Виктория Фокс
Островът на изкушението (30)

28

Наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Три часа до отплаване

— Мамка му!

Рубен ван дер Мейде излезе от душа, псувайки под нос. Не му ли се полагаха поне десет минутки спокойствие преди голямото събитие? Явно не. Още не беше подредил в главата си информацията от кризисната среща с Жан, а вече му бяха съобщили по интеркома, че един от високопоставените гости е подранил. Шибани звезди!

Рубен слезе гол по стълбището. Предпочиташе да се разхожда из къщата както майка го е родила. Кърпите му се пречкаха в краката.

— Госпожице Дженсън — извика той и икономката се появи моментално. Голотата му не я изненада. Но може би детето беше наблизо.

— Господин Ван! — неодобрително рече тя и тутакси му подаде един от комиксите на Ралф, за да се прикрие. Тялото на Рубен я отвращаваше — как не го беше срам да се шляе насам-натам в такъв вид! Да не би да си въобразяваше, че е привлекателен! Изглеждаше отвратително. Чак й се догади при спомена за преплетените им голи тела. Беше преди много години и ако не друго, тогава поне го биваше в леглото. А и не изглеждаше така.

— Ще бъда готов в седем и нито минута по-рано — заяви той, дръпна комикса от протегнатата й ръка и го хвърли на пода.

Маргарет кимна.

— Очаквате ли подранили гости? — Тя се надяваше човекът й да не е оплел конците. Младостта му леко я притесняваше. Дори най-беглата мисъл, че Рубен е надушил нещо, я ужасяваше.

— Вече имаме един. Познай кой!

Маргарет отвори уста да отговори, но от стълбището към двора долетяха разговори и приближаващи се стъпки.

— Да му се не види! — Рубен се завъртя на пети и се втурна нагоре по стълбището, вземайки стъпалата по две, по три, досущ маймуна в джунглата. — Задръж ги! Ще сляза след малко.

След пет минути се появи на двора в изряден вид, с бели шорти и пусната памучна риза с разкопчани горни копчета. Очите му се спряха на загледания в океана почетен гост — едър мъж, изтупан в ленен костюм с цвят на ванилия. До него кудкудякаше свита от десетина-петнайсет раболепни служители.

— Джакс Джаксън! — извиси глас Рубен, протягайки ръка към олимпийския мегашампион. — Каква приятна изненада!

Почетният гост се обърна с маниера на човек, уверен, че всеки срещнат му завижда и мечтае да бъде на неговото място.

— Как е, Руб? Екстра местенце, няма спор!

Двуметровият атлет се облегна на мраморния парапет. Тялото му беше изваяно като скулптура — съвършени, яки мускули и физика на бог. Същинско превъплъщение на изяществото. Той се славеше като най-бързия човек на планетата, притежател на световния рекорд за стометров спринт. Олимпийската тренировъчна програма на Джакс включваше чести посещения на спа комплекса за отмора и възстановяване на силите и това обясняваше фамилиарниченето му с Рубен.

— Доволен си от престоя си, нали?

— Иска ли питане? Разпускам юнашки.

Рубен продължаваше да мисли за разговора тази сутрин и не успяваше да се отърси от чувството на страх. Едно бренди несъмнено щеше да му дойде добре.

— Леле, че жега! — Джакс вдигна ръце и подуши първо едната, после другата си мишница. Гледката наподобяваше на куче, препикаващо дърво. — Хей, Руб, хайде да ни поразведеш из имението преди купона!

Рубен едва сдържа негодуванието си. Ала от Джакс нямаше отърваване. Боже мили, колко звездни задници беше целувал през последните трийсет години! А уж и той самият беше знаменитост! Кой целуваше неговия задник?! Кой?

Усмихна се вежливо и каза:

— С най-голямо удоволствие.

