Виктория Фокс
Островът на изкушението (37)

35

Лори

 

Лори се снимаше в Ню Йорк за календар на кампания против носенето на кожени палта. Беше избрана за момиче на месец юли и видът й несъмнено нажежаваше страстите повече от летните горещини.

— Прекрасно! — възкликна фотографът, щракайки ентусиазирано. — Още една по същия начин!

Лори нагласи изпръскания с фалшива кръв дамски шал на врата си. Изглеждаше по-противно, отколкото всъщност беше: аксесоарът, ушит от екокожа, беше поизцапан с безобидна тъмна течност, чийто червен нюанс щяха да добавят чак в последните снимки от фотосесията. На фона на смуглата й плът лъскавият пурпур и окървавената кожа допринасяха за драматизма на кадрите.

Данте позираше за месец декември. Бяха разположили най-сексапилния модел в цял Лос Анджелис на кристално бял фон. Театралният очен грим и деликатното му телосложение му придаваха почти двуполово излъчване. Безкрайно царствената, макар и подгизнала в „кръв“, изкуствена мечешка кожа, обгръщаща разкошното му черно тяло, му придаваше вид на дебютантка от четирийсетте с ужасяващо красив фетиш.

— Пфу! — Едвам дочака края на фотосесията да смъкне влажната кожа от раменете си.

Лори се изкиска от единия ъгъл на студиото, където се преобличаше.

— Не е истинска.

— Аха, това ми стана ясно.

— Имам предвид кръвта.

Дайте докосна с пръсти гърдите си и направи физиономия.

— Лепкаво е, да му се не види. А вчера си направих кола маска! Отгоре на всичко довечера имам среща със сещай се кой. — Данте спеше с женен актьор, който в момента снимаше новия си филм в Ню Йорк.

Като чу за коламаска, Лори веднага се сети за Питър Селзник. След разговора й с Жаклин Питър се държеше що-годе възпитано. Беше си позволил няколко набега, повечето след съвместна публична поява, сякаш умът му не успяваше да побере факта, че можеха да се преструват на двойка, а приберат ли се вкъщи, да спят в отделни легла.

— Сума мацки твърдят, че били девствени — беше я информирал Питър, яростно жвакайки любимата си дъвка с вкус на канела. — Ама вярването не е задължително. Ако се притесняваш за пресата…

— Не ме е грижа за пресата — беше му обяснила Лори. — Причината е лична.

Отговорът й беше предизвикал познатото скимтене.

— Още колко ще ме държиш на сухо?

— Такава беше първоначалната ни уговорка, забрави ли?

— Не предполагах, че говориш сериозно — беше изсумтял съквартирантът й.

И все пак, сексуалните атаки настрана, с Питър се живееше лесно. Пък и прогнозите на Жаклин за медийния бум около романтичната им връзка се бяха оказали верни. Според пресата двамата ходеха от три месеца. Спеше ли Лори с него или не? Клюкарските рубрики гъмжаха от спекулации.

— Кафенце? — предложи й Данте на излизане от студиото.

— Не мога — целуна го по бузата Лори. — Трябва да бързам за летището.

Самолетът й кацна на международното летище на Лос Анджелис в късния следобед и на Лори моментално й направи впечатление, че дори седмици по-късно градът още ехти от новината за смъртта на Линъс Позен. Отзвукът не се беше усетил така силно в Ню Йорк — все пак Лос Анджелис го беше провъзгласил за величие, — но и там сензацията не отмря дълго време. Всеки вестник и всяко списание по будките на летището разгласяваше легенди за житейските му постижения, за приноса му към филмовата индустрия и Холивуд. Всички скърбяха за преждевременната смърт на великия гений.

Докато таксито й летеше към имението „Бей Хайтс“, Лори се замисли за Биби Позен. Съчувстваше й, и тя самата беше изпитвала тъгата по загубата на любим човек — а и при такива ужасни обстоятелства… Бедно й беше въображението да си представи какво точно са правели, за да стигнат до такъв трагичен завършек, но макар и девствена, Лори не беше неука: хората често се отдаваха на „забавления“, при които една грешка можеше да те вкара в гроба. Бяха прибрали Биби за разпит в полицейското управление, но скоро след това я бяха освободили. Стана ясно, че съпругът й участвал доброволно в сексиграта, приключила с нещастен случай.

