабела Клайн се стелеше по раменете с бронзов загар. Беше потънала в дълбок сън.

Сексът — буен, страстен и изпепеляващ — беше продължил няколко часа. Ала Жан не беше от мъжете, които заспиват сладко след подобна гимнастика. Сексът го оставяше пуст и насаме с мисълта за пълното му безсмислие… С Арабела не го свързваше нищо повече от креватните сеанси, които бяха пламенни и знойни, но не го топлеха в самотните мигове.

Апартаментът му в хотел „Ориент“ гледаше към „Стрип“. Жан обу анцуга си, плъзна тихо вратите и излезе на балкона. Вдиша въздуха с пълни гърди. От върха на най-величествената сграда във Вегас се виждаше всичко като на длан — светлини, казина, реклами. В същото време ничии очи не достигаха до него. Ето така живееше живота си години наред. Един невидим съзерцател.

Мигащата червена светлинка на самолет прекоси нощното небе. Жан опря лакти на парапета и вдигна поглед към звездния купол над главата си.

Още от дете всички го смятаха за някак интровертен. Един летен ден, когато беше във Франция за училищната ваканция, той застана до вратата на гостната, където родителите му пийваха коктейли с джин и го одумваха:

— Това момче е студено като камък…

След фаталната злополука познатите им решиха, че му има нещо, защото всяко друго дете би рухнало и би се съсипало от скръб.

Не след дълго сам повярва в коравосърдечността си. Беше му по-лесно да гледа с равнодушие на спомените от миналото. Да притъпява емоциите си. В него зееше празнота, която стоеше все така незапълнена.

В моменти като настоящия го обземаше чувството, че всичко е наред, че и той има цел в живота. Но точно тогава празнотата заплашваше да го погълне като черна дупка. Мислите му полетяха към Лори. Тя беше толкова различна от останалите себични тигрици. Невинността й сияеше като девствена зора. Привличаше го силно още от първия миг, в който я беше зърнал да се прегръща с приятеля си на пристанището в Сан Педро. Седмици наред я беше следил, ставайки свидетел на трудния й живот. И бариерите, с които се беше оградил, започнаха постепенно да се разпадат.

Нищо чудно, че се беше поддал на изкушението. Колкото и да се мъчеше, не можеше да изгони от съзнанието си допира на устните й и красивите, по-дълбоки от океана очи, в които бе потънал.

Ситуацията беше немислима. Той нямаше да бъде с нея нито в този, нито в следващия си живот. Но и за нищо на света не би позволил да й сторят зло в онзи ужасен ден.