Виктория Фокс
Островът на изкушението (27)

25

Аврора

 

Аврора и Паскал пристигнаха на парижката „Гар дю Нор“ рано вечерта в петък. Главата на Аврора се беше замаяла от шампанското, което бяха пили във влака по настояване на приятелката й, и макар Аврора да не виждаше повод за празнуване, алкохолът й се отрази добре. Не искаше да си спомня за причината на пътуването и за мръсната думичка с „а“. Но не вървеше да се оплаква пред Паскал — все пак приятелката й беше претърпяла цели два аборта.

Арно и Жизел Деверо бяха изпратили шофьора си, привлекателен млад иранец на име Алекс, да ги вземе от гарата. Двамата с Паскал очевидно се познаваха добре и бърбориха на френски по целия път към апартамента в Монмартър.

Аврора беше свикнала с лукса, но не и във всичките му разновидности. За пръв път се докосна до истинска изтънченост и поразителен финес. Родителите на Паскал обитаваха елегантно обзаведен апартамент на най-горния етаж в стара и красива сграда навръх Монмартър. Жилището беше огромно, отрупано с ценни произведения на изкуството. Големият овален прозорец предлагаше изглед към цял Париж: Айфеловата кула, „Нотр Дам“ и копринената серпентина на река Сена.

Алекс забеляза заплененото изражение на Аврора.

— C’est jolie, n’est-ce-pas?

Аврора нямаше представа какво й говори, но подразбра, защото знаеше, че фамилията на Анджелина Джоли означава „красив“.

— Да… très. Много…

—_ A bientôt!_ — сбогува ce Паскал с Алекс и той си тръгна. После се обърна към Аврора и заяви: — Ще трябва да се постараеш малко повече. Няма нищо по-ужасно от американка, която не си прави труда да научи езика.

Момичето влезе в кухнята и отвори хладилника, който беше голям колкото цяла стая, заредена с хранителни продукти, рафт с шампанско „Вьов Клико“ и малки бурканчета с корнишони и хайвер.

— Родителите ми ще очакват от теб да говориш поне сносен френски.

Аврора се притесняваше от срещата със страховитата двойка Деверо. Изобщо нямаше да се учуди, ако в момента си лафеха с президента. (Франция имаше ли президент? Или… премиер? Нямаше представа.)

— Уи… но… сий ву плее… — занарежда тя с ужасен акцент.

— Случайно аз да съм се появила в Англия, без да разбирам думичка от езика ви? — Паскал грабна две чаши и отвори втората за днес бутилка шампанско. — Това е проява на неуважение.

— Може и така да е.

— Дано наваксаш. — Паскал запали цигара. — Пуши ли ти се?

Покани я в една от стаите за гости — бонбонено розови покои с позлатени канделабри и кралско легло с четири колони, както си му е редът. Родителите й я бяха водили на екскурзия в Париж по време на едно от европейските им турнета преди много години, но през по-голямата част от престоя Аврора се беше окупирала в хотелската стая, нагъвайки френски чипс и зяпайки Ем Ти Ви. Том и Шерилин бяха прекарали цялата почивка в препирни, сякаш и двамата не можеха да се помирят с идеята, че ще трябва да издържат толкова време заедно. Единственият й хубав спомен от цялата екскурзия беше посещението в „Юродисни“ през последния уикенд. Естествено, майка й не беше благоволила да ги придружи.

Силно впечатлена от скъпите антикварни мебели и масивната порцеланова вана с излети чугунени крака, Аврора се питаше откъде ли бяха намерили всички тези красиви неща. Лесно беше да хвърляш пари по коли и тривиални скъпи вещи. Докато тук всичко беше стилно, изтънчено и неприсъщо на американския лукс.

Тъкмо разопаковаше багажа си, когато чу вратата да се отваря и откъм коридора долетяха ентусиазирани поздрави на френски. Тук-там из непознатата реч разпознаваше собственото си име, само дето френското „р“ го караше да звучи като кашлюкане — … рр-орр-а. Аврора излезе от стаята, за да се запознае с домакините.

Паскал пушеше с майка си. Жизел беше с палто и кожени ръкавици в шоколадов цвят. Двете си бърбореха по-скоро като сестри, отколкото като майка и дъщеря. Толкова много си приличаха, че човек наистина можеше да ги сбърка — гарвановочерни коси, дребно телосложение и подчертано експресивен начин на говорене. Арно наливаше бренди. Осанката му беше типично френска: прошарена коса, стройно и стегнато тяло, дълъг нос, бяла ленена риза с разкопчана яка и фина златна верижка на по сбръчканата шия.

Паскал зачурулика въодушевено:

— Maman, papa, запознайте се с Аврора Наш, ma meilleure amie. Моята скъпа приятелка.

