Виктория Фокс
Островът на изкушението (63)

61

Устата на Аврора беше пресъхнала, а гърлото й като че ли всеки момент щеше да пламне. Имаше чувството, че е говорила с часове. Миналото сякаш беше намерило дългоочаквания отдушник и се беше изсипало наведнъж: преживяванията й с Том и Шерилин, с Жан и Рубен на острова, с Рита и Кейси, и Фара, с Паскал Деверо и семейството й. Изля цялата си душа — разказа й за всичко, което знаеше, и за всичко, което не знаеше и се боеше да научи.

Стиви Спелър я беше прегърнала с една ръка през раменете. За нейно удивление жената не се отдръпна дори когато грозната тайна на Какатра излезе наяве.

Сега стаята тънеше в мълчание. Стиви първа го наруши.

— Интересува ме за какви се имат тези, че си играят така с живота на хората.

Аврора налетя на Ребека.

— Ти си му съпруга! — обвини я с изнемощял глас. — Знаела си. За всичко си знаела! — Лицето й придоби горчива гримаса. — Как си могла да го допуснеш?

Ребека прие с достойнство обвинението. Момичето заслужаваше откровен отговор, макар и доста закъснял.

— Съжалявам, че си научила по този начин. Още от самото начало знаех, че истината рано или късно ще изплува. Толкова големи тайни не остават скрити задълго.

— Не думай — намеси се остро Стиви.

— Арно Деверо ми разказа всичко, което знаеше. — Устните на Аврора трепереха видимо. — Само че той нямаше представа… — едра сълза се търкулна по бузата й — … не знаеше кои са били истинските ми родители. Кои са. — Тя поклати глава, мъчейки се да разсее отчаянието си. — Виждате ли? Дори не знам живи ли са, мъртви ли са.

Ребека я доближи.

— И аз не знам, скъпа. Казвам ти истината. Само Рубен…

— Как можеш да се държиш толкова хладнокръвно? — озъби й се Аврора. — Хич ли не те е грижа?

— Разбира се, че ме е грижа. Още от началото се потрисах от бизнеса им и какво от това? — Издайническият трепет в гласа й свидетелстваше за дългогодишните й терзания. — Решена съм да напусна Жан. И острова. Всичко приключи за мен.

— Ами останалите? — Аврора избърса носа си с китка. — Останалите деца и семейства? Ами аз? За мен целият ужас тепърва започва. И никога няма да приключи! Как не те е срам да разправяш, че всичко е приключило, когато сте съсипали живота на толкова хора и сте им отнели правото на свобода?

— Никога не съм искала да се замесвам. Кълна ти се от все сърце. Никога.

— Но заради щастливия брак си е струвало да търпиш, така ли?

— Не. Съвместният ми живот с Жан никога не е бил щастлив.

Аврора се изсмя горчиво.

— Да не мислиш, че ми пука за брачните ти несгоди?

Стиви стисна рамото й.

— Недей така. Вината не е на Ребека.

— Не е ли? Затваряла си е очите, твърде голяма страхливка е била, за да се опълчи! — Аврора скочи от леглото, готова да издере очите на Ребека. И щеше да го направи, ако Стиви не я беше възпряла.

— Да не се бием помежду си — посъветва жените в стаята. — Имаме общ враг.

Ребека стрелна към Лори повече от красноречив поглед.

— А, да, за малко да забравя. — Аврора се втренчи в тъмите очи на Лори. — Онази вечер, когато се запознахме на Какатра, едва издържаше да не му разкъсаш дрехите. Общ враг — друг път!

Стиви обърна недоумяващ поглед към Лори.

— Лори е спала с Моро под носа ти. — Аврора насочи вниманието си към съпругата на французина, очаквайки реакцията й с жажда за мъст, достойна за камикадзе: щом беше тръгнала към дъното, щеше да ги повлече със себе си.

Но Ребека я изненада със спокойния си отговор:

— Знам за любовната им авантюра.

— Сигурно ме будалкаш — изстреля Аврора. — Значи се занимаваш и с търговия на мъже, не само на бебета?

