Виктория Фокс
Островът на изкушението (35)

33

Аврора

 

— Ела в Италия.

Паскал й се обади седмица преди началото на учебния срок. Аврора моментално прие поканата. Едно последно развлечение, преди госпожа Дърдън отново да впие вампирските си зъби в шиите им. А и осемседмичният престой в Лос Анджелис й идваше в повечко въпреки ободряващото въздействие на Рита Клей. Агентката работеше неуморно по полагането на основите на така нареченото й завръщане: вълнуващи събития се очертаваха след края на учебната година и окончателното й прибиране в Лос Анджелис.

Окончателно.

Идеята я плашеше. Ами ако не искаше да се връща? Ако й се щеше да се уедини на някое тихо местенце и да се порадва на анонимност за известно време? Не беше споделяла с Паскал за терзанията си, понеже знаеше какъв отговор я очаква: че трябва да напусне Лос Анджелис завинаги и да стори нещо „значимо“ в живота си. Само дето не беше толкова лесно.

Жизел и Арно Деверо имаха вила на остров Капри. Тъй като никога не беше посещавала Италия, името не й говореше нищо (макар че имаше понятие за панталони модел „капри“: престъпно лош вкус). В началото на септември взе самолет до Неапол, където Паскал я посрещна радушно на летището.

— Липсваше ми! — викна възторжено Аврора. Целунаха се леко по устните.

Паскал я поведе през терминала.

— Чака ни яхта.

Взеха такси до неаполското пристанище. Фериботните площадки преливаха от туристи, влачещи претъпкани куфари на колелца след себе си. Аврора и Паскал си пробиха път през навалиците, откриха яхтата „Бомбардие“ на семейство Деверо и се качиха на борда с помощта на двама смугли италианци. Единият, облечен в безупречно бели къси панталони и риза с моряшка емблема на гърдите, държеше руля.

— Grazie, signor — каза Паскал и продължи да говори на италиански, но Аврора изпусна нишката.

Скалистите върхове на Капри се виждаха през морската шир, макар че тежката мараня размиваше зъберите им. Когато яхтата напусна кея с шеметна скорост, бързо отдалечавайки ги от мръсотията и прахоляка на Неапол, Аврора вдъхна соления морски въздух, заслушана в заглъхващата шумотевица на сушата и равномерното бръмчене на двигателя.

— Каква красота само, а? — отбеляза Паскал, скривайки очите си зад слънчеви очила на „Гучи“.

— Суперско е. — Аврора незабавно съжали за глупавия си отговор. Трябваше да овладее някак така наречената от Паскал „безмозъчна американщина“ в изказа си. Намираше се в Европа все пак. И то в компанията на Арно и Жизел Деверо. А колко й се щеше да притежава поне капка от изтънчеността на Паскал.

След двайсетина минути стигнаха острова. Нижеха се опашки от плавателни съдове, чакащи да акостират. Туристите стъпваха един по един на брега с помощта на масивната, почерняла от слънцето ръка на млад италианец. Таксита кабриолети, всичките бели, прииждаха да откарат посетителите към хотелски стаи и апартаменти или пък по витите пътища на стръмните канари на юг, към стария град Анакапри. Аврора се смая от факта, че яхтата на семейство Деверо разполага с частен док и още с вкарването към нея се спуснаха цял куп мъже, които грабнаха въжета, вързаха ги за площадката и поеха багажа на момичетата.

Паскал веднага намери шофьора на баща си. Аврора предположи, че вероятно разполага с различен шофьор за всяко кътче на света.

Къщата на Арно и Жизел беше кацнала на груба оголена скала. Представляваше златиста на цвят триетажна вила с просторна полукръгла веранда с изглед към морето. Дървените кепенци на прозорците, чиято маслиненозелена боя се лющеше под жарките слънчеви лъчи, й придаваха старовремско очарование, което се връзваше отлично с атмосферата на острова. Клонките на лимоновите дръвчета натежаваха от зрели, дебелокори плодове, а водата в приличния на лагуна басейн блестеше ослепително под яркото слънце.

