Виктория Фокс
Островът на изкушението (54)

52

Лори

 

— Трябва да направим изявление пред пресата — каза Жаклин Спарк. Намираха се в сградата на „Един щрих“ на Пико булевард. — Няма друг начин.

Лори кимна. Седеше пред бюрото на пиара си с ръце в скута.

Жаклин стана.

— Съжалявам — продължи Жаклин, заобикаляйки бюрото си, за да застане до нея. Вероятно би прегърнала някогашната Лори, но не и тази. Тази излъчваше твърдост, предателството на Жан Моро я беше превърнало в камък. — Опитах да те предупредя.

— А аз не те послушах — отвърна Лори. — Не се безпокой, минавала съм през същата процедура хиляди пъти. Мога да предвидя всяка твоя дума.

Макар клиентката й да се беше укрепила срещу емоциите си, Жаклин беше вбесена и за двете им. За какъв се мислеше Моро, дяволите го взели? Имаше си съпруга, собствен бизнес. Водеше живота на един от най-бележитите мъже в Холивуд. И това му даваше право да надуе корема на добродушно момиче като Лори Гарсия и да го остави само да се бори с последиците? Винаги го беше мислила за безсърдечно копеле, но чак такава мръсотия не беше очаквала. Пълно безумие.

Докосна ръката на Лори, решавайки, че в момента се нуждае от приятелски, не от професионален съвет.

— Ако бях на твое място, бих му сервирала новината със съобщение на телефонния секретар. Той така би постъпил.

Лори опря длан в корема си.

— Достатъчно му намекнах. Не може да не се е досетил, или поне да е заподозрял какво се е случило.

— А това би обяснило затишието от негова страна. — С всяко следващо разкритие Моро пропадаше все по-ниско в очите на Жаклин, не че някога се беше издигал. — Объркала си му плановете. Вероятно е разчитал, че ще се отървеш от бебето, но като е научил, че не си, е решил да се прави на разсеян. — Изтръпна видимо. — Ама че долен кучи син.

— Каза ми, че…

— Бил го извадил навреме? Бил алергичен към кондоми? Не можел да има деца?

Лори направи болезнена гримаса.

— От къде знаеш?

— Не знаех, поне допреди секунда. Типове като него не използват предпазни мерки. Под достойнството им е, или друга подобна простотия. Подхлъзнал те е със заучена реплика, миличка. Много съжалявам.

— Недей. В момента най-малко ми трябва хорското съжаление.

— Няма ли да пробваш за последно да се свържеш с него? — Тайничко Жаклин си мислеше, че Моро заслужава всичко, което ще получи — или няма да получи, в зависимост от случая, — но се налагаше да затвърди мнението си, преди да е отворила уста. Не искаше след месеци Лори да я намрази, ако стане така да я подтикне към неправилното решение.

— Какъв е смисълът? — запита Лори. — Съгласна съм, че Жан трябва да научи истината за бебето, но защо да храня надежди? Да не би да оправи кашата? Или пък да каже „Прекрасно, хайде да се преселим в Италия и да си играем на семейство“? — Сведе отчаян поглед. — Това са измишльотини. В истинския живот не се случва така. Време е да го осъзная и да продължа напред.

Жаклин се намръщи.

— Само да знаеш, че и друг път го е правил, изчезвал е от лицето на земята с месеци наред. Може да си го позволи, понеже Кърсти ръководи бизнеса на „Ла Люмиер“, а блестящият му имидж е в ръцете на армия подчинени из цяла Америка. И преди да си заявила, че с теб е било по-специално или по-различно, нека си спестим най-изтърканото от всички клишета на света.

— Знам.

— Така… — Жаклин стана, възприемайки отново професионалната си роля; очакваше ги върховна бъркотия, ако не предприемеха ефективни действия — … да се придържаме към фактите. Бебето ще се роди след няколко месеца, а приемаме, че Моро няма намерение да се замесва в събитията. — Обърна се към прозореца със скръстени ръце, изреждайки възможните варианти. — Ако дори за момент вярвах, че ще ти е от полза — от лично твоя полза — да излезем с изявлението, че детето е негово, незабавно щях да ти го предложа. При тези обстоятелства обаче те съветвам да не го правиш. — Обърна се към нея. — Неминуемо ще ти излезе име, че разбиваш бракове, на уличница и — което е най-лошо — на момиче, изиграло феновете си да повярват в непорочността й, когато всъщност й е трябвал само малко алкохол, за да преспи с шефа си.