Лори се изненада да завари имението потънало в тъмнина. Питър уж беше казал, че ще си е вкъщи.

Във фоайето цареше мрак.

— Ехо? — провикна се в тишината.

Нищо. Отиде до кухнята, светна лампата и хвърли багажа си на пода. Отвори хладилника, а недоядените енергийни десертчета и огромните количества домашно приготвени плодови фрешове с полепнали по прозрачните стени на съдовете боровинкови семки й подсказаха, че Питър се е навъртал из кухнята неотдавна.

Грабна кутия натурален сок и затвори вратата на хладилника с коляно. Докато пълнеше чашата, с крайчеца на окото си мярна една доловимо движение. Обръщайки поглед към потопената във вечерен сумрак тераса, забеляза оранжева светлинка, проблясваща откъм едната страна на басейна. Сигурно там щеше да го намери, само дето не й беше ясно какво правеше в тъмното.

Като доближи вратата към вътрешния двор, дочу музика. Ритмите й бяха знойни, секси, навярно ритъм енд блус. С какво ли се занимаваше Питър?

Гледката, която я посрещна, й дойде като пълен шок.

Съквартирантът й се намираше от другата страна на басейна, чието подводно осветление придаваше аквамаринов цвят на водата. Стоеше прав с ръце на хълбоците и затворени очи. Наоколо блещукаха свещи. Басите на музиката кънтяха. Той носеше нейното бельо. Виолетовия копринен комплект, който си беше купила от „Бел Грей“ миналия месец. И обувки. Нейните обувки. Модел на „Лубутен“ с остри като ками токчета, който й бяха подарили за спомен след една фотосесия.

Между краката му бяха коленичили две чисто голи блондинки. Едната целуваше краката му — в даден момент стигна чак до ходилата, — докато главата на втората се беше закотвила малко по-нависоко, клатушкайки се нагоре-надолу, навътре-навън, досущ като клатещите се глави на куклите, които някои хора залепват по таблата на колите си. Питър напираше отривисто в устата й със сериозното изражение на войник, крачещ неустрашимо към бойното поле.

Първоначалният импулс на Лори беше да се разсмее. След това я жегна идеята, че той разтяга дрехите й: краката му четирийсет и седми номер се олюляваха заплашително върху убийствените токчета; реално беше успял да втикне вътре единствено пръстите и възглавничките на стъпалата си. На фона на изящното дамско бельо масивното му тяло изглеждаше като на великан; лъщящите мускули изпъкваха гротескно под фината дантела. Приличаше й на кресло, върху което някой небрежно беше метнал дрехата си.

Питър беше на ръба на свиреп оргазъм в устата на момичето.

Лори не можа да се стърпи повече. Внезапно изпадна в изблик на гняв. Как не го беше срам Питър да води непознати в къщата им? В нейната къща?

— Какво се случва тук, мамка му? — изкрещя гневно. Не беше в неин стил да псува.

Питър облещи очи. Залитна върху високите токчета и се катурна, цамбурвайки във водата с главата напред. Момичетата полетяха с него и тримата изплуваха след секунди. Лицето на Питър почервеня като цвекло, докато шляпаше панически с ръце и крака към ръба на басейна.

— Еха! — измърка едно от момичетата. — Лори Гарсия. Искаш ли да се присъединиш? — Определено беше надрусана.

— Изкарай ги от басейна ми — заповяда Лори. — Веднага! — Тръгна към къщата, преглъщайки неочаквани сълзи. Какво я интересуваше?

Такива са мъжете. Свиквай с мисълта. Всичките са един дол дренки.

Идеята, че изобщо някога беше вярвала в медените измишльотини из книгите, направо звучеше абсурдно.