Беше доста ветровито. Къщата им се намираше на най-високата точка на острова. Под краката им се ширеха варовиковите скали на градчето Капри, а над главите им — безкрайно синьо небе.

Във вилата нямаше никого. На вратата на хладилника имаше бележка, написана с дръзкия почерк на Жизел. Докато Паскал я четеше, Аврора тръгна на разходка из високото, прохладно помещение, прокарвайки пръсти по изящната дърворезба на скринове и шкафове, по рамките на картини и кориците на книги, по бразди и пукнатини, поели фин прах. Интериорът й напомняше на английските църкви, които беше посещавала по принуда на учителите от „Света Агнес“ — тих и прохладен, еклив и пропит с миризмата на вехто.

— Излезли са — изтъкна Паскал очевидното. — Искаш ли да се поразходим из града?

— Разбира се — съгласи се Аврора. — Къде са вашите?

Паскал пъхна бележката в колана на дънките си.

— Посрещат братовчед ми.

— Жан е тук? — заинтригува се Аврора. Спомни си за разговора с Жизел в Париж, за снимката му в общежитието на Паскал.

— Не ти ли споменах?

— Не.

— Ще се запознаете на сутринта. Татко ще ни изведе с яхтата.

— Онази, с която пристигнахме днес ли?

Паскал се разсмя.

— Не ставай глупава. Тя е просто играчка.

 

 

Лодката, с която отплаваха, се оказа трийсетметрова суперяхта с игрална зала, казино и богато зареден бар на борда. Пореха стремително лъскавите води на морето и топлия, наситен със слънце въздух. Подминаваха по-малки плавателни съдове — италиански, френски, немски флагове плющяха на морския бриз, докато гигантската яхта преваляше вълните, оставяйки разпенени дири след себе си.

На палубата над носа беше монтиран плувен басейн, обграден с луксозни шезлонги и обслужван от няколко униформени прислужници, в готовност да откликнат при първия сигнал. Жизел се препичаше на слънце, пристегната тъмната си коса под елегантен шал. Завидната й фигура беше облечена в изрязан цял бански костюм с украса от лъскави камъчета по деколтето. Паскал четеше книга под един от сенниците.

— Имаш ли нещо против да пообиколя яхтата? — попита Аврора, изваждайки слушалките на айпода от ушите си.

Паскал не вдигна глава.

— Стига да се навърташ в тази част.

— Защо?

Французойката сви рамене.

— Обсъждат бизнес въпроси.

Аврора се питаше дали някога ще й изпадне шанс да спипа Жан насаме. Още с качването Паскал като че ли правеше всичко възможно да ги държи на разстояние един от друг. „Знаеш ли, той е женен“ — беше й заявила важно призори на отплаване с поредната малка яхта, дошла да ги вземе от острова и да ги отведе до кея, където ги очакваше „принцесата“ на Арно, прилична на бяла апликация върху синьо платно. „Е, и?“ — отвърнала беше Аврора, напомняйки си, че развратните игрички с всеки срещнат отдавна са останали в миналото.

Но при вида на братовчеда, Аврора нямаше как да не отбележи, първо, факта, че Жан Моро е пълната противоположност на Били Боб Хокър, и, второ, че не си беше падала толкова по някого още отпреди екскурзията си до Париж. Освен това не беше за пренебрегване и фактът, че пред нея стоеше истински тузар: едно от най-големите имена в модния свят. Когато за жалост се беше изпуснала пред Фара, че се е сприятелила със семейството му, приятелката й я беше затрупала с въпроси. Пращял ли от сексапил? Хлопала ли му дъската? Срамежлив ли бил? Развел ли се бил най-накрая с дъртата си съпруга? Не че Аврора я беше информирала особено подробно: Паскал, също като родителите си, говореше уклончиво за Моро.

— Ей сега се връщам — обяви бодро, без да обръща внимание на погледа изпод вежди на приятелката си. Успееше ли да привлече погледа на Жан и да го привика в някоя от каютите, предупрежденията на Паскал така или иначе нямаше да я спрат.