Лори понечи да възрази, но Жаклин вдигна ръка да я спре.

— Не твърдя, че това се е случило, просто така ще го възприеме публиката.

— Тоест искаш да играем по неговата свирка — каза Лори. — Да потулим цялата история.

— Желанията на Моро не ме касаят. Интересува ме единствено твоето благополучие, а признаеш ли си публично за еднократна афера с женен моден гуру, от когото до голяма степен зависи кариерата ти, ще очерниш името си за цял живот. Трябва да го запазим тайна или всичко отива на кино.

— Как да действаме тогава?

— Още сега показваме коремчето ти. Иначе с времето ще изникват все повече спекулации.

— И какво да кажем пред пресата?

Жаклин се подвоуми за момент.

— Две думички. Максимо Диас.

 

 

Максимо Диас беше невъобразим вариант. И все пак беше единственият, с който разполагаха. Имаше логика. Лори уж излизаше с него, снимали ги бяха заедно; Максимо все се превъзнасяше пред пресата — поне до случката от миналия месец — за това колко й се възхищавал. Какво толкова странно щеше да има, ако той се окажеше избраникът, покорил най-сетне непорочната девойка? Изиграеха ли си правилно картите, историята пасваше идеално. Момиче от гетото се издига в света на аристокрацията, венчавайки се (понеже сватбата беше задължителна) за дългоочаквания принц, а чакането си е струвало, защото, както всеки знае, принцовете не се примиряват с второ качество стоки. Житейски урок за младите девойки по цялата земя. Лори изтръпваше при мисълта за предстоящия фарс.

Как да сподели с Жаклин — с когото и да било — за унижението, сполетяло я в апартамента на Максимо? Особено предвид позорната й грешка с Жан. Нямаше начин. Презираше Максимо, но в същото време съзнаваше, че никой друг не можеше да отклони въпросите, които съвсем скоро се очакваше да захвърчат към нея. Зависеше от него.

Затова се принуди да участва в театъра, с вързани ръце и все по-изпъкващ корем, като осъдена вещица, влачена към кладата. Определена й беше главна роля в скандален, мошенически спектакъл, пръкнал се заради пълното й обезсърчение.

Жан я беше поставил в това низко положение. Ненавиждаше го.

Тони от доста време опитваше да се свърже с нея. Тя обаче не желаеше да го чува. Загрижеността му беше позакъсняла. Точно когато се бе нуждаела от бащина подкрепа, той й беше обърнал гръб. Сега сама щеше да се оправя. Тялото си беше нейно, детето и решението — също. Беше се превърнала в крепост, брулена от безмилостния вятър върху оголената си скала накрай света, по-всевечна от Космоса. Чакаше я труден път.

Нощем в леглото Лори изпитваше с всяка клетка от тялото си мащаба на имението, просторно и пусто като пещерна зала. Представяше си се толкова малка насред цялото това пространство, като бебето в утробата й — същество в същество в същество, — сякаш беше затворена в матрьошка, а въздухът привършваше.

 

 

Към края на март Лори роди момченце. Кръсти го Омар.

Околните я уверяваха, че всяко бебче имало сини очи през първите няколко месеца, но тя познаваше това синьо от спомените си. Бледо, сребристо: очите на Жан Моро.

— Разкошен е — чуруликаха всички, докато двамата с Максимо Диас, гордите родители, позираха с отрочето си пред фотографи и телевизионни камери, а Лори си мечтаеше да е далеч, далеч от целия този фалш.

Максимо беше клъвнал въдицата. Не можеше да повярва какъв късмет е ударил. В началото се беше притеснявал, че Лори ще вземе да направи някоя глупост, като например да се оплаче в полицията — никога досега жена не беше реагирала толкова неоправдано бурно на любовните му аванси, — така че смирената й поява с такава голяма молба беше повече от добре дошла. Съобщили му бяха, че бащата е бивше гадже, някой, с когото Лори била допуснала грешката да преспи, и че въпросният не предявявал никакви претенции към детето.