Зад гърба й се чу жвакане на мокри крака и след малко Питър измрънка:

— Стига де. Съжалявам за неприятната изненада… наистина.

Тя се врътна към него, но просто не можеше да го приеме на сериозно в дантеленото бельо. Поне обувките вече ги нямаше.

— С това ли се занимаваш всеки път, когато отсъствам от къщи?

Питър имаше нахалството да й се ухили.

— Да не би да ревнуваш?

— Разкарай се, Питър.

Той я подгони нагоре по стълбището.

— Не исках да прозвучи така. Извинявай! Чу ли? Божичко.

— Капеш навсякъде.

— Лори, почакай секунда, моля те! — Той я сграбчи за ръката.

— Дори ти бях казала, че ще се прибирам тази вечер! — При вида на безучастното му изражение добави шашнато: — Господи! — и продължи нагоре по стълбите.

Той пак я хвана.

— Как да издържа? — протестира, избърсвайки лицето си с ръка. — Кръвта ми ври и кипи, миличка. Знаеш го от самото начало. А и точно ти да ми се мяркаш всеки ден, такова сочно парче, е, понякога трябва да освободя напрежението…

Лори посочи облеклото му. Той като че ли чак сега си спомни какво е намъкнал и каза:

— А, това ли?

Тя опря едната си ръка на парапета.

— Разбирам, че си имаш своите нужди — заяви сдържано, — повярвай ми, така е. Но това вече е проява на неуважение. Спрямо дома ми и спрямо мен самата.

Питър се нацупи.

— Да, ама ти проявяваш неуважение към малкия Питър още откакто се нанесохме.

Нанесохме?

Досмеша й.

— Майната му на малкия Питър!

— Ще ми се да му се извиниш.

— До тук. Не мога повече.

— Не можеш какво?

— Да живея с теб. Твърде различни сме.

— Ей, заради някаква си глупава грешка?

— Прекалено… — Сети се за краката му, сплескани в обувките й. — Съжалявам, до тук бях.

Лицето на Питър придоби сериозно изражение.

— Късаш с мен? — попита я студено. — Какво ще кажем на хората?

— Не знам. Това е работа на пиарите.

— Ама ние сме страхотна двойка.

— Много добре знаеш, че не сме.

Той скръсти мускулестите си ръце.

— Няма да ти се моля.

— Не те и карам.

Лори недоумяваше. Цял Холивуд ли беше пощурял по извратените сексигрички? Само това ли им беше на всички в главите? Не искаше да е част от подобен фарс. Не можеше да си го позволи. Наскоро беше чела докъде водят перверзните.

— Опитай да не го приемаш лично, Питър. Утре си тръгваш.

 

 

След няколко дена Жаклин Спарк й съобщи новината.

— Разправя наляво и надясно, че имаш проблем със секса.

Страните на Лори пламтяха. Излезе навън с телефона и седна с гръб към басейна.

— Фактът, че не бързам да си отворя краката, не ме прави куку.

— Знам.

— Ами ако аз реша да разкажа на света, че той обича да се облича в женско бельо? — Тази новопоявила се темпераментност й беше чужда, но не можеше просто да преглъща. Несъмнено болното съзнание на Питър си я представяше в такава позиция.

Жаклин въздъхна.

— Лори, послушай съвета ми. Не се забърквай в грозен публичен скандал. Най-добре е да проявиш достойнство и да оставиш хората сами да си вадят заключения.

— Но защо му е да разгласява подобни глупости? — Не разбираше свадливостта му. — Нали уж бяхме приятели… нещо като.

— Сам копае гроба си. Феновете не са плиткоумни; ще прозрат намеренията му. Дали Питър казва истината, или просто егото му не е могло да понесе отказа ти?

— Мен ако питаш, егото му е достатъчно голямо да понесе каквото и да било.

— Никога не надценявай мъжете, слънчице.

Лори затвори очи.

— За урок ще ми е.

— Да си кротуваме, бурята сама ще отшуми.