До големия салон на кърмата се стигаше през плъзгащи врати от матирано стъкло. Мъжете седяха върху Г-образни кожени канапета и разговаряха оживено. Жан беше облечен в разкопчана чак до пъпа бяла риза, потрепваща на вятъра.

Не погледна към нея.

Мамка му.

Щеше да привлече вниманието му по друг начин. От ясно по-ясно беше, че я харесва. И как иначе? Няколкото седмици в Лос Анджелис бяха преборили восъчната бледост, придобита в „Света Агнес“, възвръщайки й предишния облик на дългокрака американска сладурана, чиито прелести влудяват мъжете. Още със запознаването я беше огледал от глава до пети. Ако Паскал я нямаше, Аврора щеше да премине на флиртаджийски режим, но къде този късмет. Погледът му беше хипнотизиращ, наелектризиращ като от снимката — остър, стремителен, нетрепващ дори под силните лъчи на слънцето. Чувството да го срещнеш на живо беше странно. Стана й ясно, че без да подозира, е носила образа му в главата си през цялото това време. Сблъсъкът с реалния Жан й се стори свръхестествен, сякаш беше магически съживен персонаж от запечатала се в съзнанието й картина.

Като слезе под палубата, се озова в коридор с дървена ламперия и видимо скъпи произведения на изкуството. Заоглежда ги нехайно, с одобрение, но не и с разбиране. Хрумна й, че един ден, когато се сдобие със свое собствено жилище, ще го отрупа със същите такива красоти, които ще карат гостите й да въздишат и да си правят заключения за личността на домакинята, макар и тя самата да е в неведение относно посланието на елитните творби. Точно така, ще се превърне в интригуваща, мистериозна жена. Ще бъде енигматична — любима думичка на Паскал.

— Здрасти — обади се нечий глас иззад гърба й. Имаше дълбоко звучене и дори в тези две срички акцентът си личеше много по-отчетливо от този на Паскал и родителите й.

— Ох — възкликна изненадано, обръщайки се с ръка на гърдите, вбесена, че я е хванал неподготвена. — Стресна ме.

— Извинявай — усмихна се Жан. По-сини очи не беше виждала през живота си. Изглеждаха сякаш носи контактни лещи. Вдигна ръка, облегна я на стената, точно под линията на картините, и отпусна тялото си върху опората й. Ризата му се отвори още повече.

— Мислех… ъ… мислех си, че си на палубата — запелтечи Аврора. Как й хрумна да каже подобна глупост? Къде бяха флиртаджийските й заигравки и остроумни реплики?

— Бях — отвърна той. — Сега съм тук.

— Май да.

— Търсиш ли нещо?

— Просто разглеждам. — Страхотно, сега пък прозвуча като петгодишна хлапачка, въоръжена с кофичка и лопатка. Най-лесната защитна реакция в случая беше да се наежи. — Теб какво те вълнува?

Жан направи типично френска физиономия и сви леко рамене. Божичко, колко секси беше отблизо. Особено с този белег, който не изпъкваше толкова, колкото си беше представяла, и все пак придаваше на горната му устна прелестна, съкрушителна дяволитост.

— Следя да не се забъркваш в бели.

Бинго! Флиртуваше с нея.

— Белите не са толкова лошо нещо. — Аврора го погледа изпод изсветлели от слънцето мигли, най-сетне влизайки в крачка. — Или греша?

— Зависи колко често си ги навличаш.

Тя вдигна кокетно едната си вежда.

— Така ли?

— Знаеш какво имам предвид.

Държанието му рязко се промени. Аврора внезапно осъзна, че бяха далеч от флирта. Жан излъчваше смущаваща компетентност, сякаш познаваше всяка мисъл, прекосявала някога съзнанието й, сякаш безумно сините му очи проникваха като лазер в главата й.

— Трябва да полагаш по-добри грижи за себе си — каза й и се отдръпна назад.

Думите му я стъписаха.

— Моля?

— Тялото ти е безценно, Аврора. Не бива да го отдаваш на всеки срещнат.

— Гледай си работата — сопна му се, изумена от факта, че си позволява да я назидава. — Не си ми баща.

— Все някой трябва да поеме тази роля.