В очите на Максимо предложението беше същинска манна небесна. Носеше му облекчението, че вече няма да му се налага да търси утеха в леглата на случайни актриси и да се сблъсква с неизбежните гримаси на разочарование и отвращение, разкриеше ли им закърнялото си мъжество. Освен това щеше да се отрази бомбастично на кариерата му. Пък кой знае, може би след година — две щеше да се отегчи и да я зареже. Важното беше, че сега се намираше на прага на голямата лига. Съвместният живот с Лори Гарсия беше крачката, от която се нуждаеше.

Лори не успяваше нито да го обикне, нито да изпита уважение към него. Отказваше да повери Омар на грижите му дори за секунда. След време привикна с непрестанната болка. Живееше ден за ден. Стигаше й. Така или иначе нямаше избор.

А как й се щеше само да изгони Жан Моро от сърцето си. Презираше го, но и изпитваше силна нужда от него. Мразеше го с мозъка на костите си, но не намираше сили да го забрави. Фантазираше си как го налага с юмруци, докато кокалчетата й не закървят, но после осъзнаваше, че повече жадува да го обсипе с целувки.

Нима бе възможно да прогони от живота си мъжа, чийто облик ежедневно виждаше в лицето на обичната си рожба?

Майчинството превърна Лори в мегазвезда. След раждането директно я причислиха към общността на жените, проявяващи интереси не само към модата и блясъка на шоубизнеса.

— Знаем, че жени в твоя бранш са под натиск да свалят килограмите, натрупани по време на бременността. — Петра Хюстън, кралица на токшоутата, водеше непринуден разговор с гостенката си, разположена върху дивана на „Съботни страсти“. Петра беше позната с хапливите си въпроси.

— Гледам реалистично на нещата. Здравето е най-важно.

— Що за баща е Максимо?

— Страхотен. — Като баща изобщо, не задължително като баща на Омар, си го биваше. — Вече влизаме в ритъм.

— Всички останахме изненадани от новината за бременността ти — подкани я Петра.

— Едва ли повече от нас самите. Случи се доста неочаквано, но се почувствахме готови.

— Любов от пръв поглед ли беше? — Вирна вежда. На Лори жестът й се стори леко циничен.

— Ако вярваш в нея — да.

— Значи винаги си искала да имаш деца.

— Поисках го, след като срещнах Макс.

За нейно удивление лъжата като че ли се плетеше сама. Излизаше, че е по-лесно да четеш сценарий, да играеш роля, отколкото да се представиш в истинската си светлина. За милионната публика нямаше значение. Никой от тези хора не я познаваше. Тя беше просто продукт, идея.

След шоуто Лори не можа да откаже коктейл с Петра и още няколко телевизионни величия и трябваше да отбие номера. Нямаше търпение да се прибере вкъщи при детенцето си, да го погледа как спи и да се полюбува на малките му розови устнички и меката тъмна косица. Всяка нощ, когато го оставяше на детегледачката, й липсваше непреодолимо.

Максимо имаше снимки на някое екзотично местенце и имението тънеше в тишина, като се върна. Бавачката й разказа как е минала вечерта с притаен шепот и напусна къщата с оттренирано безшумни стъпки.

Лори се качи на горния етаж и застана пред открехнатата врата на детската стая, пропускаща светлината от коридора върху креватчето. Малката главичка на Омар лежеше на една страна върху възглавницата, а юмручетата му се бяха свили като мидени черупки до розовите му уши. Сърцето й преливаше от любов, чиста и първична. Погледа го така, докато собствените й клепачи не натежаха.

Чак когато се запъти към кухнята, за да си вземе нещо за пиене, погледът й се спря на пощенския плик, изправен върху шкафа на коридора. Сигурно го бяха донесли, докато я е нямало.

Чисто бял, като останалите.

Отвори го внимателно и извади листа хартия от вътре.

„ОЩЕ МАЛКО ОСТАНА

ИДВАМ ЗА ТЕБ“

Лори замръзна на място, докато мислите в главата й се прескачаха бясно една друга и накрая я доведоха до заключение.

Сгъна бавно листа и го прибра в плика.

По-ясно от бял ден беше.

Как бе могла да недогледа толкова очевиден факт? Отдала се беше на самозабрава, на устременост към едничка фикс идея, на мисли по неподходящия мъж…

Само един човек можеше да я мрази така силно.

Издал се беше. Истината я гледаше в очите.