Виктория Фокс
Островът на изкушението (67)

Епилог

Церемонията се проведе под лазурно, слънчево небе. Пролетта беше дошла, а с нея и първите топли дни за годината. Гостите се бяха събрали под навес от преплетени лиани и едри розови цветове, поклащани гальовно от океанския бриз.

Булката стоеше босонога в пясъка, ослепителна в изящната си, дълга до глезените рокля, с разпусната коса и искряща кожа. Колко пъти си беше представяла сватбения ден, бялата премяна, сладката напрегнатост — и него, мъжа, който щеше да вземе ръката й.

— Готова ли си? — Баща й се усмихна до едното й рамо и я потупа нежно по ръката.

Моментът бе настъпил. Тя кимна.

Двамата тръгнаха тържествено по пътеката към олтара, съпроводени от разчувствани погледи. Всяко познато лице й навяваше тъга за онези, които нямаше да зърне вече.

 

 

Погребението на Максимо Диас се състоя около месец след празненството по случай шейсетия рожден ден на Рубен ван дер Мейде. Аутопсията бе отнела повече от очакваното време, тъй като хората на Ван дер Мейде неуморно бяха поддържали тезата, че младият мъж е получил фатална алергична реакция, докато кланът Диас не щадеше усилия да разпространява из пресата догадки за предумишлено убийство. Когато подозренията им намериха потвърждение и убиецът бе арестуван, семейството изпита облекчение. Клетият Максимо най-сетне можеше да почива в мир.

Погребалната церемония протече в скръбна, потисната атмосфера. Опечалените се струпаха в черен облак над изкопа в земята, обградени от равнодушните погледи на тисовите дървета. Дъждът не секна нито за миг.

Лори Гарсия загуби част от душата си онзи пагубна нощ.

Енрике Маркес.

Убиец, терорист, похитител. Зъл до мозъка на костите си.

Момичешката й любов, момчето с добродушните очи и благия смях, с дръзките въжделения и огненото сърце, някак се беше озовало на мрачно, самотно място. Бе загинал там дълго преди Лори да срещне онзи безмилостен поглед в другия край на корабния салон.

Лятото отстъпи място на есента и макар Лори да живееше в летаргия, земята продължаваше да се върти, несъпричастна с вътрешната й агония. Минаха часове, дни, седмици, белязани от убийствена несигурност, докато накрая истината изплува с болезнена яснота: мерзавецът, който я бе преследвал месеци наред, който й бе изпращал онези гнусни писъмца, беше отговорен и за отравянето на Максимо и — по стечение на едно злокобно недоразумение — за смъртта на Ребека Щутгарт. Медиите го провъзгласиха за маниакален психопат, нарцисист, свирепо животно, за човека, промъкнал се чрез измама на яхтата, която целял да превърне в сцена на кървава касапница.

Съзнанието й не го побираше. Разкритието беше прекалено шокиращо, като от филм на ужасите или кошмар наяве.

Неспирно я изтезаваха въпроси. Как бяха допуснали престъпник на борда в епоха, когато охранителните мерки бяха толкова педантични, че граничеха с нарушаване на личното пространство? Как изобщо му бе хрумнало на човек като Ван дер Мейде да набави обслужващия си персонал от толкова необичаен източник? Как така на никого не му беше направило впечатление социопатското поведение на Енрике? Очевидно благородните намерения на Рубен Худ се бяха провалили. Онеправданите нямат желание да зависят от нечии подаяния. Богатството и властта преобразяват човека и го превръщат в парий. Рубен се беше смятал за недосегаем. Оказа се обаче, че не е.

В крайна сметка откриха бомбата, скрита на долната палуба. В самото начало усилията на следователите бяха разпръснати по многото инциденти, състояли се борда. Никой дори не беше подозирал колко мащабен е бил всъщност планът на Енрике, докато последният екип на местопрестъплението по случайност не се натъкна на смъртоносното устройство.

Лори вярваше от дъното на душата си, че Господ ги беше закрилял онази нощ. Не се беше стигнало до детонация. Но въпреки че бомбата беше намерена, същото не можеше да се каже за Енрике Маркес — познат като Хуан Ромеро по време на съдбовните събития. Сякаш беше потънал вдън земя.

