Виктория Фокс
Островът на изкушението (55)

53

Аврора

Проблемът със забраната да напускаш дома се състои в това, че в момента, в който изтече, човек се впуска в живота с главата напред.

Аврора остави всякакви задръжки. Часовете се превръщаха в дни, дните — в седмици, а парализата на равнодушието обземаше съзнанието й все повече и повече. Живееше единствено за кратките нощни похождения, когато се срещаше с нелицеприятни хора, надрусваха се заедно, а накрая се озоваваше в апартамента на някой напълно непознат само за да изпълзи от леглото му на другия следобед и да подхване наново същия порочен кръг. Папараците я преследваха навсякъде и фотоапаратите им щракаха неуморно като челюсти към парче месо. Снимката й редовно лъсваше по първите страници на таблоидите, олицетворявайки всички позорни аспекти на младите холивудски звезди: доказателство, че беше само въпрос на време, преди дяволската машина на славата да изплюе чудовищата свое производство, за да могат хората да злорадстват, доволни, че теориите им за покварата на парите излизаха верни, и да си кажат блажено: „Може и да съм беден, но поне детето ми не е такъв боклук.“

Рита Клей направи всичко по силите си да я върне в релси. „Аврора, губиш контрол над себе си. Аврора, не за това си се борила цял живот. Аврора, не допускай да стигнеш до дъното.“

Но истината беше, че нямаше какво да допуска. Животът вече я беше смачкал и тя не можеше да направи нищо.

Събуди се в нечия къща в Малибу. Не си спомняше как е стигнала до тук.

Лежеше на земята в полутъмна стая, с глава върху смачкан на топка суичър. Като седна, зад очите й проблесна остра, парализираща болка.

Кейси Амос спеше на дивана само по боксерки и провиснал от единия му крак мърляв кец. Някаква блондинка, почти двойничка на Аврора, се беше изтегнала върху него гола от кръста надолу.

Взе такси до имението Наш. Не й пукаше, че през целия път таксиметровият шофьор я зяпа нагло в огледалото за обратно виждане, попивайки и най-малката подробност, за да си изплюе всичко пред някое жълто списание като котка кълбо косми веднага щом я оставеше на адреса. Щом го влечеше…

— Отпред има блокада — осведоми я шофьорът, като свиха по тяхната улица.

Аврора хвърли няколко намачкани банкноти в скута му и отвори вратата. Чак когато се озова в летния зной под ослепителните лъчи на слънцето, осъзна, че с дни наред не беше излизала на светло. Разрови се из чантата си за слънчевите очила, но не можа да ги намери.

Приближавайки се до имението, започна да й става ясно за каква блокадата е говорил таксиджията.

Няколко полицейски коли образуваха барикада, стъпили с предните си гуми върху тротоара. Проблясваха синьо-червени светлини. Ченгетата говореха разпалено по радиостанциите си; единият, явно вживял се в драматизма на ситуацията, стоеше с подпрян пред пасажерската седалка крак и загорял лакът върху тавана на патрулката.

Отвъд барикадата примигваха светлините на линейка.

Линейката беше паркирана точно пред нейната къща.

Аврора ускори крачка, натъквайки се директно на полицая, за нейна изненада застаряващ, погледнат отблизо, който дори не я разпозна в този й окаян вид и който я уведоми, че не може да продължи напред, но тя не го послуша. Къщата и линейката се доближаваха под формата на трепкаща, размазана поредица от картини като от стара филмова лента. Чантата подскачаше по хълбока й, а след няколко стъпки се свлече на земята.

Видя Том отпред. Товареха носилка през задните врати на линейката. Аврора мерна бяло-руса коса, преди да ги затворят.

— Татко? — Думата, която не беше произнасяла от месеци, й се стори единственото логично обръщение.

— Миличка. — Том я прегърна. — Миличка, съжалявам.

— Какво се е случило? — Притиснала лице към гърдите му, гласът й прозвуча като тънко скрибуцане.

Зад линейката се виждаше още едно струпване от полицейски коли. Отвъд него наблъскана тълпа от кръвожадни фотографи щракаше безцелно сред неразбираеми откъслечни крясъци. Блудната дъщеря в прегръдките на баща си беше ценна поза.

— Имам лоши новини, ангелче — каза нежно, милвайки косите й, както правеше, когато беше малка, — много лоши. Случи се нещо с майка ти.

Наложи им се да чакат с часове в болницата. Пиарът на Том пристигна на място, изпровождайки хората си периодично за изявления пред струпалите се на входа журналисти. Да, Шерилин Роуз беше жива. Не, не разполагаха с повече информация. Да, все още очакваха потвърждение на подозренията за свръхдоза.

Стюарт Лъвъл, директорът на „Страйк Рекърдс“, също се появи. Аврора го видя как стисва ръката на Том, след което двамата се прегърнаха за миг.

Искаше й се да си измие зъбите. На път беше да се побърка и имаше чувството, че само това би й попречило. В частната клиника бяха направили неуспешен опит да замаскират острата миризма на антисептични средства с освежител за въздух и от комбинираната смрад й се повдигаше. Тихи загрижени гласове жужаха безцелно по коридора като радио смущение.

Кейси пробва да й звънне, но я накараха да изключи мобилния си. Той естествено не си направи труда да дойде лично.

— Аврора? — Рита Клей клечеше до нея с угрижен поглед и за момент я накара да се почувства като хлапе на парти за възрастни, твърде заети да й обърнат внимание, всичките, с изключение на една жена, чиято доброта я трогна до сълзи. Рита я прегърна. Самотна солена капчица се процеди от едното й око, сякаш някой изстиска кърпа над празен умивалник.