— Моля?

— Родителските насоки са важно нещо.

— Как смееш? Ти дори не познаваш баща ми! Не знаеш нищо за него.

— Знам, че си твърде млада да имаш такова поведение.

Обхвана я необуздана ярост.

— Ти пък какво знаеш за поведението ми?

— Знам кога една жена иска да ме вкара в леглото.

Аврора отвори уста и веднага я затвори, онемяла от неочакваната му прямота.

— Ще ти се! — изстреля, по-унижена от всякога. — Какво те кара да си мислиш, че бих искала и с пръст да те докосна… дядка?

— На трийсет и три съм. — Като че ли се забавляваше. Прииска й се да го шамароса.

— Именно — озъби му се, вече убедена, че повече не се е излагана през целия си живот. Прозвуча, сякаш сексуалният й опит се ограничаваше до няколко свирки в училищната тоалетна.

— Връщай се горе — нареди й Жан. — Паскал сигурно се чуди къде си.

— Не съм длъжна да те слушам.

— Както си и мислех: удивителна зрялост.

— Майната ти. Да ти го начукам.

Той се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Какво ожесточение само!

— Нямаше да се държа ожесточено, ако не ме вземаше на подбив — тросна му се Аврора. После скръсти ръце. — Трябва да отида до тоалетната. — Отново изтърси първото нещо, което й хрумна, и отново съжали стократно. Колкото и да беше ядосана, не искаше Жан да си я представя разкрачена на тоалетната. — Да се поосвежа — добави неубедително.

Жан я удостои със странен поглед. Пак й втълпи чувството, че я познава отблизо: че са се срещали преди, но го е забравила някак.

— Познаваме ли се от преди? — Осъзна, че е задала въпроса си на глас.

Той се подсмихна. Все едно че му беше разправила виц. Невероятно! Едва ли имаше по-невъзпитан човек на света.

Не благоволи да й отговори, а вместо това отвори вратите към горната палуба и изчезна сред прилива на ярка светлина.

Аврора отиде до най-близката тоалетна и наплиска лицето си със студена вода. Помещението се огласяше от класическа музика; по плота на мивките в римски стил бяха подредени различни шишенца с продукти за ръце, а до тях — спретнати купчинки с нечовешки пухкави бели кърпи.

Жан Моро да върви на майната си!

Той беше непоносим. Най-самодоволният и надут тип, когото някога беше виждала. Е, господинчото спокойно можеше да навре глупавото си loco parentis^[1] (една от любимите фрази на госпожа Дърдън) в задника си (пък бил той апетитен). Какво знаеше той за нейния живот? Нищо, ето какво. Нищичко.

Кретен!

Аврора излезе на коридора и се запъти към горната палуба, но нещо я спря: затворената врата отляво, входът към личния живот на Арно и Жизел Деверо. Подбудена от любопитство — и малко бунтарство срещу безочливия упрек на Жан, — реши да натисне дръжката. Отвореше ли се вратата, значи си го просеха.

Така и стана. Пред очите й се разгърна просторна стая, пищно обзаведена и потънала в уютен полумрак. Плътни пурпурни завеси се диплеха около спалня с четири колони. Босите й ходила стъпваха по дебел черен килим, мек като пролетна трева. До едната стена имаше разкошно, лакирано барче. Значи тук прекарваше морските си нощи звездната френска двойка. Аврора пристъпи тихо до леглото и прокара длан по копринените чаршафи в кремав цвят и извивките на изящната рамка от ковано желязо. Погледът й привлече огромното огледало на тавана, опасано с дискретни лампички.

Сложи ръка на устата си, за да сдържи напиращия кикот. Прочутите политици си бяха спретнали развратно ложе, кой би предположил? В главата й изскочиха похотливи картинки: бледите крака на Жизел увити около кръста на Арно, докато погледът й изучава преплетеното им отражение в огледалото, стегнатия му задник, останал бял под колана на плувните му гащета.