Знаеше, че Жаклин е права. Пиарката й далеч не остана доволна, когато научи за сдърпването им — в нейните очи поведението на Питър беше дразнещо, но не и изненадващо; неудобство, но не и фатална пречка. „Такива неща се случват постоянно — беше й обяснила. — Все пак сме в Лос Анджелис. Встъпила си в мнима връзка. Той е актьор, за бога. Нищо учудващо не виждам.“

Май наистина нямаше нищо учудващо. Само дето случката с Позен й се беше натрапила в съзнанието. С Питър Лори беше поставила на полезно изпитание моралните си ценности, но той беше прекрачил границата. Не искаше да тръгва по този път, да се погледне след десет години в огледалото и да не се познае.

— Не очаквах да реагира така крайно — каза на Жаклин. — Все едно късам с него наистина, не на ужким. Все едно сме ходили наистина.

— Е, човекът определено има високо мнение за себе си.

— И още как.

— Най-вероятно е проява на някакъв защитен механизъм. Гледал е да не го изпреварим с изявление пред пресата. — Направи кратка пауза. — Сериозно ли е бил в бельото ти?

— Не бих казала, че думичката „в“ описва достоверно ситуацията.

Жаклин се разсмя.

— Ще ти звънна по-късно.

Останала сама вкъщи, Лори се позамисли дали да не покани Данте на гости, но накрая се отказа. Трябваше отново да свикне с мисълта, че ще живее сама в имението си.

Едно натрапчиво гласче не спираше да й натяква, че сега, когато домът й отново пустее, се налага да преосмисли заплахата на Анхелика. Изглежда, колкото и успехи да жънеше в кариерата си, трите доведени жени вечно щяха да събуждат в нея уплашеното момиченце.

Капнала от умора, Лори се свлече на пода, отпускайки глава в дланите си.

 

 

По-късно същата вечер звънна мобилният й телефон. Беше се върнала рано от парти в западен Холивуд, където догадките около раздялата им с Питър бяха върлували като чума. До гуша й беше дошло да отбива наглите въпроси на репортерите и да се крие от фотографите и накрая беше решила, че е време да се прибира.

Отключи си входната врата и без да се замисля, вдигна телефона.

— Лори. Жан е.

Застина насред мрачното фоайе, стъпила в сребристо петно от лунна светлина, онемяла от изненада.

— Здрасти — каза накрая.

— Чух за случилото се със Селзник.

Откъде беше намерил номера й? Защо й се обаждаше? Тонът на гласа му не издаваше нищичко. Не вярваше Жаклин да е разказала на по-висшестоящите в „Ла Люмиер“ за Питър. Или пък беше преосмислила нещата? А може би Жан беше научил от друго място? Думите му отекнаха в съзнанието й — думи, които бе заровила на дълбоко и които сега изникваха с познатата си унищожителна сила.

„Всичко ще е наред… Лично ще се погрижа… Няма да те изоставя.“

— Бихме искали да те изведем от Лос Анджелис, докато се поуталожат нещата.

— Не е необходимо — отвърна Лори лаконично.

— Ти си едно от моите момичета — обяви Жан без всякакво колебание. — Аз казвам какво е необходимо.

Не се и съмнявам.

— Е, това не е — отказа да се пречупи Лори. Беше й писнало други хора да решават вместо нея: Тони, Десидерия, Жаклин, а сега и той, мъжът, който я беше прелъстил и изоставил. Защо не я оставеха сама да живее живота си? — Нищо ми няма — заяви студено. — Няма нужда да се изнасям.

— Ще внесем промени в графика ти — отсече Жан. Тонът му не търпеше възражения.

— Не — отказа тя. — Не, благодаря.

— Темата не е отворена за дискусии. Така ти нареждам. Колата ми ще те вземе в седем.

Връзката прекъсна. Разговорът беше приключил.

В следващите няколко секунди Лори не отлепи телефона от ухото си, ослушвайки се незнайно за какво. Наоколо цареше тишина, целият свят беше потънал в тишина, а тя стоеше сама в мрака.