Виктория Фокс
Островът на изкушението (24)

22

Аврора

 

Аврора прекара пролетната ваканция в „Крийксайд“, тексаското ранчо на баща си. Том Наш беше отраснал в Юга и след пробива в музикалната индустрия беше купил шестстотин акра прерийна земя с хълмове, ферми и езера. Тук поддържаше връзката си с природата и отдъхваше в своя утопичен свят.

Аврора нямаше нужда от такъв покой след месеците на заточение в английския пъкъл. Шерилин беше решила, че холивудският живот може да осуети постиженията на „Света Агнес“, затова я изпратиха директно в Тексас, където Том се трудеше по новия им албум.

Аврора подозираше, че напоследък родителите й не прекарваха много време заедно. Когато им се обаждаше или им пишеше на Скайп, все бяха разделени. Надяваше се да не се разведат. Поне засега опровергаваха медийните клюки за евентуална раздяла.

В ранчото имаше няколко бунгала и крайезерни вили, от които „Крийксайд“ беше най-голямата. Къщата беше несиметрично разположена дървена постройка с мечешки кожи по пода и рогати еленови глави на стените. Аврора намираше интериора за странен, тъй като баща й не си падаше по такъв стил. Той обичаше козметиката и шикозните дрешки, а маниерите му бяха префинени и едва ли не женствени. И все пак като че ли му допадаше да се прави на алфа-мъжкар. Докато твореше, крачеше наперено из стаята с ръце на кръста и каубойска шапка върху чорлавата си глава, гордо оглеждайки ловните трофеи. Мъж с изсветлени кичури, вперил поглед в очите на препариран глиган, единият с пяна по косата, а другият с пяна на устата… Неведоми са пътищата на творческата мисъл.

— Тате, излизам! — провикна се Аврора. Отброи секундите в очакване на отговора му — винаги десет, когато твореше.

— Добре, бонбонче — отвърна той точно на десетата секунда. — Да внимаваш!

„Да внимаваш?“ В какво, за бога, можеше да се забърка в тая пустош? Излезе на просторната веранда. Тревната шир на прерията шепнеше и напяваше. Дива гъска прелетя ниско на хоризонта.

Паскал й липсваше неимоверно. Животът без нея беше скучен и посредствен. Напук на строгия училищен режим приятелката й винаги намираше начин да я разведри. Имаше чувството, че двете могат да се забавляват навсякъде.

Слънцето напичаше безпощадно от високия си пиедестал в топлото синьо небе. Аврора закрачи мудно към поточето, затъжена за най-добрата си приятелка. Сексът беше едно от многото неща, които правеха заедно. Паскал се държеше така, сякаш нищо особено не се беше случило помежду им и че това беше напълно естествено. Отначало Аврора реши, че е обратна. Нищо че беше преспала с толкова много момчета. Да не забравяме за Линдзи Лоън! С Паскал имаше чувството, че може да се изживява и като момче, и като момиче, като опитна и като неопитна, като всякаква. Паскал си беше… Паскал. В нея имаше мистериозна притегателна сила, която увличаше и обсебваше. Тя имаше неколцина любовници в Париж и в момента вероятно палуваше с тях. Ала каквото и да правеше, за Аврора връзката им беше неприкосновена и несравнима с тривиалните любовни взаимоотношения.

Спря на брега на рекичката, коленичи и топна пръсти в сребристите вълнички. Огледа се във водата. Макар английският климат да не се беше отразил положително на кожата й, Аврора изглеждаше много по-добре. Стоманената студенина се беше изпарила от очите й, а лицето й беше загубило циничната си гримаса. Отново приличаше на момиче.

— Ей, какво правиш там? — Гръмкият глас с напевен южняшки акцент я стресна. — Не се навеждай над водата! Опасно е!

Мъжът беше към четирийсетте, широкоплещест и снажен, с карирана риза и работни панталони. Аврора го познаваше — Били Боб, един от земеделските работници, селяндур от класа и дебелоглав за двама, с неподбиращ сексуален нагон и яко, мускулесто тяло. Май селската ваканция не се очертаваше толкова прозаична, колкото очакваше. Аврора се изправи, изтупа босите си колене и му отправи лазурносин поглед.

— Знае ли Том къде се размотаваш? — попита Били Боб. Лицето му беше обрасло в няколкодневна четина, на път да се превърне в гъста брада.

— Много ли е опасно? — заинтересува се Аврора.