С ръка върху копринените чаршафи Аврора затвори очи. Сега не виждаше Жизел под тялото на съпруга й, а самата себе си в прегръдките на Жан… Той целуваше устните й бавно и страстно, езикът му търсеше нейния, силните му ръце я държаха за кръста и в следващия момент отново я упрекваше, наричаше я незряла хлапачка, наместваше тялото си над нея, изпълваше устата й с члена си, учеше я как да го докара до оргазъм…

Фантазията й беше прекъсната от мъжки гласове. Първата й паническа мисъл беше да се скрие. Бяха разбрали къде се е промъкнала. После осъзна откъде идват гласовете. В ъгъла на стаята имаше изход към палубата, точно към мястото, където провеждаха тайния си разговор, и вратата беше наполовина отворена. Двамата говореха тихо, ту на френски, ту на английски.

— Естествено, че е тя… — Акцентът на Жан беше по-силно изразен от този на Арно. — Никога не ги изпускаме от поглед.

— Досущ като загрижени бащи, предполагам.

— В някои аспекти.

Последва тирада на френски, от която не разбра и дума, след което Арно продължи на английски:

— Знаеш какво е мнението ни. Това на Жизел най-вече.

— Не съм ви молил да участвате.

— Нали сме ти семейство.

— Нямам нужда от семейство.

Аврора се приближи на пръсти, напрягайки слуха си.

— Как според теб ще реагира майка ти? А Пол? — продължи тихо, но настоятелно по-възрастният мъж.

— Пол подкрепяше Рубен безусловно. Бяха като братя. А и не се месеха в работите ми.

— Това беше, преди да се забъркаш в този… подмолен план.

— Подмолният план на Рубен ни носи пари, купища пари. Само не ми казвай… — последва пауза, по време на която вероятно насочи вниманието на събеседника си към луксозната яхта, — че не си материалист.

— Нямаше да останеш без средства.

— Никога не съм искал техните пари. Искам свои собствени.

Арно изруга на френски.

— Колко са тази година, Жан-Батист? Кажи.

— Три. Подбрани от мен.

Горчив смях.

— „Подбрани“. Звучи сякаш си купуваш ябълки от пазара.

— В известен смисъл точно това правя.

— Това, което правиш, е нередно.

— Мен ако питаш, им помагаме. Постъпваме смело. Само от твоята гледна точка е нередно.

Какво беше нередно? За какво говореха? Аврора прокле вятъра, задето отвяваше думите, преди да са стигнали ушите й.

— От всяко благоразумно гледище е нередно — отвърна Арно. — Чудя се как спиш нощем. Знаейки, че всички онези майки биват подкупвани, примамвани и… експлоатирани?

— И по-богати отколкото някога са се осмелявали да мечтаят.

— Не по-богати, от вас двамата с Ван дер Мейде.

— Относително е.

— Всичко до парите ли опира? Можете да купувате човешки живот, да го продавате като търговска стока?

— Всичко се купува с пари. Защо не и това? Все пак е най-ценното нещо на света. Не виждам причина да не държи висока цена.

— А човек ще си помисли, че Ван дер Мейде се е научил на съобразителност след случката с онази жена. Представи си само! Настъпил е моментът, а тя е решила, че не може да се раздели с момченцето си.

— Маргарет Дженсън няма нищо общо с въпроса.

— Така ли мислиш? На мен ми се струва, че доказва тезата ми доста красноречиво.

— Дженсън трябва да се радва, че е жива — заяви Жан. — Рубен имаше правото да постъпи с нея както сметне за добре.

— Ван дер Мейде е достатъчно влиятелен да постъпва с всекиго, по всяко време, както сметне за добре. Там е проблемът. Някой изобщо помисли ли за момчето? Цял живот вярва, че майка му е мъртва.

— Рубен нямаше избор. Дженсън представляваше спънка в плана му, най-разумно беше да я остави под собствения си покрив…

— И каква утешителна награда само — възможност да отгледа собственото си дете. Пълна лудост. Какво си е въобразявал Ван дер Мейде, как му е хрумнало да създаде свое отроче? Нали уж наемахте непознати мъже за…

— Всички допускаме грешки — каза Жан с премерен глас. — Случи се един-единствен път. В наши дни действаме повече от педантично, сам го знаеш.

