Виктория Фокс
Островът на изкушението (13)

11

Аврора

 

Рехабилитацията беше чиста загуба на време. Аврора не беше очаквала друго, но се беше съгласила, само и само да умилостиви родителите си и да помогне на майка си с преодоляването на травмата, нанесена й от потресаващия вид на родната й дъщеря върху билярдната маса. Освен това всички разправяха, че рехабилитацията действа единствено ако субектът иска да се промени. Беше си прекарала чудничко със Себастиан, възбуждаше се само при спомена от секса с него, и макар че по неприятно стечение на обстоятелствата — и за неин, кажи-речи срам — Шерилин беше влетяла в толкова неподходящ момент, изобщо не съжаляваше за случилото се.

Съжаляваше единствено, че уволниха Хулиета. Не стига, че бедното мексиканско семейство оставаше без прехрана, ами и не се очакваше сладкото им синче да я изчука още веднъж.

Беше прекарала цял месец в рехабилитационния център „Тайрел Чейс“ в компанията на консултантката си, съсухрена психиатърка на име доктор Лъкс, която настояваше да й казват Ед. Доктор Лъкс предъвка същата, до болка позната реч; безотговорното й поведение се дължеше на презадоволеност, хедонистичен начин на живот, липса на установени граници, дрън, дрън, дрън. Шерилин приемаше диагнозата като лична обида и след всяка среща с доктор Лъкс цивреше неутешимо. Лоша майка ли беше? Къде бе сгрешила? Дали Аврора не беше тръгнала по крив път, защото си нямаше братче или сестриче? През цялото това време Аврора седеше безучастно, чоплеше ноктите си и мечтаеше за деня, в който щеше да си тръгне.

Когато я изписаха, майка й се беше посъвзела от шока. Том й каза, че била зачестила посещенията си при терапевтката Линди — Линди несъмнено имаше какво да каже за сценката с билярдната маса — и гълтала нови хапове от лъскавата розова опаковка на нощното си шкафче.

Утре Аврора навършваше шестнайсет. Цяла седмица имението гъмжеше от хора: снабдители, организатори, стилисти, че дори и дресьор на коне, чиято задача беше да определи маршрута от входната алея до басейна, тъй като рожденичката щеше да се появи на бял жребец. Аврора подозираше, че Том урежда и гостуването на „Блек Айд Пийс“, а репортерите на Ем Ти Ви щяха да отразят звездния тийнейджърски купон. Предстоеше удивително зрелище!

— Радвай се, че склонихме на това тържество — смъмри я Том. — След всичките неприятности, които ни докара.

— Благодаря, тате — погледна го затрогващо тя. — Двамата с мама сте толкова мили и великодушни — знам, че не го заслужавам!

— И дано си вземеш урок — продължи с проповедите Том. Опитваше се да говори строго, но искрицата в очите му го издаваше, че вече й е простил. — Навършваш шестнайсет — няма да те лишим от най-хубавия рожден ден в живота.

Когато Рамон, коафьорът, пристигна, Аврора извика майка си, за да присъства на боядисването на косата й. Така се бяха разбрали предишния ден. По съвета на доктор Лъкс момичето не биваше да остава насаме с мъже заради пристрастеността си към секса.

— Хайде, мамо, Рамон е тук!

Шерилин Роуз мацна малко руж по болезнено бледата си кожа. Изглеждаше зле. Осветлението в будоара й винаги играеше лоши номера с отражението в огледалото, но този път наистина личеше колко е изтощена, потисната и недоспала. Отвори едно от чекмеджетата на тоалетката и извади шишенце с червени хапчета. Метна една шепа в устата си и ги глътна с малко вода.

— Идвам, миличка! — изчурулика тя и меката южняшка тоналност на гласа й потече като меласа по стълбището.

Надигна се и се замисли върху сериозните актьорски усилия, с които играеше ролята на добра маминка. Преди й идваше отвътре, но напоследък имаше чувството, че тази престореност е едва ли не ненормална. Нервите й бяха съсипани. Нощем успяваше да заспи благодарение на хапчетата, предписани от Линди. Спохождаха я страховити кошмари. Сънуваше спомени, които смяташе за дълбоко погребани в миналото. При всяко следващо изпълнение на Аврора — онова на билярдната маса наистина я довърши — я връхлитаха все по-страшни и по-страшни кошмари.