Месеци по-късно, малко преди Коледа, по южноафриканското крайбрежие уловиха голяма бяла акула. Когато изпразниха стомашното й съдържание, между парчетата полусмляна храна откриха и една гладка сребърна халка. Лори се смрази от ужас, като научи.

Хлапе от гетото, чийто копнеж по недостижима жена го беше подтикнал към насилие. Вестниците изгълтаха историята като топъл хляб.

Десидерия Гомес я придружи на погребението.

— Ако мога да съм ти от помощ…

— Мисля да си почина известно време — обяви Лори. — Ще ти се обадя, като се почувствам готова.

— Къде ще отидеш? — Десидерия потърси в очите й душевна потребност, която можеше да задоволи, но остана с празни ръце.

— В Испания. Ще бъдем само двамата с Омар. Самички.

— Знаеш, че съм на разположение, Лори. Ако някога…

— Знам.

Десидерия я погледа как върви към колата през проливния дъжд.

В началото на зимата, неспособна да се отърси от шока на изживяното и да спи спокойно в Лос Анджелис, Десидерия напусна „Ла Люмиер“ и се пресели на Източното крайбрежие. Омръзнало й беше от Калифорния, нарцисизма и суетата й, мрачните й тайни. Започна работа в благотворителна организация, посветена на жертвите на природни бедствия, и още на третия ден се запозна с фотографка на име Поли.

Въпреки това не събра сили да присъства на сватбата на Лори.

 

 

Анхелика Руис и дъщерите й научиха новината от репортаж по телевизията. Намираха се в търговския център, където бяха отишли да пазаруват за петото дете на Роза, и чакаха на опашка в аптеката да си купят крем за обезкосмяване. Правеха се, че не виждат обграждащите ги от всички страни реклами с красивото лице на Лориана, но когато, минавайки покрай магазина за електроуреди, Анита засече образа на Рико по телевизионните екрани, спря толкова рязко, че Роза се заби право в нея заедно с четириместната си детска количка.

— Гледай си в краката, дундо! — изграчи сестра й.

Болезнено чувствителна на тема излишните си килограми, Анита не остана по-назад:

— Поне не ми надуват корема на всеки пет минути.

— Ами кой е толкова издивял, че да надуе точно пък твоя корем? И вземи най-накрая да го изрусиш тоя мустак.

Анхелика разтърва озверелите си щерки. Телевизорите излъчваха новини за убийствата на острова и Рико Маркес заемаше централно място в репортажа.

След това щяха да злорадстват на воля, да се поглезят с обувки и сладкиши по повода и да си разправят една на друга как животът на Лориана хич не бил толкова съвършен, колкото всички го изкарваха.

Но по-късно същата вечер, докато Анхелика стискаше зъби в леглото до богатия си осемдесетгодишен любовник, молейки се като всяка друга вечер да получи инфаркт най-накрая; докато Роза сменяше четиринайсетия наакан памперс за деня; докато Анита изучаваше намръщено голото си отражение в огледалото, мъчейки се да игнорира жестоките подигравки на гаджето си сводник фотограф, и трите щяха да си зададат въпроса дали пък техният живот беше толкова цветущ в крайна сметка.

 

 

— Имате две минути, госпожице Райнър.

Биби Райнър кимна на асистентката си от личния си будоар на Бродуей. Публиката я очакваше. Прожекторите обливаха сцената с ярка светлина. Представи си рампата, редовете запленени лица. На финала на последното действие залата щеше да избухне в бурни аплодисменти, щяха да затрупат краката й с рози, да скандират възторжено името й.

Биби беше нова жена. Не защото имаше слава, свобода и мечтаната работа, а защото за пръв път имаше пълен контрол над живота си. Силата беше в нейни ръце и никой празнословец нямаше да й я отнеме.

Няколко дена след нашумялото парти на Рубен ван дер Мейде на вратата й позвъня куриер с пратка. Оказа се диск като онзи, който беше получила от Дърк Майкълс. Само че този съдържаше запис на разговора му със Стиви Спелър, навярно от паметната нощ. Думите на Дърк уличаваха повече от категорично както него самия, така и Линъс. Едва ли някога щеше да се омели да я припари отново.