— Сложно е… — намеси се в разговора Лори.

Аврора я прекъсна грубо и се развика насреща й, търсейки повод за сбиване.

— Какво е чувството да откриеш, че тъпкачът ти продава деца в Холивуд? Че е лъжец и мошеник, и изнудвач, и престъпник? Питам те. Какво е чувството? — Искаше да ги да нарани дълбоко: и Ребека, и Лори, и изобщо, който й паднеше от техния сой, да им върне услугата за болката, която й бяха причинили.

Лори не потрепна.

— Не ме шокираш. Ребека ми разказа всичко още снощи.

Аврора обърна недоумяващ поглед към Стиви, а по лицето й се четеше абсолютна паника.

— Съжалявам, Аврора — каза й тя загрижено. — Аз също знаех. — Очите й обходиха и трите жени в стаята. — А сега май е време да си поговорим като зрели хора.

 

 

— Признавам, изключително ми беше приятно да наваксаме. — Жан се отправи към вратата. — Ще те помоля обаче да ме извиниш, чакат ме по-належащи задължения.

Зандър сграбчи лакътя му.

— Искам ти услуга, защото си ми длъжник.

— Не ти дължа нищо. — Жан се изтръгна от хватката му и изпъна ръкава на сакото си. — Смъртта на Пол и Емили няма нищо общо с това.

— Има много общо.

— Надарен си с богато въображение, Джейкъбсън — отвърна му Жан с поведението на някогашното недосегаемо момче от академията, поразяващо противника само с поглед или дума. — Всичко е в главата ти. Ако не те съжалявах, досега да съм ти запушил устата.

— Винаги прибягваш до заплахи.

— А ти винаги прибягваш до старата си песен. Отегчаваше ме някога, отегчаваш ме и сега. Радвай се, че не съм от обидчивите. За звяр ли ме имаш? Наистина ли вярваш, че нарочно съм оставил родителите ми да умрат? — Очите му просветнаха. — Събуди се, приятелю.

— Знам какво видях.

— Видял си едно хлапе — заяви Жан. — Видял си хлапе, изпаднало в шок. Ето какво си видял.

В паметта на Зандър изплуваха съкрушителни картини. Семейство Моро, борещи се с вълните, собствените му протегнати през парапета на яхтата ръце, равнодушното бездействие на Жан. Шокът не обясняваше празнотата на онзи син поглед.

— Вече не ме плашиш — обяви на французина. — Някога ме ужасяваше, да. Но тези времена отминаха.

Жан посегна да отвори вратата, но очевидно размисли.

— Знаеш ли какво? Търпях подозренията ти години наред, понеже те съжалявах. Жал ми стана за теб още при първата ни среща в академията. Затова те допуснах до себе си, не защото те исках за приятел, а защото ми беше жал за теб. Сигурен съм, че и ти си го знаел. Издигаше ме в култ, даваше всичко да си на моето място — може би и до ден-днешен е така. Искаш ли да чуеш нещо? Побиваха ме тръпки, като те гледах как ми вървиш по петите и копираш всяко мое действие, всяка дума, как се държиш като някое ревниво момиченце. Всички ти се присмиваха зад гърба: влюбения, безнадежден Зандър Джейкъбсън. Никога не си ме познавал, поне не истински. Не подозираше дори какво ми костваше да съм Моро, от какво се лишавах. И още живееш в неведение. Когато ми се примоли да дойдеш във Франция онова лято — съгласих се. Когато ме умоляваше да те взема в Холивуд — съгласих се. Поиска и в Какатра да ме последваш — пак се съгласих. Преди да ме срещнеш, беше едно нищо. Нищо. Аз те превърнах в човек. Всичко, което имаш сега, дължиш на мен. Включително красивата си жена.

Зандър замахна с юмрук. Жан избегна удара, с едно ловко движение го сграбчи за реверите на сакото и го придърпа към себе си. Лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Хлапак с богато въображение — повтори Жан. — И толкова. А съм готов да се обзаложа, че така ти е било по-лесно. Балсам за гузната ти съвест. Какатра те направи богат. Рубен те направи богат. Аз те направих богат. И за да облекчиш угризенията си, си решил да превърнеш човека, подал ти ръка, в убиец, зъл до мозъка на костите си. Правилно ли съм схванал?