Обширният Индийски океан. Островът. Онзи мъж…

Само още две хапчета, само двенки… Глътна и тях и се запита защо всъщност живее… Какъв беше смисълът на всичко това?

Шерилин пое дълбоко въздух — вдишваш през носа, издишваш през устата, както я беше учила Линди. Слизайки към долния етаж, опита да се усмихне. Изтръпна, докато минаваше покрай открехнатата врата на игралната зала. След случилото се беше наредила всеки един предмет в залата да бъде изтъркан и дезинфекциран. Гледката я беше потресла и отвратила.

Съпругът й не срещаше подобни затруднения. Хората казват, че бащите били по-близки с дъщерите си. Може би оттам идваше всичко. Може би им завиждаше за близостта, която се беше стремила да почувства, да изгради и в крайна сметка да изфабрикува. Без какъвто и да е успех. Оказа се безсилна пред „подвизите“ на дъщеря си, които нямаха край.

Що за страшилище бяха отгледали с Том?

Но Шерилин не се самозалъгваше: двамата заслужаваха съдбата си.

Първата мисъл на Аврора беше, че майка й има нужда от стилист. Наскоро боядисаната й коса беше с фризура ала Барби, а тесните й, изтъркани дънки и високи обувки бяха адски демоде.

Шерилин седна на високия стол на барчето до вратите към вътрешния двор. Така можеше да наблюдава басейна и текущата подготовка за партито, както и фризьора Рамон — младеж с прическа щръкнал гребен, който разтоварваше коафьорското си куфарче. Отявлената му хомосексуалност обезсмисляше присъствието й.

— Казвай, слънце — зачурулика Рамон, прокарвайки пръсти през русата коса на Аврора. — Какво си й намислила на тази грива?

Шерилин запали цигара и погледна изпитателно дъщеря си. Ръцете й трепереха при всяко дръпване.

— Какво ще кажеш за малко филиране? — предложи тя.

— Искам да я махнеш всичката — заяви Аврора.

— Бръсната глава?! — ахна Рамон.

— Не. Но съвсем късо. Първи номер, като момче.

— Скъпа, недей! — въздъхна майка й.

— Ако обичаш! — посочи цигарата й Рамон и кимна към куфарчето с пяна и спрейове за коса. — Нося запалими вещества.

— О! Фойерверки! Изумително! — подхвърли Шерилин.

— За теб — всичко.

— Няма да е зле и да я боядисаме — продължи Аврора. — Да я изсветлим до бяло.

— Екстра — зарадва се фризьорът.

— Сигурна ли си? — попита Шерилин и загаси цигарата. — Звучи ми малко крайно…

— Падам си по крайностите, мамо. А партито си е мое.

— Хубаво, щом така ти харесва… — вяло рече майка й и се понесе към басейна.

— Да не е друсана? — попита Рамон.

— Най-вероятно — кимна момичето и той се захвана с приготовлението на боята. — Не я виня. Напоследък й разказах играта.

Тя наистина изпитваше угризения заради случката с билярдната маса, но реално животът й никак не се беше променил. Понякога си мислеше, че на Шерилин би й помогнал един хубав електрошок, или поне здраво сръчкване с остен: изобщо нещо, което да я освести, та дано дойде на себе си и да се върне към реалния живот. Но щом сцената в билярдната не я беше изкарала от вечния ступор, то какво ли би могло…

Рамон започна да нанася студената боя в корените й, без да продума.

Аврора се загледа в голия до кръста работник, който окачваше лампички на дърветата край басейна. Майка й също го наблюдаваше. Не бяха ли забранени този тип страсти на омъжените жени? Представи си Шерилин и Том в леглото. Бяха на сто години и сигурно вече не палуваха. Но — каква отврат! — сигурно се бяха чукали… Поне веднъж.

От куфарчето на Рамон се подаваше жълт вестник. На предната страница беше изтипосана така наречената й най-добра приятелка, Фара Майкълс. Заглавието гласеше: СХВАТКА МЕЖДУ ПРИЯТЕЛКИ: „МЯСТОТО НА АВРОРА НАШ Е В ЗАТВОРА!“ Схватка беше силно казано, понеже скандалът беше едностранен: не тя се възползваше от всяка възможност да излага приятелката си пред медиите и така да си осигурява евтина публичност. Просто Фара беше огорчена заради раздялата с Исусчо, когото бяха спипали да й изневерява с джудже по време на турне във Вегас.

Хвърли вестника и Рамон й се скара:

— Стой мирно!