Отпред на диска с почерка на Стиви беше написано:

„СИГУРНОСТ — СЕГА И ЗАВИНАГИ.“

Докато чакаше зад кулисите, привикнала вече към зареждащата с енергия смесица от страх и адреналин, Биби даде воля на напиращата си усмивка. Радваше се на верни приятели и семейство — с изключение на брат й за жалост, който се беше преселил отвъд океана и нямаше навика да поддържа връзка — и най-накрая можеше гордо да заяви, че бъдещето й е светло. Пътят зад гърба й беше дълъг и труден, но беше успяла.

Знаменитостта й се отразяваше добре.

Едва ли някой друг съзнаваше по-ясно от нея каква цена беше платила.

Завесите се вдигнаха и овациите изпълниха залата.

— Дами и господа, представям ви… Биби Райнър!

 

 

Дърк и Кристина Майкълс издържаха до края на годината, след което се впуснаха в грозен публичен развод. Бяха спипали Дърк с проститутка в колата на булевард „Холивуд“ и го бяха тикнали в ареста за предостатъчно време, че пресата да надуши скандала и да го разтръби из всеки вестник в страната, придружен с окаяната му снимка от полицейското управление.

Жена му отдавна се беше приспособила към вероломствата в брака им: Кристина въртеше паралелно трима любовници и се радваше на удовлетворителен и авантюристичен сексуален живот, но поне тя имаше благоприличието да го държи в тайна. Когато и най-последната простъпка на Дърк излезе на бял свят, нямаше нужда от уверението на пиара си, за да осъзнае, че съвместният живот с най-печално известния любовчия на Америка си беше чисто и просто лоша идея. Особено при положение че необузданата им щерка Фара вече беше попадала зад решетките за притежание на наркотици, публично разголване в движещо се превозно средство и нападение над служител на реда. Подавайки молба за развод, Кристина неуклончиво сочеше съпруга си като отговорна страна.

Дърк отвърна на удара с неблагоразумна поредица от пикантни разкрития около креватните им лудории в няколко онлайн социални мрежи. Явно пиянското полусамопризнание за извънбрачните му похождения, изненадало много хора на партито по случай рождения ден на Линъс, беше само върхът на айсберга. Кристина посрещна опитите му за реванш със стоическо мълчание, което като че ли подкопа още повече неговата репутация, докато в същото време облагороди нейната. Дърк се пропи, уволни агента си и се впусна в омагьосан кръг от купони, безразборен секс и злоупотреба с какви ли не дроги. Не се мина много време, преди директорският борд на „Сърчбийм Студиос“ да му хвърли мерника и да го изгони от компанията.

Понякога нощем, докато главата на някоя блондинка подскачаше нагоре-надолу в скута му, Дърк си въобразяваше, че живее живота на богоизбраните. На сутринта обаче, мярвайки тлъстото си, застаряващо туловище в огледалото, го обземаше сляпо чувство на безнадеждност.

Добре че алкохолният ступор го притъпяваше задоволително.

 

 

Паскал Деверо разпускаше в швейцарски ски курорт, когато новината за трагедията на Какатра обсеби масмедиите по цял свят. Приятелят й, четирийсет и една годишен музикант на име Беноа, излезе на терасата с аристократична походка и пуловер на бели и червени ромбове, почеса се по брадата и попита:

— Какво има?

Паскал захлупи романа, който четеше, върху скута си и примижа умислено.

— Научила е.

Беноа свъси вежди. Бъркаше с лъжичка чаша чай и металът дрънчеше по страните й.

— Кой какво е научил?

Удобно разположена върху дървената люлееща се пейка, Паскал огледа заснежените планински склонове и бавно изкачващите се към върховете им лифтове.

— Паскал? — Той килна глава на една страна. — Всичко наред ли е?

Французойката извади мобилния си телефон от джоба на джинсите си. Намери името на Аврора в телефонния указател и палецът й закръжа над бутона за набиране.

Може и да не беше твърде късно.

— Няма значение — пророни тихо. — Не е важно.

 

 

Кейси Амос научи, докато гостуваше на приятел в Санта Моника. Ако не се беше озовал по някаква случайност прел телевизора му, вероятно щеше да чуе чак след месеци. Кейси не си губеше времето с новини.

— Пич, това чудо е фантастично — отсъди другарчето му през димна завеса от марихуана.

Дори с размътен мозък Кейси схвана, че репортажите са някак непълни. Не се беше виждал, нито чувал с Аврора Наш, откакто майка й беше починала, а според слуховете бившата му приятелка възнамеряваше да „разтрогне“ роднинската си връзка с Том Наш поради „несъвместимост на семейните интереси“.