Жизел я прегърна.

— Най-добрата приятелка на Паскал е и наша най-добра приятелка. — Гласът й звучеше гальовно, но даваше всекиму да разбере, че в следващия миг може да смени тона и да те изяде с парцалите. — Добре ли пътувахте?

— Oui, merci. Très bien. Merci.

Паскал я изгледа, но Аврора не проумяваше къде е сбъркала. Арно протегна ръка и тя я стисна.

— Bonsoir.

Седнаха да вечерят — с изключение на Жизел, която ги гледаше и пушеше. Паскал им разказа за училище ту на френски, ту на английски, а Аврора я допълваше с дума-две. Не беше свикнала да се чувства така неловко. За пръв път в живота си изпитваше чувство на малоценност. Макар и богаташка дъщеря с множество привилегии, тя самата не беше постигнала нищо в този живот.

Жизел зададе рутинния въпрос за родителите и певци, les chanteurs, и Аврора се притесни. Колкото и ужасно да звучеше, Том и Шерилин изглеждаха една банална и блудкава двойка на фона на семейство Деверо. Жизел и Арно разискваха исторически, политически, художествени теми… Нищо чудно, че дъщеря им беше ерудирано и самоуверено момиче. Докато единствените дискусии в нейния дом се въртяха около касовите албуми на родителите й и съотношението между меденото и канеленото в косата на Том. Освен това не си спомняше кога за последно са вечеряли всички заедно като истинско семейство.

Напрегна се да си спомни уроците по френски на мадам Тейлър. Никога не беше внимавала в клас, а и беше загубила всякакъв интерес към езика след принудителния дебат с Юджини Бофърт относно разликата между croque monsieur^[1] и croque madame.

— Те са… Ils sont… bon… добре… — подхвана тя, но френският явно не й се удаваше.

Жизел се засмя. Аврора искаше да им обясни, че само защото по някаква случайност Том Наш и Шерилин Роуз й бяха родители, това не означаваше, че е тяхно копие и че ще тръгне по техните стъпки, наследявайки кариерата им на сладникави изпълнители на американски рок балади за безмозъчни домакини. Стига да пожелаеше, един ден тя можеше да бъде част от творческия или политическия елит на страната.

Причината за посещението й и мръсната думичка с „а“ не бяха споменати. Аврора предполагаше, че е редно да благодари за грижите, но подобни теми не се сервираха току-така с десерта тарт татен. Пък и Паскал все я уверяваше, че „а“ не е кой знае какво и няма защо да прави от мухата слон. Тя не беше от най-състрадателните, но пък и нямаше защо да очаква съжалението й. Грешката беше изцяло нейна.

Арно беше споменал нещо за docteur и толкова. Когато си легна, Аврора положи огромни усилия да прогони страха от утрешния ден.

 

 

Всичко се случи на следващата сутрин, събота. Паскал я придружи до частната клиника, въоръжена с купчина френски клюкарски списания и пълна невъзмутимост. Докторът беше изтъкнат лекар с посребрели коси и керамични зъби.

Използваха някакъв вакуум, подобен на прахосмукачка. Докторът непрекъснато повтаряше думата bèbè. Колко ли такива процедури беше извършил? Включително и на Паскал…

Аврора съсредоточи погледа си в тавана. През цялото време тръпнеше в ужасено очакване да чуе паническия крясък на доктора при вида на шесткракото изчадие, засмукано от прахосмукачката. Но не се стигна дотам. Беше най-обикновено бебе. Или поне щеше да бъде бебе.

От ъгълчето на едното й око се търкулна самотна сълза. Какво ли би било един ден да роди и да стане майка… Слушайки историите за момичета, отървали се от нежелана бременност, Аврора винаги се поставяше на друго, по-високо ниво. Що за жени бяха това! А ето че по ирония на съдбата лежеше по гръб във Франция, докато й правеха аборт.

В този момент Аврора се закле да промени живота си. Вече не беше хлапачка, а жена. Беше сглупявала многократно и беше преследвала моментната тръпка, без да я е грижа за околните. Само защото носеше името Аврора Наш. Но това… това bèbè вещаеше промяна. Какъв беше този идиотски свят! Създаваш живот и го хвърляш на боклука, без да ти мигне окото, докато най-добрата ти приятелка чака отвън, нагъва кроасан с шоколад и прелиства „Пари Мач“!

Дадоха й хапчета и я предупредиха, че ще има болки в корема. Върнаха се в апартамента и Аврора потъна в неспокоен сън.