— Фактите говорят… — подхвана Зандър разтреперано.

— Фактите? Добре, да разгледаме фактите. Искаш от мен да ти помогна в укриването на убийство.

— Искам от теб да ми помогнеш да опазя брака си.

Жан го пусна.

— Бракът ти е измислица.

— Не смей да ми казваш кое е истина и кое — измислица. Едва ли схващаш разликата.

— Схващам, че се опитваш да потулиш убийство. Тоест не си много по-извисен от мен, в случай че обвинението ти е основателно.

— Унищожи доказателствата срещу Биби Райнър — нареди му Зандър. — И няма да ме видиш повече.

— В противен случай какво?

— Знам достатъчно да те потопя завинаги.

— Да ме потопиш — интересно казано. — Жан огледа демонстративно внушителния интериор на библиотеката: яхтата го обграждаше като непревземаема крепост, солидна и стабилна. — Чудно как ще стане.

 

 

Максимо Диас се обърна по гръб. Стомахът го присвиваше. Имаше чувството, че пропада все по-надълбоко и по-надълбоко в черните недра на кладенец. Опита да помръдне, но не събра сили. Усещаше тялото си като оловно, а главата му се маеше шеметно. Отнякъде, недалеч, като дезориентирани прилепи долитаха женски гласове.

— Лори — изпелтечи през сухи, напукани устни. Въздухът в непрогледното помещение се точеше като сироп през гърлото му.

Къде се намираше? Краката му бяха премръзнали. Целият трепереше от студ. Гърдите го боляха.

Пресегна се към празното място до себе си и погали въображаемото й лице.

Лицето му се сгърчи в предсмъртна гримаса, протегнатите пръсти се отпуснаха върху леглото и тялото му не помръдна повече.

 

 

— Грешиш — скочи Ребека непримиримо, след като изслуша цялата история на Стиви. — Жан може и да има много провинения, но никога не би станал безучастен свидетел на нечия смърт.

— Твърдиш, че трябва да се вслушам в думите не на съпруга си, а на човека, съсипал живота на това момиче и на още кой знае колко като нея? — Стиви не можеше да повярва на ушите си. — Сигурно се шегуваш.

— Ребека има право — подкрепи я Лори. — Не е способен на подобно нещо.

— Как имате наглостта да го защитавате? — възмути се Стиви. — И двете ли сте се побъркали?

— Точно аз съм последният човек, който би го защитавал — отбеляза Лори. — Като се има предвид какво ми е бил намислил… — Нямаше думи да опише потреса си. — Но какъвто и да е, не е убиец.

— Та ти едва го познаваш! — изкрещя Стиви. Нямаше никакво намерение да подлага изповедта на съпруга си под съмнение. Възмутителното им късогледство я подтикна към дребнави нападки. — Но явно и на теб ти е промил мозъка, както несъмнено прави с всяка женичка, имала нещастието да излезе на пътя му.

— Щом аз не познавам Жан, значи ти го познаваш още по-малко — отбрани се Лори.

— Отвори си очите. — На Стиви й се прииска да я разтърси добре. — Предвидил те е бил за родилка, Лори! Водел е двойствен живот, за който не си си давала сметка. Щял е да ти плати милиони за… за най-безценното нещо! — Цялата тази несправедливост я засягаше лично. — Бебе срещу пари! Как въобще…?

— Той не е човекът, за когото го мислиш — прекъсна я Лори. — Не мога да го намразя просто така.

— Значи си кръгла глупачка.

— Да не спорим помежду си — намеси се Ребека. — Ти сама каза, че…

— Не, връщам си думите, да поспорим. — Стиви посочи Аврора, оклюмала на леглото с кървясали очи, неспособна да осмисли новите парчета от пъзела. — Пред вас стои едно младо момиче, преживяло същински ад, а вие двете с всяка следваща дума демонстрирате точно как на Жан Моро му се е разминавало толкова много време. Застъпвате се за него! Заставате на страната на виновника!