Новината най-сетне пристигна. Донесе я сериозна докторка с добре отработено състрадание по лицето си. Обърна се директно към Том.

— Господин Наш, не успяхме да реанимираме Шерилин — съобщи му докторката. — Направихме всичко по силите си. Моите съболезнования. Жена ви е мъртва.

През следващите седемдесет и два часа свръхдозата на Шерилин Роуз беше основната новина в медиите. Дали беше самоубийство? Спекулациите изобилстваха. Коктейлът от хапчета, открит в тялото й, несъмнено можеше да се опише като прекомерен по нормите на всеки, но пък и трагедията се беше случила не другаде, а в Лос Анджелис, където жените, разчитащи на предписани лекарства, често объркваха дозата. Освен това никъде не бяха открити последни думи.

Или поне не достигнаха до ушите на пресата.

„Том,

Дотук бях. Толкова дълго време се мъча.

Не мога да живея така.

Кажи й истината…

Съжалявам, че аз не успях.“

Том Наш беше намерил писмото до безжизненото тяло на жена си. Още тогава беше осъзнал, че няма шанс да я върнат. Шерилин не бе имала намерение да се събужда.

Наш и Роуз. Над двайсет години брак. В хубавите времена, в началото на връзката си, бяха изпитвали истинска привързаност един към друг, както подобаваше на близки приятели, на съюзници, покорили световните музикални класации, събрали плодовете на славата си — успехът им бе служил като противоотрова срещу трудностите в уговорената дружба. Спор няма, на нея се падаше по-тежката част от сделката. Отдаваше се на дискретни любовни афери, разбира се, но никога нямаше да има нормален живот с нормално семейство. Заради жанра, на който се беше посветил, Том свободно приемаше идеята, че ще трябва да си служи с измама. Правеше всичко да отклони подозренията: каубойското ранчо, сладострастните текстове за красиви жени, показната отдаденост на консервативната политика… Но слуховете упорстваха. Медиите гъмжаха от спекулации около косата му, дрехите му и леката пластична операция, на която се беше подложил в момент на суета.

Напоследък тайните все по-често и по-често отказваха да останат тайни.

Още в началото Шерилин я бяха терзали повече опасения. Лесно му беше на него: вероятно така или иначе нямаше да си направи свое дете. Докато тя, с друг мъж, в някой друг живот, където нямаше да се бори за публичния си имидж и продажбите на албуми, можеше и да свие гнездо. Известно време бяха обсъждали варианта единият от тях да участва в създаването на дете — нямаха никакво желание да съчетават гените си, все едно да заченеш от брат си, — но в крайна сметка бяха решили и двамата да се дистанцират. Някога им се беше сторило най-благоразумно, но като че ли тъкмо там бяха грешали.

Том щракна кибритена клечка. Кехлибареният пламък озари сумрачния двор, откроявайки дърветата, строени като съзерцатели на маскен бал. Поднесе го към ъгълчето на листа и загледа как хищните му пипала плъзват по хартията, овъглявайки я в кафеникавочерно.

Горя, докато думите не се превърнаха в сивкав пушек, изчезвайки завинаги.

След погребението Аврора им каза, че има нужда да попътува сама. Щяла да погостува на приятелка в Европа. Никой не се учуди на желанието й да смени обстановката.

Самолетът й кацна в Париж рано сутринта. Нае си стая в хотел на Рю дьо Риволи, разопакова малкия си пътнически куфар, изпи няколко чаши кафе и проучи картата на града. Не знаеше колко точно ще й се наложи да остане, но се беше въоръжила с търпение.

Апартаментът в Монмартър си беше същият като преди. Идваше зима и небето сивееше, предвещавайки дъжд. Настани се под навеса на просторната веранда, наблюдавайки как външната врата се отваря и затваря, жителите на блока идват и си отиват, докато проливният дъжд облива калдъръмените тротоари, опръсквайки дори пространствата под гумите на колите. Фигури, забързани към сушината на дома, притичваха по улицата под широки чадъри.

Намираше се в непознат град, без човек, на чиято подкрепа да се уповава, без нито един приятел. Беше се променила до неузнаваемост: мократа й коса полепваше по изпитите й страни, уморените й тъжни очи се стрелкаха трескаво към всеки сенчест ъгъл.

На първия ден никой не се появи.

Нито на следващия. Вися с часове на верандата, оглеждайки съсредоточено лицето на всеки забързан минувач; от време на време портиерът идваше да я отпрати, но внимателно, със състрадание в очите, сякаш говореше на бездомно сираче. Тогава сядаше с гръб към някоя стена и прибрани под брадичката колене и пак чакаше ли, чакаше.

На третата сутрин вече се замисляше дали не са се изнесли. Изглежда, мисията й удряше на камък. Беше се хвърлила с главата напред, а те като нищо можеше да са напуснали Париж. Кой знае, може би вече живееха в другия край на света.

Но на същия този ден, когато дневната светлина се изцеждаше от небето, мъжът се материализира от нищото, крачейки през стихийния, несекващ дъжд. Облечен беше в дълго черно палто, стигащо почти до земята, и официална шапка с периферия.

Арно Деверо.

Дъждовната вода се стичаше по скалпа й, гъделичкайки нежната кожа зад ушите й. Цялата трепереше и беше настръхнала от студ.

В първия момент не я разпозна.

Досети ли се коя е обаче, изражението му се промени коренно.

— Искам да знам всичко — рече му Аврора. — От самото начало. Всичко.