По някое време усети, че Жизел и Арно се прибират. Минаха часове, небето притъмня. Вратата на стаята се отвори. Беше Жизел, която притисна ръка към челото й и прошепна нещо на френски. Паскал легна до нея и погали косата й. Спохождаха я странни сънища, сънища за реки, поели към океана… Събуди се в четири сутринта, седна на тоалетната и видя струйката кръв. Къде ли беше bebe? В някоя боклукчийска кофа? Опаковано в найлонова торба? Осъзнаваше, че не е нищо повече от дребно мекотело, че не е човешко същество и все пак, и все пак…

В неделя се почувства по-добре. Паскал трябваше да се връща в „Света Агнес“, а Жизел телефонира на госпожа Стокър-Лийч, че грипът на Аврора се е влошил и ще се наложи да остане още няколко дни в Париж.

— Идвай си по-скоро, че ще откача без теб — каза Паскал на тръгване.

— Ще се видим след няколко дни — обеща Аврора.

Паскал я гушна набързо, взе си довиждане с Жизел и изчезна. В този момент Аврора проумя, че настъпеше ли денят, в който нямаше да прекарват всяка една минута заедно, а той несъмнено наближаваше, Паскал щеше да й се изплъзне като вода между пръстите.

 

 

Аврора стана по обед, отиде в хола и седна на дивана до Жизел. Продължаваше да я мъчи чувството, че ако стои дълго права, вътрешностите й ще се изсипят на пода.

Пийнаха по едно горчиво, гъсто кафе с бисквити и Жизел й разказа за деня, в който за пръв път срещнала Арно. Били осемнайсетгодишни студенти. Звучеше така романтично, така… интелектуално.

— Любов от пръв поглед? — попита Аврора.

Жизел се облегна на лакът и се загледа през прозореца.

— В началото се влюбих в брат му. В Пол.

— Скараха ли се за теб?

— Не — засмя се тя. — Пол обичаше Емили. Арно и Пол бяха неразделни, но и крайно различни. До ден-днешен вярвам, че Пол и Емили гледаха на нас като на ужасно скучна двойка. Ние обичахме да говорим за социология, история и революционни промени. Те пък си падаха по мода, музика, пари и купони. И все пак Пол беше голям чаровник. Нали казват, че противоположностите се привличат. — На лицето й изгря усмивка. — Е, поне моят случай се оказа такъв.

— И какво стана после?

Жизел пийна глътка кафе.

— Пол ме запозна с брат си, Арно. Вероятно ме съжаляваше. — Аврора не можеше да си представи кой би съжалил жена като Жизел. — И така, двамата с Арно се сприятелихме, влюбихме и се оженихме.

— Виждате ли се още с брат му?

— Пол и Емили загинаха. — Аврора си спомни, че Паскал й беше разказала за злополуката. За трагичната смърт на родителите на братовчед й. Същият онзи братовчед с белега върху горната устна.

— О…

— Не си ли чувала за Пол и Емили Моро?

— Чувала съм. — Модна къща „Моро“ беше номер едно и тя имаше техни тоалети с инфарктни цени.

— Двамата с Арно са от различни бащи, затова и фамилиите им са различни.

Значи Паскал не беше просто дъщеря на световноизвестни френски политици, но и племенничка на модната икона Пол Моро!

— До леглото на Паскал в пансиона има една снимка. Вие двамата с Арно и един мъж. Той ли е синът им?

— Да — рязко отвърна Жизел. — Макар че напоследък не се срещаме често.

— Не сте ли близки?

— Бяхме. Някога. Или поне двамата с Арно бяха. Съпругът ми открай време мечтае за син. Още кафе?

— Не, благодаря.

— Когато Жан беше малък — продължи Жизел, отправяйки се към кухнята, където гласът й заглъхна отвъд междинната стена, — често изпадаше в мрачно настроение. Вечно търсеше уединение. Личеше си, че в надарения му мозък се мътят дълбоки, но несподелени мисли. Струва ми се, че харесваше единствено Паскал. Арно се опитваше да ме убеди, че е дете и че ще се промени.

— Кога починаха родителите му?

— Когато беше на четиринайсет. Били заедно на яхтата. Голяма трагедия.

— Ти май никога не си го харесвала…

— Той не ми даваше възможност да го опозная. Жан Моро присъства в живота ми от трийсет години, а до ден-днешен не мога да заявя, че го познавам.

— Двамата с Арно срещат ли се?

— Преди няколко години Жан се замеси в дейност, която не одобряваме. Оттогава Арно не търси контакти с него.

— Но нали е поел управлението на бизнеса на родителите си?

— Има и други неща.

— Какви неща?

— Не ми се говори за това.

— И все пак?

— Не и не! — Резкият отказ на Жизел я стъписа. — По-добре да не знаеш!