— Моля?

Тя пристъпи към него. Колко отдавна не беше виждала мъж…

— Искам да знам кое му е опасното.

Той не помръдна.

— Хайде, малката, да те водим у дома.

Аврора протегна ръка и я опря в гърдите му. Тялото под ризата беше топло и твърдо. Били Боб не се отдръпна.

— Мен опасностите не ме плашат — промълви Аврора и свали поглед към ципа на дънките му. Личеше си, че е надарен. Притисна тяло в неговото. Той вонеше на пот и машинно масло, но кожата му излъчваше и онази ободряваща, свежа миризма на човек, прекарващ дълго време на открито.

Били Боб метна поглед през рамо, позамисли се за момент и разкопча колана си. Аврора се подсмихна. Мъжете бяха толкова леснодостъпни.

 

 

Том Наш зяпаше безцелно през прозореца на работната си стая, любувайки се на тревистия склон над реката. По едно време съзря Били Боб Хокър да крачи наперено по брега с вечната си потна карирана риза. Широкоплещестият работник мина покрай конюшнята, спря до чистокръвния жребец на ливадата и го потупа по носа. Том се почувства като затворник, копнеещ за живот, какъвто никога нямаше да има.

Избърса челото си с длан и се замисли за Аврора и кашата, в която се беше забъркала. Де да можеше да изтрие и тревогите си с един-единствен замах. Взе любимата си акустична китара „Гибсън“ и засвири разсеяно и без желание. Съзнаваше, че трябва да прекарва повече време с единствената си дъщеря, но проклетият албум нямаше да се напише сам.

Обикновено творческият процес не му се опъваше. Но сега имаше затруднения, тъй като Шерилин не проявяваше интерес към начинанието му. Беше я обзела пълна апатия. Чакаше да й даде нотите наготово, за да изпее механично песента. Навярно още не се беше съвзела от последните подвизи на Аврора. До ден-днешен краката й трепереха, наложеше ли се да влезе в игралната зала, а и той самият се замисляше, преди да хване някоя от щеките.

Жена му имаше нужда да се откъсне от всичко, да си поеме дъх и да бие шута на онази психиатърка Линди Мартин. Не се съмняваше, че докторката си измисля какви ли не ужаси само и само за да бърка в джоба на Шерилин. Колкото повече небивалици слушаше жена му, толкова повече се навиваше. Като че ли само той беше разумният в това семейство! Жени! Какво да ги правиш…

Двамата с Шерилин наистина се тревожеха за Аврора. Струваше му се, че новото училище беше усмирило дъщеря им, но така или иначе Аврора се нуждаеше най-вече от майка си.

Том остави китарата и извади чековата си книжка от бюрото. Както обикновено, стисна зъби, преди да напише сумата. Предпочиташе цифрите пред думите. Парите биха стигнали за седмичната прехрана на една цяла малка страна. Вдигна писалката и си отдъхна, защото пишеше чек на всеки три месеца и до следващия имаше много време.

Включи радиото с надеждата да го споходи вдъхновение. За негово нещастие улучи песен на така омразния Били Рей Сайръс! Клюмна глава над китарата. Дали това не беше знак, че албумът е прокълнат?

Едва ли. Том Наш принадлежеше към друга лига. Прочул се беше като мегазвезда, като душата и сърцето на кънтри и уестърн музикалната сцена, като дясната ръка на консервативния Чичо Сам. Така и щеше да си остане, стига да попълваше чека четири пъти годишно, за да им държи езика зад зъбите.

Погледна се в огледалото.

Били Рей, пукни! Можеш само да мечтаеш за такава коса.

 

 

Месец след завръщането си в пансиона Аврора откри, че е бременна. Една сутрин в трапезарията Юджини заяви:

— Виждаш ми се доста скапана!

Аврора изсипваше лъжици захар върху зърнената си закуска. Чувстваше тялото си изцедено от повръщане.

Изпратиха я в лекарския кабинет. Сестра Кренли я тикна в ужасяваща стая с решетки на прозорците и с печална картина на клоуна Пиеро с жълто цвете в устата.

— Има ли някаква вероятност да си бременна? — попита сестрата още на вратата.

— Не мисля — отвърна Аврора, стискайки устни, за да не повърне.

— Не си? Или не си сигурна?

— Не мисля да съм.

Оставиха я да лежи с леген до кревата. По обяд Паскал я навести с тест за бременност.

