Виктория Фокс
Островът на изкушението (62)

60

Маргарет пристъпваше плахо в мрака. Земята под краката й беше неравна, а обувките й — непрактични. Странеше от осветените пътеки, съзнавайки що за лоша шега можеше да й изиграе нечия остра памет. Започнеха ли разпитите на другия ден или следващата седмица, свидетелите щяха да разровят щателно всичките си спомени от злочестата нощ.

За радост Маргарет познаваше острова по-добре от всеки друг.

Под мишницата си стискаше резервната униформа на Енрике Маркес. Чак сега проумяваше как мъже като Ван дер Мейде и Моро бяха развили зависимост към влиятелното си положение. Неволно й беше предоставен достъп до всички средства, необходими за осъществяването на тайния й план — от графика до униформите на персонала. Господин Ван я беше подценил. Открай време допускаше тази грешка.

Най-сетне разпозна очертанията на източния бряг. Вълните се разбиваха в скалите, превръщайки се в пяна. Надяваше се Енрике да не беше преувеличил, изтъквайки се като добър плувец.

Маргарет скъта униформата на уговореното място и вдиша с пълни гърди от нощния въздух. Какво спокойствие.

Тръгна обратно към имението, тананикайки си тихичко.

 

 

Библиотеката имаше духа на преплавал всички морета древен кораб. Стените не се виждаха от рафтове с вехти, оръфани книги и разпънати карти. Стрелката на гигантски компас върху стъклена дъговидна поставка сочеше към открито море. Внушителен античен глобус стоеше сякаш на пост до догарящия огън в камината. Масивен стенен часовник тиктакаше в унисон със сърцето на Зандър, два удара в секунда.

Жан гледаше през прозореца със сключени зад гърба си ръце.

— Трябва да направиш нещо — каза Зандър. — Поне това ми дължиш.

Другият нито помръдна, нито пророни дума. На Зандър му хрумна, че Жан като нищо можеше да е бил капитан на боен кораб в някой предишен живот. Открай време имаше такова излъчване: предвечно, сякаш дори пясъците на епохите го отминаваха незасегнат.

— Рубен не допуска чужда намеса в работите си — отговори му той. — Не мога да ти помогна.

Зандър не му беше спестил нищо: малтретирането на Биби, смъртта на Линъс, заплахите на Дърк.

— Налага се. Още не е късно да спрем произволите му.

Жан се позасмя и се обърна към него.

— Произволи?

— Отлично знаеш за какво говоря?

— Опасявам се, че не знам. Май ще трябва да ми обясниш.

Зандър стовари юмрук върху масата помежду им.

— Не се подигравай с мен, Жан. Накарай Рубен да хване юздите на Дърк, и то веднага, или, кълна се, ще разкрия пред целия свят тайната ти.

— За Какатра ли? Давай. Сигурен съм, че властите ще изслушат с интерес и за твоето участие.

— Не ме приравнявай с вас.

— Защо не? Доколкото си спомням, и ти изкара доста парички.

— И до последния цент ги вложих в благотворителни каузи.

— Винаги си бил същински символ на целомъдрието.

— В сравнение с теб — не си далеч от истината. — Зандър изигра коза си с финес. — Да не увъртаме повече, Жан. Не говорех за тайната на Какатра. Говорех за тайната от миналото ни. За случилото се при последното ни съвместно мореплаване. — Последва многозначителна пауза. — Ако си готов да вдигнеш завесата, повярвай ми, на твое разположение съм.

 

 

Максимо Диас остави чашата си с омекнали колене. Морска болест ли го беше хванала?

— Какво има?

Виждаше лицето на Лори размазано.

— Нищо — успя да отговори с пресипнал глас. Никога досега не беше страдал от морска болест. — Добре съм.

Прималяваше му. Стомахът го стягаше, сякаш му се ходеше по голяма нужда.