Кейси не можеше да се похвали с блестящ ум. Самовглъбената му, ленива природа го подтикваше към пренебрежение към всичко, което можеше да смути безгрижния му, апатичен начин на живот или, не дай си боже, неотклонния му порив към желирани мечета.

Именно затова не беше склонен да си спомни какво му беше разказала Аврора онзи ден в домашния киносалон на баща му. Погледът му се отмести колебливо към семейната снимка, закачена с явна любов върху стената. Сети се колко такива окичваха собствения му дом: гордите родители в компанията на обичните си, непорочни дечица.

Запали поредния джойнт.

— Аха-а — провлече мудно. — Бива си го.

 

 

— Направо не е за вярване. — Рита Клей настояваше за пресни новини на всеки час след избухването на скандала. Седна в леглото, прехвърляйки информацията върху екрана на блекбърито си. — И всичко това заради някакъв си маниак. Като се замислиш колко хора е можело да изпрати на оня свят…

Марти Кинг набухна възглавниците зад главата си. Пресегна се да погали гърба на Рита, благославяйки Вселената, задето не се беше качила на яхтата на Ван дер Мейде онази нощ. Рита беше жената на живота му: държеше на своето си и не се даваше на никой, а точно от такава мадама имаше нужда. Не че изобщо имаше нужда от когото и да било, но все пак…

— А какво стана с твоето хлапе? — поинтересува се той.

— С Аврора ли? — Рита легна в обятията му с притъмняло от загриженост лице. — Ще се възстанови. Нагазила е надълбоко, ако може да се има вяра на слуховете за нея и Ван дер Мейде. — Свъси вежди. — Разбра ли, че са я намерили в каютата му? Стаята била обърната с главата надолу. Знам я колко е немирна, но точно с него ли намери да се хване? Та той може да й е баща.

Марти я придърпа към себе си и я целуна по главата.

— Тийнейджърките са си такива — промълви сънено с дрезгав глас. — И тази фаза ще мине.

 

 

След произшествието на Какатра Том Наш изчезна от публичната сцена. Усамоти се в тексаското си ранчо, без да поддържа каквито и да било контакти с околния свят. Единственият му посетител, Стюарт Лъвъл, идваше в „Крийксайд“ под предлог, че обсъждат нов музикален проект. Само в топлотата на прегръдката му Том изпитваше поне зрънце спокойствие. Двамата не излизаха от леглото с дни, любувайки се на уединението си.

Том беше принуден да се оттегли. Споменът за свадата му с Аврора продължаваше да го натъжава до сълзи и знаеше, че ще мине доста време, преди да си спечели правото да я погледне в очите отново. Дъщеричката му. Милото му момиченце. Никога нямаше да се възстанови напълно от поражението, което двамата с Шерилин й бяха нанесли. Но това не променяше факта, че е негова дъщеря, дявол да го вземе. Нямаше да се откаже от нея.

„Съжалявам“ — що за дума?

Аврора бе разкрила тайната, която през целия си съвместен живот с Шерилин се бяха борили да опазят. Научила беше истината, и то по най-жестокия начин. Безмилостната истина, но и нещо повече.

Още една мистерия стоеше разбулена пред смаяните погледи на Том и всички останали.

Рубен ван дер Мейде беше биологичният й баща.

Нима съществуваше човек, способен на такава подла измама? Само като си помислеше колко пъти се бяха срещали, колко чекове беше подписал, и то за чий джоб — за джоба на Ван дер Мейде. Но и в това стечение не липсваше известна доза справедливост. Том не беше избирал кой ще свърши работата, така че какво значение имаше дали ще е Рубен или някой непознат? Всичките до един бяха подли лъжци.

— Не те мразя — беше прошепнала Аврора в деня на завръщането си от острова с покрусено, обляно в сълзи лице. Малкото му съкровище. Погледнала го беше състрадателно, съзнавайки навярно, че годините на фалш го бяха впримчили в мрежите си безвъзвратно. — Но не мога да те погледна в очите. Още не.

Разбираше я. Много имаше да й обяснява, а не знаеше дори откъде да започне. Трябваше да уважи желанието й. Оставаше му единствено да чака.

