Виктория Фокс
Островът на изкушението (57)

55

Лори

 

Лори не беше стъпвала в „Трес Ерманас“ повече от три години. Едва позна стария салон.

Като за начало кипеше от дейност. Надничайки през някога мръсните прозорци с очакване да зърне онези позабравени сладникави цветове, познатата пустош, Анита, може би чоплеща ноктите си на празния тезгях, или пък Роза в задната част с цигара между два пръста, остана като попарена. Клиентите се прескачаха един друг. Две непознати жени на нейна възраст като че ли овладяваха положението. Интериорът беше съвършено различен, в старинен стил, придаващ топлота и уют на помещението, но и осезаема изтънченост, липсвала в предходното му превъплъщение.

Не се беше връщала тук от деня, в който бе срещнала Жан Моро.

Лори не вярваше в духове, но на това място чувстваше присъствието им от всички страни.

Очуканата табела „Трес Ерманас“ вече не загрозяваше фасадата. На нейно място беше окачен семпъл надпис „При Мария“.

По устните й се изписа усмивка. За пръв път споменът за майка й, й носеше спокойствие.

Почука колебливо на вратата на Тони. Омар спеше сладко в количката и Лори го полюшна, настръхвайки в очакване на свадливите разпоредби на мащехата си или на досадливото кудкудякане на Анита и Роза, и когато дълго време никоя от мързеланите не отвори, предположи, че и баща й го няма.

Ненадейно обаче вратата се отвори.

Татко й изглеждаше променен, по-спретнат и здрав на вид. Последният им разговор бе протекъл гневно, но още от пръв поглед се увери, че и той съжалява за лошите думите.

— Здрасти, татко.

Тони не можеше да отлепи очи от Омар, който вече се беше разбудил и оглеждаше непознатата обстановка с любопитни сини очички, размахвайки пухкави юмручета.

Баща й остана безмълвен и Лори реши да вземе нещата в свои ръце.

— Може ли да влезем?

— Да — каза той, отстъпвайки назад. — Разбира се, че може, разбира се, как иначе?

В къщата царяха чистота, подреденост и спокойствие — нетипични за доведеното й семейство неща.

— Къде е Анхелика? — поинтересува се Лори, настанявайки се на кухненската маса. Всичко й се струваше умалено, сякаш тя самата беше пораснала.

Тони им приготви по нещо за пиене. Личеше си, че се притеснява в стремежа си да се представи добре.

— Анхелика не е тук.

— Така ли? — Лори извади Омар от количката и го гушна.

— Да. — Кратка пауза. — Ходи ли до салона?

— Минах на път за насам. Нямам думи. Прекрасно е.

— Благодарение на теб — отвърна Тони, сядайки на масата. — Анхелика не можа да го понесе. — Месестите ръчички на Омар се протегнаха към дядо му. — Все не й даваше сърце да се зарадва на успеха ти. Завиждаше ти. Особено заради упадъка на собствените й дъщери.

Лори се намръщи.

— Анита и Роза вече не работят там?

Тони въздъхна.

— Има много за разказване, Лори. След като ти си тръгна, двете изоставиха „Трес Ерманас“. После Роза забременя от едно местно момче. Сега живее в Гласъл парк с близнаците си и чака трето. Анита — лицето му видимо се помрачи — реши да тръгне по твоите стъпки. Скимнало й беше, че името ти ще й отвори вратички в модния бизнес.

— Е, стана ли?

Тони погали като хипнотизиран бузката на бебето.

— Кое да стане?

— Проби ли?

Тони се отдръпна, сякаш не искаше да замърсява Омар с грозната си история.

— Анита се хвана с лоша компания. Залови се с долнопробна работа, незаконна. Обещали й бяха, че е за добро, но… — Не довърши изречението си. — Друго не знам. Не общуват с мен, откакто Анхелика си тръгна.

— Анхелика си е тръгнала? — учуди се Лори.

— Всъщност аз я помолих.

За момент в душата й се възцари мимолетен, затова още по-ценен момент на чиста радост.

— Спречках ме се — обясни Тони — заради бременността ти. Разказах й за положението ти, когато се върнах от Испания. Бях объркан и ядосан, Лори, но най-вече разтревожен. — Проучи лицето й с надежда. — В ей такива моменти едно момиче се нуждае от майка си, не от баща си… какво знаех аз? Анхелика изрече някои непростими неща, абсолютни глупости, за които не можех да й простя. Нямаше начин да живея под един покрив с нея.

Не я беше грижа що за отрова е избълвала по неин адрес мащехата й.

— Как реагира, като я помоли да си тръгне?

— Умоляваше ме да не я гоня, но аз не щях и да чуя. И не само заради ужасните думи, но и защото „При Мария“ вървеше толкова добре, а тя все гледаше да потъпче успеха ни. Това ме накара да проумея, че никога не се е интересувала от желанията ми, не я беше грижа за мен.

— Съжалявам да го чуя, татко.

— Недей. Аз съжалявам. — Очите им се срещнаха. Погледът му говореше по-красноречиво от думите. — Научих урок, който е трябвало да науча отдавна.