— Не се застъпваме за него — възрази Ребека. — Изобщо не е бивало да се замесва. Но в неговите очи нещата стоят другояче. Родителската любов, поне в биологичния й аспект, не му е понятна. И как с родители като неговите? Мен ако питате, щеше да му е хиляда пъти по-добре в семейство на непознати осиновители. Не се опитвам да го оправдая, ясно е, че не е светец…

Стиви я прекъсна с горчив смях.

— Светец от класа.

— Но не е гледал безучастно как родителите му умират — вметна Лори. — Зандър се лъже.

— Ти пък откъде си толкова сигурна? — изгледа я свирепо Стиви.

— Просто съм.

— Просто си! Ех, Лори, а аз те мисля за интелигентна жена.

— Млъкнете — промълви Аврора. Никой не я чу, понеже скандалът беше в разгара си.

— Разказвал ми е за онзи злощастен ден — не отстъпваше Лори. — Знам истината.

Стиви направи гримаса.

— Нито веднъж не ти е казал истината, бъди сигурна. Ако дори за миг си въобразяваш, че ще заживеете щастливо, нека те уверя, че допускаш най-жестоката грешка в живота си. Не се намираш в шибана приказка, Лори.

— Просто завиждаш — разпали се Лори.

Стиви прихна в смях.

— Моля ти се! Напоследък се наслушах на идиотщини, но тази получава първата награда.

— Млъкнете. — Никой не забеляза как лъскавото острие на ножа изниква от роклята на Аврора.

— Завиждаш, защото Жан не ти е обърнал внимание, а ти се ще да беше. Личи си по разпалените ти приказки по негов адрес; изписано е на лицето ти. Обзалагам се, че си го представяш в леглото си. Всяка жена го желае — и ти не си различна. Спала съм с него и това те измъчва.

Стиви се тресеше от ярост.

— Права си. Защо ли? Защото в природата на мъже като Жан Моро е да лъжат и изневеряват. Вършат ужасни неща и бягат от последиците. Ограбват те до последно. Лори, не искам да се карам с теб. Искам единствено да ме изслушаш. Да ми повярваш. Мъже като него…

— МЛЪКНЕТЕ!

Аврора вдигна ножа в ръка. В очите й се вихреше буря.

Каютата потъна в тишина.

— Дай ми го, Аврора. — Ребека протегна ръка към нея. — Внимателно. Дай ми го.

— Забрави. — Ножът се тресеше в дланта й. — Пропилях достатъчно време. Цели деветнайсет години.

— Прибегнеш ли до него — заговори й умолително Стиви, — значи са спечелили войната.

— Така или иначе са я спечелили. — По едната й страна се търкулна самотна сълза. — А аз загубих. Загубих толкова много, че вече нищо не ми остана.

— И ще пропилееш остатъка от живота си? Не им се давай толкова лесно.

— Права е — подкрепи я Лори.

От гърлото на Аврора глухо се изтръгна смесица между стон и въздишка.

— Знаете ли какво? Струва ми се, че животът не е толкова голяма работа, колкото всички го изкарват.

— Не това е начинът — продължи с утешителен глас Стиви. — Вярвай ми, не е.

Ребека отново протегна ръка.

— Дай ми ножа и лично ще ти доведа Рубен. Става ли, Аврора? Ще ти го доведа. Обещавам преди края на вечерта да намериш отговорите, които търсиш.

 

 

На Рубен му се повдигаше от тази песен. Бяха наели рок групата, оглавила сума музикални класации в последно време — четворка палячовци с тъпанарски прически и толкова тесни дънки, че едва държаха краката си отворени.

Огледа салона за някой служител на охраната. Сигурно вече бяха спипали Аврора Наш. Успееше ли да я затвори някъде до речта си в полунощ, всичко щеше да е тип-топ.

Погледна часовника. Единайсет и половина. Краят му се виждаше.

Хубавото на яхтата й беше, че не предлагаше много скривалища.