— Просто трябва да полегна за малко. — Олюля се на краката си, едва сдържайки се да не повърне. — Веднага.

— Макс…

Ненадейно подът се вдигна да го посрещне. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бяха суровите очи на онова досадно хлапе. Последното, което чу, беше трясъкът на счупено стъкло.

 

 

— Да го отведем в някоя от спалните за гости — предложи Ребека Щутгарт с дискретен глас, докато двете с Лори помагаха на Максимо да се изправи. Бяха привлекли вниманието на няколко от посетителите.

— Добре съм, добре съм. — Максимо заваляше думите. От крайчеца на устата му провисваше лига и се точеше към пода.

Лори вдигна поглед. Сведе очи в бързината и веднага се вгледа пак. Класически жест на изумление, достоен за филмов кадър.

Невъзможно.

Отсреща, в другия край на салона, ясно като бял ден видя… можеше да се закълне, че видя…

Би разпознала тези черни очи навсякъде дори след толкова много време.

Рико Маркес.

 

 

Рубен разпита охраната. Гаджето на Лори Гарсия, някой си безславен актьор красавец, беше пийнал повечко. Разполагаха с медици на борда, но не му се щеше да ги впряга заради някакъв си некадърник. Къде си мислеше, че се намира — в училищната дискотека ли?

— Казах ти, че тези отвари са смъртоносни — прошепна дрезгаво Кристина Майкълс, облизвайки устни. — Ако не те познавах, щях да си помисля, че целиш да се възползваш от нас.

Рубен изтръпна. През годините Кристина се беше подлагала на толкова пластични операции, че лицето й приличаше на купа с желе.

Издърпа един от служителите на охраната настрана.

— Намери Аврора Наш и я отведи в каютата ми. На момента. Свършиш ли работата, идваш сам да ми докладваш. Ясно ли е?

— Да, шефе. — Мъжът тръгна нанякъде.

Рубен изпита същото чувство на задоволство, както когато хванеше риба и я изкормеше собственоръчно. Ако пиянството на Максимо Диас беше най-големият дявол за тази вечер, щеше да го преглътне. В крайна сметка всички хлапачки като Аврора бяха един дол дренки: уплашени лигли, търсещи внимание и две-три благи думи. Щеше да си поприказва с нея и да й пробута някоя история. Да й наговори каквото искаше да чуе — все пак това беше по неговата част.

Май напук на всички тревоги празненството щеше да протече безинцидентно.

Рубен изсмука една солена аншоа от пръста си. От двайсет и четири часа насам чак сега му се отваряше апетит.

 

 

— Да извикаме ли лекар? — попита Лори, поддържайки с рамо едрото туловище на Максимо.

— Нека си отспи — отвърна Ребека. — Няма смисъл да създаваме паника.

Клатушкащото се трио слезе тромаво по стълбището. Ребека отвори вратата на първата каюта по коридора и двете го довлачиха вътре. Максимо се стовари върху леглото и моментално заспа.

Рико Маркес…

Лори опита да се отърси от спомена. Нямаше начин да е бил той; абсолютно налудничаво хрумване. Пък и нали още беше в затвора? От толкова време дори не се беше сещала за него. Просто напрежението й идваше в повече. Онова смахнато сервитьорче я беше изнервило, заради него й се привиждаха разни невъзможни неща.

Умишлено върна вниманието си към Максимо.

— Не разбирам какво му е — каза на Ребека. — Не е пил чак толкова много.

— Цяла вечер ли сте заедно?

— Не, но…

— След час ще е като нов. — Свалиха обувките и чорапите му, оголвайки продълговатите, восъчно бледи ходила, които Лори, незнайно защо, намираше за отблъскващи. При вида на угриженото й изражение Ребека добави любезно: — Наистина ще се оправи.

Лори притисна длан към челото на Максимо. Кожата му беше лепкава и излъчваше топлина, дишаше на пресекулки. Трябваше да го огледа добре.