По-незабележима и от сянка, Маргарет Дженсън се шмугна в къщата. Да бъдеш никой има своите предимства. Свободен си да действаш напълно незабелязано. Питаше се защо Рубен бе така притеснен. Един-единствен човек знаеше за плана й, а той се очакваше да пристигне поне след час. Имаше нещо друго… Шефът й неслучайно провеждаше срещи с Жан и се скиташе из имението като преследвано животно…

Очакваше с нетърпение качването му на яхтата заедно с всички останали надменни богаташи, заради които островът тънеше в поквара. Възмездието й нямаше да се стовари само върху главата на господин Ван. Щеше да отмъсти заради всички жени по света, заради всички майки. Престъплението срещу самата нея оставаше в сянката на една всеобхватна неправда, на която бе станала неволен свидетел. Беше изпитала последствията върху гърба си — никоя майка не заслужава да бъде манипулирана по такъв долен начин и лишена от най-скъпото в живота си. Коварният господин Ван използваше думи като „хуманитарен принос“ и „благотворителна дейност“, прибирайки парите от нечестния бизнес до последен цент. Нищо чудно, че се къпеше в разкош. Крал беше от наивните и доверчивите, от хора, които на драго сърце ръсеха пари, за да защитят безценните си репутации, а нощем спяха спокойно с увереността, че помагат на клетите жени. Единствено тя имаше щастието да остане в живота на момчето, понеже господин Ван беше решил, че иска наследник на империята си.

Дали в последния момент щяха да осъзнаят какво се случва? Дали щяха да имат няколко секунди за угризения и разкаяния? Или смъртта щеше да ги връхлети мигновено?

Маргарет приготви бутиковия костюм на модна къща „Моро“, в който щеше да се преоблече господин Ван след обиколката с Джакс. Няколко минути в компанията на олимпийския идол й бяха достатъчни да определи що за човек е. През живота си беше срещала множество известни лица, но този като че ли беше най-заблуденият от всички. За какъв се имаше, за божество ли? Дори не благоволи да я погледне. Икономката беше вън от неговия радар — не беше богата и знаменита, нито пък млада и красива. Джакс беше всеизвестен женкар. Една колежка от спа комплекс „Риф“ й беше казала, че прочутият атлет се лекува на острова не от друго, а от пристрастеност към секса. Цялата тази работа с релаксацията и възстановяването на силите си беше чиста заблуда на противника. Ако остров Какатра можеше да говори… Миналия месец им беше гостувал световноизвестен аренби изпълнител за лечение на манията му по вдигане на тежести. Нарамвал каквото му падне — шкафове и маси в мебелни магазини, коли по улиците… Тежестите във фитнес залата били за слабаци и много леки за него. Терапевтът му се принудил да закове мебелите в пода на кабинета си!

Веднъж да свършеше всичко, като нищо щеше да издаде книга. Маргарет погледна часовника си. Появеше ли се Енрике Маркес след час, връщане назад нямаше. Една мъничка частица от нея протестираше срещу дръзките й планове. Мисълта, че всички тези хора ще измрат, ще се издавят като плъхове… А оцелелите? Тях ги очакваха акулите. Тази част на океана гъмжеше от акули. Беше виждала как черните им перки порят водната повърхност, тихо, смъртоносно и опасно близо до брега. Представяше си как зъбите им разкъсват на парчета съвършените холивудски тела, раздират дизайнерските рокли, как дълго обгрижваната кожа подпухва и посинява, как ужасените им писъци огласят нощното небе…

Не трябваше да я гризе съвестта. Тук думата „съвест“ беше съвършено непозната. Тя принадлежеше на речник, изчезнал преди дълги години и гниещ на океанското дъно. Господин Ван беше създал игра без правила, без милост и без състрадание.

Планът трябваше да бъде осъществен. В името на Ралф и на общото им бъдеще. В името на всички жени, изпаднали в нейното положение. И на онези, на които не им беше провървяло.

Дълго време беше отлагала — от нерешителност и страх, че властта е в ръцете на господин Ван. А всъщност беше в нейните ръце. От самото начало.

Настъпи мига да си върне отнетото.

От другата страна на острова, във вилата, където прекарваше повечето си дни, Ребека Щутгарт наблюдаваше съпруга си. Неотдавна със смайваща яснота я бе споходило странно прозрение: вече не го мразеше.