Тръгнала беше на пътуване из Европа. Пресата изобилстваше от спекулации около отсъствието й от публичното пространство и превратите в семейство Наш. Писа му чак през януари с обещанието да го посети, като се върне в Щатите. Преди да се прибере вкъщи обаче, имала да свърши още една задача.

Вкъщи.

Том се вкопчи в думичката: първата стъпка.

Още много ги чакаха. Но колкото и дълъг да беше пътят до помирението, Том Наш се кълнеше, че ще го следва докрай.

 

 

— Мамо? — Гласът на момчето беше плах, думата прозвуча някак чуждо от устата му.

Маргарет Дженсън излезе при Ралф на покривната им тераса в Ковънт Гардън. Слънцето напичаше ослепително. Високата точка предлагаше изглед към цял Лондон — от покривите на обкръжаващите ги сгради до стъклената кула на Сентър Пойнт, серпентината на Темза и златния шпил на Биг Бен.

— Какво има, миличък? — Тя приклекна до нивото на Ралф и докосна обичливо бузата му.

През тежък период бяха минали. Разкриването на истината пред сина й се бе оказала най-трудната задача в живота й.

„Трябва да ме чуеш много внимателно.“

Колко уплашено и смутено личице бе вдигнал Ралф към нея. Колко силно го беше прегърнала, изнамирайки единствените думи, които звучаха смислено в онзи момент. Че го обичаше безкрайно, че винаги щеше да е до него, че ще го закриля, докато е жива.

Думите, които толкова пъти си беше представяла, че му казва, но чак сега имаше правото да произнесе.

Господин Ван беше принуден публично да признае истинската роля на икономката си: майка на детето му. Естествено това му откровение беше засенчено от придружаващите го разкрития в пресата, но резултатът си струваше. Маргарет никога нямаше да забрави паническия страх, обзел я онази съдбовна нощ. Още се будеше по тъмно, убедена, че отново е на проклетия остров и че нищо не се е променило. Но после се опомняше. Вече живееше различен живот.

Беше избягала от Какатра сякаш от смъртоносна заплаха — каквато наистина я дебнеше. Още с пристигането на континента беше се свързала с адвокатите си, без да губи всякакво време, понеже господин Ван си имаше своите методи: рано или късно щеше да ги открие. И все пак, повдигайки обвинението си срещу мъжа, който я беше принудил да живее в лъжа почти десетилетие, Маргарет се сдоби с така нужната й самоувереност. Реши да запази тайната на Какатра и заяви пред адвокатите си, че двамата с Рубен били прекарали една-единствена нощ заедно, резултатът, от която неблагоразумна в очите на работодателя й постъпка бил Ралф. Рубен се срамувал да признае, че майката на момчето е някаква си проста икономка, затова я принудил да се обрече на анонимност, заплашвайки да отнеме завинаги детето й.

Естествено, когато адвокатите й го запознали с условията по споразумението, господин Ван се превърнал в олицетворение на услужливостта. Той единствен съзнаваше с какво унищожително оръжие разполага Маргарет. Знаеше, че възрази ли, икономката щеше да го използва срещу него, без да й мигне окото. Затова подписваше чековете редовно и навременно. Идеалното споразумение.

— Може ли да отидем в парка? — попита я Ралф, подскачайки нетърпеливо на терасата.

Едва ли някога щеше да научи какво огромно наследство беше изгубил. И по-добре. Ако една поука си беше извадила Маргарет от престоя си на Какатра, то тя гласеше, че богатствата, славата, властта и имотите не са паспорт към щастието.

— Разбира се, че може, сладурчето ми.

Каква вина имаше Маргарет, че Енрике Маркес се беше разсеял? Номерът беше винаги да си нащрек, да не изпускаш от поглед крайната си цел. Дори в продължение на осем години.

Върнаха се в апартамента. Една разходка в парка щеше да им се отрази добре. Вече имаха свободата да правят каквото си решат.

 

 

Рубен ван дер Мейде излезе от вашингтонската космическа обсерватория. Асистентът му го догони с грамаден хотдог и Рубен го натика в устата си, като се изцапа целият с мазнина и жълта горчица.

