Виктория Фокс
Островът на изкушението (2)

2

Един ден по-рано

Двайсет и четири часа до отплаване

Рубен ван дер Мейде слезе от борда на яхтата си с внушителната осанка и авторитетността на крал. Той си беше абсолютен крал, дяволите го взели, поне в това кътче на света, където лесно се забравяше, че отвъд отривистата синееща линия на хоризонта съществуват други земи и цивилизации. Ръбът на земята, крайната точка на кръгозора: ако питаха Рубен, това беше Какатра.

Въпреки че беше поискал от икономката си възможно най-тънката ленена риза, Рубен се обливаше в пот. Усещаше как се стича на струйки по гърба му, образува петна под мишниците му и се насъбира в отпуснатите гънки по тялото му, които така усърдно се мъчеше да изглади. Божичко! Откога започна да се поти и в ушите? Свали бейзболната шапка от главата си с гневен замах и попи влагата с носна кърпа, бръквайки с крайчето в ушите си. Доволен от свършената работа, закрачи целеустремено по плажа, почесвайки умислено рижия мъх по брадата си.

Подготовката вървеше усилено: огледал беше яхтата лично, обсъдил беше това-онова с организаторите, уредил беше и въпроса с благотворителната томбола… Какво оставаше? След двайсет и четири часа всички знатни особи щяха да отпразнуват с него шейсетия му рожден ден и да почетат с вдигнати чаши безспорно (така де, къде беше смисълът да се спори с неоспорим факт) най-богатия и влиятелен човек на планетата.

Всеки от гостите беше получил покана няколко месеца предварително, не че съществуваше опасност да забравят за най-очакваното социално събитие на годината. През цялото това време личният му състав се занимаваше с телефонни обаждания от непоканени звезди — певци, модели, актриси, политици, търговци на изкуство, писатели, изобщо личности, които се имаха за близки с Рубен, но очевидно не отговаряха на изискванията. Нямаше как — все някой трябваше да си остане вкъщи. Животът на върха го беше научил да прави жертви.

Беше купил Какатра с идеята да я превърне в следващото си бизнес начинание: откъснато от света райско местенце, където богатите и известните можеха да разпуснат и да се насладят на спокойствие, да намерят убежище от ярката светлина на прожекторите. Но и той самият започна все по-рядко да напуска собствения си оазис. Тучната растителност на острова, лазурната вода и златисти пясъци му даряваха отмората, от която така се нуждаеше. Какатра беше живописен подслон и скривалище. В света не бяха останали много подобни оазиси.

Близко до плажа, нагоре по няколко реда вити каменни стълби, се намираше имението на Ван дер Мейде. Колосалната бяла сграда беше обкръжена с бълбукащи фонтани и смарагдови палми и беше издигната по съвършен образец. Понастоящем се славеше със званието „Най-бленуваното жилище на света“, отредено й преди няколко години от голямо американско списание. Рубен имаше планове да внесе още подобрения, започвайки с разширяването на и бездруго грамадния плувен басейн и преобразуването му в многоетажен паметник на архитектурата с директна връзка с океана. Завидният му предприемачески дух беше спечелил благосъстоянието му: хрумнеше ли му някоя налудничава идея, Рубен моментално се заемаше да я осъществи.

Днес обаче нямаше време за налудничави хрумвания. Чакаше го грандиозно парти.

Маргарет Дженсън го чакаше на главния вход. Англичанката икономка беше дребничка като врабче и към четирийсетте, с права като праз кафеникава коса, безжизнено увиснала до раменете й, и трескаво стрелкащи се очи. Движенията й бяха чевръсти, решителни и дори леко припрени.

— Всичко наред ли е, господин Ван? — попита жената, когато Рубен профуча край нея, шляпайки с джапанки по полираната подова настилка. Така предпочиташе да го наричат. — Яхтата изглежда впечатляващо.

— Напълно. — Резкият му йоханесбургски акцент окастри думата. Метна шапката си върху близкия бюфет от тъмно дърво — безумно скъпа африканска мебел, с която се беше сдобил на търг миналата пролет. На шапката му пишеше: ДЕЙСТВАЙ, ПРЕДИ ДА СИ РАЗМИСЛИЛ.

Влезе в кабинета, затвори вратата и отиде до бюрото. Естествено, че яхтата изглеждаше впечатляващо: иначе какъв беше смисълът? Рубен ван дер Мейде вечно се стремеше към възхищението на околните. Все пак беше бог и очакваше от народа си да се отнася с него подобаващо.

Включи макинтоша, чудейки се дали най-накрая е получил отговор за азиатския вариант. Във входящата кутия имаше едно непрочетено съобщение от подател, чийто имейл адрес не му звучеше познато, и Рубен щракна лениво с мишката, отпускайки се назад в кожения стол. Зад гърба му се ширеше неописуема панорамна гледка към океана.

„Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.“

Рубен закова недоумяващ поглед в съобщението. Приведе се напред. Стана и отвори вратата.

— Маргарет!

Госпожица Дженсън мигновено изникна в коридора.

— Слушам, господин Ван.

— Къде е Жан-Батист?

Маргарет бързо се овладя. Нямаше жена, която да не копнее по Жан. Не и без гузна съвест, понеже делата му бяха повече от потресаващи. Знаеше, че и французинът е не по-малко студен и безкомпромисен от началника й, но поне тайнствеността му отиваше. Открай време го имаше за неизвестна величина.

Рубен използваше пълното му име само когато нещо не беше наред.

— Не съм го виждала — отвърна Маргарет. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Рубен захвърли добрите обноски.

— Сериозно ли си въобразяваш, че въпрос, изискващ намесата на Жан-Батист, може да е по твоите възможности?

— Извинете, аз…

Рубен затръшна вратата.

Съобщението беше просто нечия представа за шега. Но как беше успял този някой да се добере до личната му поща? Само тесен кръг от хора бяха допуснати толкова близо: Жан-Батист и шепа избрани клиенти.

Колкото и да се мъчеше да усмири надигналите се опасения, сърцето щеше да се пръсне. Туп, туп, туп.

Мамка му. Ничия власт не се простираше по-надалеч от неговата. Тържеството щеше да мине благополучно, а после щеше да се заеме с издирването на майтапчията, дръзнал да се меси в бизнеса му. Бизнес — точно това си беше. А той самият беше бизнесмен. Всичко сторено до тук… Всичко беше за пари. В резултат на това сега се къпеха в пари. Нямаше намерение да подхваща морален монолог, за който така или иначе не вярваше да намери материал. Съвестта беше за женчовците — не и за него.

Този път потърси Маргарет по интеркома. Не желаеше да понесе отново недобре прикрития й възторг от поредната изникнала драма.

— Намери ми момиче — нареди той. — И по-живо.

Едно-единствено нещо можеше да му помогне точно в този момент: добра свирка.