Шерилин стоеше до басейна и говореше по телефона. Мусеше се и кимаше. Когато се върна, Аврора я попита за телефонния разговор, но майка й се направи, че не я чува, и се обърна към Рамон:

— Още колко време ти е нужно?

— Не го пришпорвай, мамо!

— Нямаме много време. Говорих с баща ти. Има да ти казва една новина и ще ни води на обяд в „Ил Чело“.

— Нещо свързано с тържеството?

— Не съвсем.

— За какво става дума тогава?

— Предлагам да почакаме до обяд.

Рамон излъчваше любопитство като реотан на печка.

— Това пък какво беше? — не се сдържа той, когато Шерилин излезе.

Аврора се прозя.

— Най-вероятно ми е купил нова кола. Искат да ме изненадат, ама се налага да ми кажат, понеже искат да координират подаръка с появата ми на бял кон. Вече не знам какво да я правя тази колекция от коли. Да не говорим, че още не са ми върнали разрешителното за шофиране!

 

 

— Двамата с майка ти имаме един последен подарък за теб — обяви Том в ресторанта.

Келнерът допълни каната им с вода. Ледените кубчета пукаха, дрънкаха по стъклото и се топяха на следобедното слънце. „Ил Чело“ имаше разкошна тераса и както винаги, за Том Наш и семейството му беше отделена най-хубавата маса. Аврора се усмихна, любувайки се на новата си платиненоруса прическа в отражението на огромната витрина.

— Супер! Казвай!

Обкръжи ги шумна групичка почитатели. Том измърмори под нос, но съумя да се усмихва приветливо през цялото време, докато с Шерилин раздаваха автографи по хвърчащи листчета и сметки. Жените припадаха по Том Наш: мъжкарското му излъчване ги превръщаше в глупави, крякащи гъски. Умираха си по южняшкия му, облагороден с калифорнийски блясък, чар и се възхищаваха на непоклатимата му републиканска позиция. Том държеше на традициите, възвишените житейски ценности, високия трудов морал и непоклатимата роля на семейството. Фенките лочеха фалша като изгладнели полуслепи котенца.

В същото време оглеждаха Аврора и новата й прическа с леко безпокойство, сякаш доближаваха заредена бомба. Но на нея не й пукаше и мислеше единствено за изненадата.

Шерилин чоплеше почти недокоснатите лингуини с рачешко месо.

— Хайде, Том — подкани го тя.

Аврора ги погледна озадачено. Какво ли й бяха купили? Май този път не беше кола. През главата й минаваха какви ли не мисли.

— Изпращаме те в Англия.

Очите на Аврора светнаха.

— В Лондон? Може ли пак да отседна в „Дорчестър“?

— Този път не е екскурзия, мила — поясни Шерилин.

Последва неловка пауза.

— Записахме те в училище с пансион — прокашля се Том.

— Моля?! — ужаси се Аврора.

Родителите й се спогледаха.

— Правилно чу — каза Том. — И не е в Лондон. Спряхме се на реномирано, не особено известно училище в северната част на Великобритания. Там ще получиш необходимите грижи.

— Не можете да ми причините такова нещо — изкрещя тя. — Няма да отида. Забравете. — Думата пансион й навяваше асоциации с метални решетки и експлоатация на детски труд.

Шерилин докосна ръката й и занарежда:

— Трудно ни беше да вземем подобно сериозно решение. Но вярваме, че така е най-добре за теб. След случилото се със… Себастиан Ортега. И с ферарито. И с Минк Рей.

— Какво знаете за Минк Рей? — попита Аврора с пламнало лице. Да не би да я бяха шпионирали?

— На няколко седмици ще се прибираш вкъщи — смени темата Том. — Подсигурили сме ти настойник в Лондон, за да прекарваш кратките ваканции в столицата.

— Не можете да ме принудите — заяви момичето с разтреперана долна устна.

Баща й остана учудващо непреклонен.

— За твое добро е — увери я той и започна да реже телешкото с жест, предполагащ край на темата. — Терапията не даде резултати, рехабилитацията — също… Това е последният вариант и ние сме убедени, че ще ти се отрази положително.

— На това ли му викате подарък за рожден ден!

— Е, купихме ти и поршето, което си беше харесана — усмихна се Том.

— Майната му на шибаното порше! — Аврора бутна стола със замах и стана. Грабна чашата с червено вино на Шерилин и я изля върху хлебчетата.