Обърна се към внушителния купол на сградата и засенчи очи с ръка. „Ви Ди Ем Комюникейшънс“ постигаше нови висоти в междузвездните пътешествия. Без дори да се замисля, Рубен беше инвестирал няколко милиарда долара в проект, доближаващ човечеството до ръба на неизвестното. Този свят вече го беше покорил. Ред беше на следващия. Знаеше кога да се откаже. Колкото и да го болеше сърцето, Какатра беше в миналото. Връщане назад нямаше.

Перлата в короната му беше загубила безвъзвратно блясъка си; докато продължаваха да го свързват с онова място, името му щеше да е нарицателно за смърт и насилие. Събитията от онази кошмарна лятна нощ щяха да го преследват до последния му дъх. Дори сега, месеци по-късно, настръхваше, като си помислеше на колко тънък косъм е висял.

Смачка мазната хартия и я бутна в ръцете на асистента си. Човекът разговаряше по телефона и се наложи да притисне апарата между ухото и рамото си, за да поеме боклука. Рубен се запъти към обсерваторията.

Безспорно беше прекрачил дебела морална граница, вербувайки проклетите родилки. Съзнаваше го отлично, но това не го беше спряло — та нали именно непридържането към установения ред го беше издигнало до върха, и определено нямаше намерение да се извинява. Рубен знаеше, че е водач по рождение: в кръвта му беше.

Единственото, което го тормозеше, беше фактът, че Аврора Наш — отбягваше дори да си спомня името й — за малко да го свали от престола, да разобличи тайната схема на Какатра и да му пусне куршум в главата за капак. Рубен още не можеше да прецени кое щеше да е най-лошото в случая.

Открай време се имаше за недосегаем. Чак сега съзнаваше, че далеч не е такъв. Аврора усилено издирваше отговори и за да ги получи, беше опряла дулото на револвер в челото на най-влиятелния мъж в света. Ето на това му се викаше амазонка. Едва ли не го изпълваше гордост. И какво чудно — нали му беше дъщеря.

Рубен излезе късметлия. Така му било писано. Разкритието на Аврора до ден-днешен оставаше зад сянката на кръвожадния психопат, който по някакво щастливо стечение на обстоятелствата беше превзел сцената, привличайки цялото внимание върху себе си. Аврора имаше благоразумието да запази тайната, понеже проумяваше, че излизането й на бял свят щеше да навреди и на нея самата не по-малко, отколкото на Рубен. И тя като него нямаше никакво желание да се разчува за роднинската им връзка.

Хората от охраната ги бяха намерили в потресаващо състояние — Аврора с разкъсани дрехи, стаята в пълен безпорядък. Естествено, пресата си беше направила своите заключения, но Рубен така или иначе нямаше навика да се рови из жълтите вестници.

Е, съвестта го чоплеше малко заради кончината на Ребека Щутгарт. Но пък никой не го беше заподозрял, понеже Енрике Маркес, макар че копелето едва не го беше вкарало в кома онази нощ, се беше оказал идеалната изкупителна жертва. Като всички останали и Рубен оплака трагичната загуба на една прекрасна жена и съпруга и избра да си втълпи, че Маркес навярно щеше да я убие вместо него, ако я беше спипал пръв.

Съжаляваше само за момчето. За Ралф…

С него беше платил за действията си. Единствено Ралф беше признал публично за свое дете: за свой потомък и наследник. В негово име беше преглъщал тягостното присъствие на икономката си толкова години наред.

А сега му беше наложена забрана да търси контакт с детето си. Мисълта разби на парченца една дълбока част от него, вероятно сърцето му. Маргарет Дженсън разполагаше с амунициите, необходими да потопи всичките му гемии, а проблемът с нищожни личности като нея беше, че предизвикаш ли я на война, нямаше какво да губи. Хлапето обаче имаше. Отрочета на Рубен ван дер Мейде бяха разпръснати из цял Холивуд, из целия свят дори, но никое друго не предполагаше кой е истинският му баща.

Допря едното си око до окуляра на телескопа и нагласи лупата.

Иронията не му убягваше.

 

 

Най-дългите две минути в живота на Стиви Спелър. Опита да се поразсее. Оправи леглото, изми си зъбите, провери дали някой не й е звънял по мобилния, отвори прозореца…

На улицата една майка гълчеше детето си. Нормални хора. Обичайно ежедневие.