— И без теста личи, че си надула корема.

— Ти пък… — измрънка Аврора.

— Личи ти, да знаеш.

— По какво позна?

— По всичко.

Аврора влезе в банята и зачака резултата. Паскал седеше на ръба на ваната. Двете минути изтекоха и на малкото прозорче се появиха две сини линии.

Аврора изхлипа. По-лошо от това здраве му кажи! В „Крийксайд“ беше преспала трикратно с оня селяк, но първия път не бяха използвали презерватив.

— Ще се гръмна! Какво ще правя сега?!

— Аборт, как какво — безцеремонно заяви Паскал.

Твърде млада беше за това. Самата дума й звучеше нечовешки грозно. Тази процедура беше за други жени, не за нея. Ами ако болеше? Ами ако останеше без деца?

От друга страна, не й беше време да става майка. Та тя беше още дете! Паскал имаше право. Абортът беше единственият вариант.

— Родителите ми не бива да научават. Направо ще ме убият.

— Не се безпокой, нашите ще уредят нещата. Остави всичко в техни ръце. Вече са минавали по този път.

— Правила си аборт?

— Дори два. Единственият начин да потулиш истината е да решиш проблема далеч от училище. Ела на гости в Париж този уикенд.

Аврора прехапа устни.

— Наистина ли ще ми помогнеш?

— Разбира се. — Паскал сви рамене и измъкна теста за бременност от ръката й. — Приятелка си ми. Като за начало обаче трябва да се отървем от това.

На момичетата не им беше позволено да прекарват уикендите извън училище, но за семейство Деверо се допускаха изключения. След телефонното обаждане от Арно Деверо и експертно фалшифицираната от Паскал бележка от името на Шерилин Роуз пътуването беше уредено за петък. От Лондон щяха да пътуват първа класа с „Юростар“ и за нула време щяха да бъдат във френската столица. При други обстоятелства Аврора би очаквала с нетърпения малката им екскурзийка, но сега не я ловеше сън при мисълта за предстоящия аборт.

Опитваше да не мисли за микроскопичния живот в тялото си. Замисли се за проблема със зачеването, който имаха Шерилин и Том, и, кой знае защо я обзе чувство за вина. Да не би да се имаше за заместител на майка си?! Бързо отхвърли мисълта като напълно нелепа. Пътуването до Париж и абортът бяха единственият правилен изход.

Вечерта преди заминаването им седяха в общата всекидневна, когато пуснаха един от новите музикални видеоклипове на Том Наш. Всички прихнаха при вида на пристегнатото му в кожени одежди тяло. Баща й се кълчеше пред подивялата публика от възпълни американки, а някои го замерваха с бикините си. Аврора изхвърча от стаята. Многократно се беше забърквала в каши, лошотията й идваше отвътре, но чак толкова никога не беше затъвала. Тук не ставаше дума за някоя от дребните лъжи, с които замазваше очите на баща си от време на време. Дали някога щеше да има очите да го погледне?

Заеха се да стягат багажа в стаята на Паскал. Аврора беше донесла бутиковите си пътнически чанти, но приятелката й я посъветва да вземе само най-необходимото.

— Ще ти дам от моите дрехи, като пристигнем в Париж. Пък и майка ми има огромен гардероб.

Аврора се загледа в снимката на нощното шкафче на французойката. На нея позираха двама мъже и една жена. Единият от мъжете — вероятно Арно Деверо — беше прегърнал жената. И тримата гледаха сериозно, макар и не недружелюбно.

— Това родителите ти ли са?

Паскал кимна.

— А този кой е?

Мъжът встрани от двойката беше доста по-млад, може би към трийсетте. Докато в израженията на Арно и Жизел се долавяше известна добронамереност, от него се излъчваше подчертана строгост, подсилвана от дълбокия, криволичещ белег над горната устна.

— Това е братовчед ми. Жан. Неговите родители починаха.

— Той ли ти разказа онази история?

— Коя история?

— За Дявола в Дордон, дето те следва по петите. Добре те е изплашил, а?

Паскал се усмихна и дръпна ципа на чантата си.

— Историята разказах аз, не той. И не ме е изплашил.

Двете нарамиха багажа и го оставиха в залата на долния етаж, та да е готов за заминаването на другия ден. После отидоха до храсталаците да запалят по цигара. Пушиха мълчаливо, всяка потънала в собствените си мисли.