Омразата й към Жан Моро имаше дълги корени, но не можеше да се опише като омраза в общоприетия смисъл. Беше го ненавиждала, защото го обожаваше. Боготвореше го от мига на първата им среща, но дори след десет години брак не бе успяла да породи същите чувства и у него.

Погледът й го следваше, докато плуваше дължина след дължина в басейна под прозореца. Силните му ръце пореха водата с тихи, спокойни движения, а тялото му се плъзгаше като копринена лента, носена от вятъра. Веднъж й беше споделил, че месеци наред след злополуката плувал всяка божа сутрин. Борел се с вълните с километри, докато мускулите му не откажели. Срещата с океана се превърнала в мания.

Периодът на ухажване беше минал като миг. Жан, младеж на двайсет и три, а тя — по-възрастна с цяло десетилетие. Баща й ги беше сватосал чрез серия от обеди и банкети. Ребека реши да пренебрегне факта, че трети човек дирижираше връзката им. Вярваше, че въпреки машинациите на баща й в отношенията им с Жан има и нещо истинско.

Моро беше най-сексапилният мъж, когото познаваше. Излъчваше съблазън и страст. Те надничаха от очите му, от тези сини ириси, които меняха тоновете си като океан в разгара на буря. Струяха от устните му. От кожата му. От уханието му, свежо и чисто като утринен сняг.

Но това не беше всичко. В основата на увлечението й стоеше ранената му душа. Бе повярвала, че може да я достигне и утеши. Постара се да намери път към изстиналото му от липса на нежност сърце. Имаше усещането, че го разбира както никой друг — далеч по-дълбоко от равнодушните му родители, вкаменили душата му с престъпната си небрежност. Представяше си безрадостното му детство, лишено от топла грижа и привързаност, крехките младежки години, в които никой не го беше ценял и обичал и в които се беше чувствал едва ли не като грешка на природата и нежелан резултат от случайно невнимание. Ребека се надяваше, че с времето у него ще се събудят чувства, горещи и нестихващи като нейните.

В началото на връзката им правеше любов с нея като за последно.

Правеше любов…

Поривът, който погрешно беше взела за страст, въплъщаваше стремежа му към триумф, към придобиване на нещо, което му се полагаше като даденост. Дали наистина не го правеше, за да запълни липсата на обич в живота си?

С времето осъзна, че в сърцето на Жан Моро цареше зима, и никое слънце във Вселената не можеше да го стопли.

След партито на Рубен Ребека щеше да напусне острова завинаги. Бракът им беше приключил. Жан се отнасяше добре с нея, проявяваше и състрадателност. Когато баща й почина, съпругът й я притисна в обятията си и я обсипа я с целувки, докато тялото й престана да се тресе. Но Ребека знаеше, че не я обича. Знаеше, че се е съгласил на брака единствено защото не вярваше, че светът може да му предложи друго.

Чудно ли беше, че двамата търсеха убежище в различни посоки? Ребека — вечно устремена към пламенност, а Жан — към нещо, в чието съществуване се съмняваше, но за прашинката вероятност беше готов да стигне накрай света.

Не се примири никак лесно, когато научи за другите жени. Заживя с тази лъжа, която не спря да я измъчва.

Години наред опитваха да си родят детенце. В нейните очи това щеше да е преломната точка в живота на Жан, събитието, което щеше да го промени. Бленуваното дете така и не дойде на бял свят.

Ужасена от мисълта да го загуби, Ребека бе изрекла фаталната самоизмама, че той е отговорният за безплодието им. Жадувала беше да го нарани заради студенината му. Омразата, породена от любов, е най-пагубна.

Появата на испанката я беше разтърсила. След всичките тези момичета Жан беше за пръв път толкова запленен. Отначало Ребека се изненада, че щяха да работят заедно, но сега съзнаваше, че Лори и тайната й бяха път към спасението.

Някога Ребека Щутгарт беше могъща жена. И може би все още беше… Ако знанието беше сила, тя я държеше в ръцете си.