Със Зандър бяха прекарали шест месеца в Ню Йорк. И за двама им партито на Рубен ван дер Мейде бележеше повратен момент. Бяха си купили апартамент в шестетажна жилищна сграда в Гринич Вилидж и водеха кротък живот. Холивуд не им понасяше вече.

Зандър се измъкна по-лесно от публичния живот. В момента работеше върху дебютния си роман. Твърдеше, че се базирал на художествена измислица, но Стиви подозираше, че поне отчасти е автобиографичен. Беше от ясно по-ясно кои са двамата главни персонажи, съученици и близки приятели, но Зандър все още държеше историята им в тайна. Щеше да я запознае с призраците от миналото си, когато се почувстваше готов. За нея важеше същото.

Стиви срещна по-големи трудности. Марти Кинг недоумяваше защо й е да напуска киноиндустрията: присъствието й на Какатра в онази пагубна нощ я правеше по-привлекателна за инвестиции от всякога. Колкото и да се мъчеше да я забрави, я изживяваше отново и отново в същината си. Едва не беше разтърсила Холивуд със скандала на всички скандали, на езика й беше. Още се чудеше дали дължи благодарност на Жан Моро, задето се беше намесил и не й беше позволил да изтърси истината. Според нея французинът действаше от себични подбуди, не от лоялност към Зандър. Съпругът й обаче разсъждаваше другояче.

Имаше дни, в които изпитваше носталгия по снимачната площадка, но не и достатъчна, за да размисли. Вместо това реши да се запише в университета и да завърши психология, дисциплина, която открай време я интригуваше. С времето щеше да възприеме преживяванията си в Лос Анджелис като един вид обходен маршрут, пътят, който я беше научил на повече за човешката природа, отколкото която и да е книга по психология.

Телефонът й изпиука за получено съобщение. Биби Райнър.

Отвори капачето с усмивка на лице.

„Новини? Целувки.“

Стиви си пое дълбоко въздух. Върна се в тоалетната, взе тънката бяла пръчица и погледна. После погледна още веднъж.

 

 

Аврора Наш прекара почти година в пътешестване из Европа. Не й оставаше друг избор след историята с Том. Лос Анджелис никога нямаше да бъде същият.

Беше започнала странстването си от Азия и различни точки на земното кълбо, където постепенно се отказа от суетата — носеше косата си дълга, не използваше грим и се обличаше в свободни, практични дрехи. Общуваше с непознати по плажовете, споделяше последните си цигари и започваше да осъзнава, че пожелаеше ли, можеше да е нормална, и че хората се отнасят с теб, както поведението ти предполага, независимо от това дали си звезда или не. В Европа посети първо Италия, а от там — Испания и Франция, после мина през Англия и завърши чак на Скандинавския полуостров.

По време на престоя си в Лондон, докато се разхождаше по Крайречния булевард покрай Темза рано една сутрин, й се беше сторило, че подмина сина на Ван дер Мейде с Маргарет Дженсън. Полубратът, с когото никога нямаше да се запознае лично.

Но като се замислеше, още колко ли като него бяха разпилени по света. Ако потънеше в размишления по въпроса, вероятно щеше да обезумее.

Имаше възможност да последва примера на Маргарет и да притисне Рубен към стената. Идеята дълго я беше изкушавала. Тогава обаче беше проумяла живота на колко много хора би опропастила и че нямаше правото да постъпва така. Колко ли деца си живееха в блажено неведение? Нека си живеят. И на най-големия си враг не би пожелала съдба като нейната.

Преди няколко седмици в един бар край Хелзинки беше чула едно от парчетата на Том и Шерилин. Този път не се беше разплакала. Вече не изпитваше нужда да рони сълзи.

Вместо това се беше прибрала в хостела и се беше захванала да пише писмо до баща си. След няколко дена и безброй смачкани листове хартия в кошчето за боклук най-накрая остана удовлетворена. Всичко, което някога се бе чувствала безсилна да изкаже, стоеше черно на бяло пред нея и вече беше готова да обърне нова страница.

Целият й свят — заличен. Но важното беше какво ще съхрани от развалините.

За пореден път погледна листчето хартия, макар да знаеше, че е на правилното място. Къщата изглеждаше точно както си я беше представяла. Кафяво-бяла дървена къщурка в предградията на Рованиеми, с потънал под снежна шапка покрив и туфи зелена папрат на заден план. Верандата плачеше за ремонт. От една преспа се подаваше счупена пластмасова люлка. Колата на входната алея беше издраскана и със спукана предна гума. Очевидно обещаното парично възнаграждение така и не беше напуснало банковата сметка на Рубен ван дер Мейде.