— Може ли да запалим лампата?

— Да го оставим да поспи — посъветва я Ребека, придърпвайки я към вратата. — На сутринта ще ти е благодарен.

 

 

Енрике Маркес имаше чувството, че го е блъснал влак. С бясна скорост.

В момента лежеше на релсите, останал без дъх, докато пред очите му танцуваха звездички, а мозъкът му бучеше като в тенекиена кутия.

Лори го беше видяла. Беше го погледнала право в очите. Само за част от секундата, но и толкова стигаше…

Мамка му!

Някогашната искра беше пробягала помежду им. Точно тя можеше да му изиграе лош номер. Чувствата му към нея не се бяха променили. По-прекрасна беше от всякога, по-прекрасна дори, отколкото си я спомняше.

Енрике отиде в тоалетната да наплиска лицето си със студена вода. Ръцете му трепереха.

До тук всичко беше просто и ясно: планиране, преследване. Сплашващи писма. Но най-елементарното действие — да я види на живо, да срещне погледа й, някак беше разклатило нервите му.

С чисто черна омраза се живееше по-лесно, отколкото с тази сива неустановеност.

Завъртя сребърната халка на пръста си.

Какво беше прочел в очите й? Че го беше познала — беше. Но имаше ли и нежност? Дали още го обичаше? Възможно ли беше? Може би да. Но нима беше изключено през цялото време да е знаела, че той — добрият стар Рико, първата й любов, той беше изпращал писмата? Може би от отдавна чакаше да се хвърли в прегръдките му. Може би я измъчваше вина заради предателството й и се надяваше на втори шанс…

В съзнанието му се натрапи грозна картина: отломки от красотата й, парчета от божественото тяло, които бе докосвал и целувал в младините им, разпилени из океанското дъно… Досущ като момче, на път да откъсне крилцата на пеперуда, Енрике изтръпна при мисълта да унищожи това съвършенство.

Не!

Виждаше образа не на жената, в която се беше превърнала Лори през последните три години, а на онова възлюбено момиче, чиито ръце се бяха увивали около кръста му от задната седалка на мотора, на невинната хубавица в оръфани кецове и мрежест потник, капнала след поредния дълъг работен ден — как идваше на пристанището, а той засенчваше очите си с ръка, за да види лицето й още отдалеч.

Ароматът на кожата й. Енрике вярваше, че гневът му го е потулил, затрупал го е под пластовете болезнени спомени, но ето че пак се събуждаше в обонянието му, изникваше като пролетно цвете изпод пръстта.

Как не го беше проумял досега? В момента му се струваше очевидно. Тази вечер не беше тръгнал на мисия да унищожи Лори, а да си я върне. Винаги му беше принадлежала. Просто трябваше да й отвори очите.

 

 

Лори беше сигурна, че чува гласове откъм съседната стая. Когато двете с Ребека излязоха тихо от стаята на Максимо, тя допря пръст до устните си.

— Тук има и някой друг — каза шепнешком.

С разпалено любопитство тръгнаха към звука. Две жени разговаряха оживено: едната с истеричен, другата с утешителен тон. Лори разпозна гласа на втората — Стиви Спелър.

Свъси вежди към съпругата на Жан.

— Какво става тук?

Ребека опря длан във вратата и я побутна леко.

 

 

Най-неприятната част беше да види въодушевеното личице на Ралф, долепено до прозореца на горния етаж. Момчето се взираше в далечната яхта, сякаш пред него беше най-изящното творение на света.

Маргарет го отдръпна от стъклото.

— Време е да си лягаш, съкровище. — Качи го в леглото и подпъхна завивките около тялото му както обичаше, превръщайки го в същинска гъсеница. После го целуна по челото. Важно беше всичко да протече както обичайно.

— Кога ще се върнат? — попита я момчето сънено. — Кога ще се върне Жан?

Тя го погали по косата.

— Няма да е скоро.