— Не се и съмнявам. Педантичен си и в „подбора“ си, прав ли съм?

— Винаги. Холивуд гъмжи от кандидатки, но не всички са подходящи. Двустранността е важен фактор.

Сърцето на Аврора щеше да се пръсне в гърдите й. Повдигаше й се, макар и да не съзнаваше защо.

— Рискът да е равен и за двете страни, така ли? — натърти Арно.

— Да го наречем допълнителна гаранция.

Арно така снижи гласа си, че Аврора не знаеше дали да вярва на ушите си.

— Ами бебета, които не се раждат… нормални? Наясно съм как Ван дер Мейде се… отървава от тях.

— Не си наясно с нищо.

— Не можеш да си играеш на Бог, Жан-Батист.

— Нима смяташ, че Бог и дяволът са толкова различни? Погледни момичето, Арно. Погледни я само. И после ми кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската си майка.

Побиха я тръпки.

Истинската си майка.

— Няма как да узнаем.

— Отвори си очите. Момичето има всичко на света.

— Ти може и така да си мислиш — каза кротко Арно. — Аз усещам тъгата в сърцето й.

— Ти усещаш тъга във всяко сърце. Този факт говори повече за теб, отколкото за нас.

— Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?

Аврора заотстъпва назад, а пред очите й избухнаха стотици цветни петна.

— Защо й е?

Арно дръпна силно от пурата си.

— Ето защо си способен на такива неща. — В думите му прозираше нотка на неохотно възхищение. — Просто не те е грижа.

В главата на Аврора зазвънтяха оглушителни, неуморни сигнални звънци.

Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?

И после ми кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската си майка.

В главата й закръжи рояк от въпроси, чиито остри жила бяха притъпени от панически страх. Обърна се рязко и залитна, събаряйки една гарафа от мястото й на тоалетната масичка. Стъклото се пръсна на хиляди парчета.

Разговорът на горната палуба моментално секна. Побеснялото й сърце барабанеше глухо в ушите й. Беше попаднала в капан. Всеки миг щяха да я спипат. Бог и дяволът… Думите отекваха иронично в съзнанието й. Дочу приближаващи стъпки, плъзгащите врати над нея се отвориха.

— Какви ги вършиш?

Сякаш със светкавична скорост Арно изникна на входа. Очите му запрескачаха от стена на стена, попивайки уликите, отчитайки отворената врата към горната палуба, после се върнаха укорително върху лицето й.

— За-загубих се — скалъпи Аврора. Виеше й се свят. Люшкането на морето я омаломощаваше.

— Загубила си се — повтори Арно. Очите му имаха цвят на кафе, възголемият му нос и лъскавият златен ланец му придаваха класически авторитет, като император на гладиаторската арена.

— Съжалявам, не знаех, че това е спалнята ви, и реших да вляза и да я поогледам, но тогава, без да искам… — Погледна жално към парчетата стъкло в краката си. — Родителите ми ще я платят… — Думата „родители“ звучеше кухо, абсурдно.

Очите му се задържаха върху нея за момент.

— Излизай — каза накрая незлобно.

Благодарна, че сцената е приключила, Аврора се запъти към вратата. Като минаваше покрай него, Арно я спря.

— Каквото и да си подочула, забрави го — предупреди я с топъл, миришещ на цигари дъх. — За твое добро е. Разбрахме ли се?

Тя кимна.

Ненадейно Арно я сграбчи за ръката.

— Не забравяй на чия яхта се намираш. — Пръстите му така се впиха в кожата й, че я заболя. — Всичко на борда й ми принадлежи. Всеки разговор, всяка дума, всеки шепот. — Тя опита да изтръгне ръката си, но хватката му беше твърде силна. — Аз няма да забравя какво съм ти казал. А ти?

Аврора поклати глава с насълзени очи и смънка:

— Н-не.

— Хубаво. — Тъкмо се канеше да изпищи, когато усети, че безмилостният натиск изчезва. — А сега марш горе.

Ръката я болеше. Пръстите му бяха оставили червени следи. Заключи се в банята и остана там дълго време.