Аврора метна раницата си на рамо и побутна дворната врата. Ръцете и краката й се бяха смръзнали в половинметровия сняг.

Нова зора, нов хоризонт. Животът й започваше наново.

Качи се на верандата и протегна ръка да почука на вратата.

Преди да е успяла обаче, на матовото стъкло се изписа нечия сянка, сякаш я очакваха. Резето се вдигна. Бистрите сини очи на светлокосата жена се изпълниха със сълзи при вида на Аврора.

Нямаше нужда от думи.

Жената протегна ръце и Аврора се хвърли в обятията й.

 

 

Жаклин Спарк излезе от офиса си на Норт Харпър авеню и взе такси до летището. Мисълта да посети Какатра след всичко случило се не беше от най-примамливите, но щом Лори настояваше да се венчае именно там, значи нямаше място за претенции.

След нашумелия инцидент Жаклин и Лори се бяха превърнали в най-сполучливия тандем на Лос Анджелис. Жаклин беше получила по-висока позиция в „Един щрих“, но съвсем скоро агенцията беше започнала да й се струва тясна, затова беше решила да подхване свой собствен бизнес. Лори Гарсия беше първата клиентка на „Спарк Пиар“: световноизвестен модел, муза, всеотдайна майка — и жена, за която мъжете бяха готови да убият. Печеливша комбинация.

На летището Жаклин си купи кафе с мляко. Беше твърдо против, но знаеше, че няма начин да разубеди Лори. Макар че Омар Гарсия официално си оставаше дете на покойния Максимо, разбираше желанието й да обедини семейството. Работата на Жаклин беше да дава съвети. А пропаднеха ли нещата — да въдворява ред.

Пийна от горещото кафе и зачака да обявят полета й.

 

 

За пръв път в живота си Ланс Хломски излизаше с момиче.

След партито на Ван дер Мейде се радваше на небивала популярност, а рейтингът му беше скочил още повече при участието му в полицейското разследване около смъртта на Максимо Диас. Откакто се беше разчуло, че той, Ланс, е открил трупа, осанката му се беше обогатила с онова героично, дори опасно излъчване, на което нежният пол не може да устои. Отвсякъде заваляха покани за интервюта, благотворителни сингли и дори за дребна роля в една от най-гледаните телевизионни комедии. Доста добре като за хлапак, който допреди шест месеца се беше примирил с идеята, че никога няма да целуне момиче, камо ли да си намери ненаситна красавица, склонна да му прави свирки по цял ден.

— Толкова си секси — измърка Дарнел, обгръщайки с ръце кокалестия му гръден кош.

Ланс проучи пъпчивото си лице в огледалото. Изстиска една от гнойните пъпки по брадичката си, удовлетворен при вида на изтеклата белезникава гадост.

Чудно му се бяха подредили нещата. При първата си среща с Хуан/ Енрике по време на обучителната им седмица далеч не беше предполагал, че страховитият кучи син ще промени живота му. И то в толкова задоволителна насока.

Не беше напълно прям с ченгетата — и какво толкова, нямаше намерение да си губи съня. Не само Маркес присъстваше в камбуза онази съдбоносна нощ, когато зареждаха подноса му. И Жан Моро се навърташе наоколо. Не друг, а Жан му беше казал какво да направи.

Все тая, голяма работа.

Нали вече не беше никой.

 

 

Лори Гарсия целуна баща си по бузата пред отрупания с цветя олтар. Тони седна с Омар в скута си и гостите притихнаха в очакване на брачните клетви.

Вълните обливаха бреговете на Какатра, личния рай на Лори и Жан.

Тук всичко започваше отначало: чакаше ги нов живот. Жан не беше намерил сили да се откаже от острова, единственият дом, който някога бе имал. Тук царуваше той, а до коляното си имаше вярна кралица.

Приказка с щастлив край.

Лори застана до избраника си. Сребристите му очи блещукаха като скъпоценни камъни в тъмна пещера.

Жан я придърпа по-близо до себе си.

— Е, съгласна ли си? — прошепна й тихо.

Тя му се усмихна, по-сигурна от всякога.

— Съгласна съм.