Тя погледна към Омар.

— Искаш ли да го прегърнеш?

Лицето на Тони се озари. Лори му подаде детето, наблюдавайки вглъбения поглед, с който баща й изучаваше изпълненото с любопитство изражение на малкото си внуче.

Двамата се спогледаха усмихнати, преливайки от любов към новия живот помежду им. Усмивката на Лори прерасна в звънлив смях, а с него заседналата в гърлото й буца се пръсна на зрънца облекчение.

 

 

Прибра се вкъщи на свечеряване. Лексусът на Максимо беше паркиран във входната алея наравно с друга кола, която не разпозна.

— Макс? — Лампите в коридора бяха изключени и единствената светлина идваше откъм всекидневната. Извади Омар от количката и тръгна към стаята.

Максимо седеше на дивана с някаква жена. Изправи се, когато Лори влезе, сякаш го бяха спипали в крачка, макар че ако се съдеше по външния вид на непознатата, посещението й беше с официална цел. Гостенката имаше тъмнокестенява коса и беше кръстосала елегантно колене в тясната си виненочервена пола.

Панически страх последва първоначалния шок на Лори.

Ребека Щутгарт.

Жената, авторка на гнусните писъмца. Тук, в дома й.

— Какво става тук? — попита студено Лори.

Очите на Ребека отскочиха към Омар и по лицето й незабавно се изписаха нежност и желание, а в главата на Лори наедря мисълта: „Тази иска бебето ми. Иска да ми отнеме бебето.“

— Каква работа имаш в дома ми?

Омар се разплака.

— Трябва да поговорим. — Ребека стана от дивана. Погледът й непрестанно се връщаше на бебето и Лори го притисна още по-силно към себе си. В паметта й изплува споменът за тъжното признание на Жан.

„Двамата с Ребека от години се мъчим да си направим дете… Не мога да имам деца…“

Думите излетяха от устата й, преди да е имала шанс да ги обмисли.

— Настоявам да напуснеш къщата ми. Не те искам тук.

Максимо се намеси, изумен от изблика й на гняв.

— Скъпа, не постъпваш ли малко…?

— Как? Майчински? Нямаш представа на какво е способна тази жена. Не искам да припарва до сина ми. — Лори отстъпи назад, опитвайки се да успокои разплаканото бебе. — Изпраща ми писма. Страховити, ужасяващи писма.

Ребека свъси вежди.

— Не знам за какво говориш.

— Не се прави на невинна. Знам, че си ти.

— В какво ме обвиняваш?

— Излизай. И да не си помислила да се връщаш.

— Няма да изляза, докато не ме изслушаш.

Лори подаде пищящото дете на Максимо.

— Занеси го горе — нареди му, преценявайки, че той е по-малкият от двата дявола. — И ми обещай, че няма да го оставяш сам дори за секунда.

Още щом Максимо тръгна по стълбището, Лори се обърна настървено към жената.

— Каквото имаш да казваш, Ребека, казвай го по-бързо. След това те искам надалеч от мен и сина ми.

Ребека й отвърна със същия войнствен тон.

— Лори, знам, че Омар е негов син.

 

 

— Сериозно ли си въобразяваше, че няма да разпозная чертите му? Омъжена съм за него от десет години — хиляди пъти съм си представяла как би изглеждало детето му. И то с такива подробности, че в момента, в който видях момченцето ти, разбрах без капка съмнение, че е на Жан.

Лори беше преспала с женен мъж. За пръв път ставаше съпричастен свидетел на опустошителните последици от егоизма й. Седна на дивана с пораженска вялост.

— Съжалявам за постъпката си — заяви дрезгаво. — Грешно беше от моя страна. Повярвай ми, вече съм се убедила.

Извинението й беше последното, най-тежко доказателство, самопризнанието, което потуши и последната искрица надежда в душата на Ребека, а това я съсипа. Сведе глава и шийните й прешлени изпъкнаха по-бели от крайбрежни камъчета.

— Нали знаеш, че двамата с него не можехме да имаме дете? — Изкиска се напрегнато, безрадостно. — Казах му, че причината е в него. Уверявах го, че той е дефектният, не аз. Пълна лъжа. Жан е способен да остави наследство, както сама си се убедила вече.

Лори не отвърна. В съзнанието й се задвижваха неразработени зъбни колела и бавно, стържейки набираха скорост.

— Затова не знае за съществуването на Омар — продължи сериозно Ребека. — В очите на Жан това е физически невъзможно.

Фактите започваха да улягат в ума й като гъста мъгла във влажно утро.

— Излъгала си го?

— Усещах, че го губя. — Гласът на по-възрастната жена прозвуча сопнато, отбранително. — Изплъзваше се пред очите ми. Хайде, Лори, не може да не си го изпитвала. Коварно отмъщение беше, признавам си. Но не беше редно само аз да страдам. С какво го бях заслужила? Затова го стоварих на неговата глава. Оплитах историята лъжа след лъжа, докато накрая стана невъзможно да я разплета. — Вдигна поглед. — Той си мисли, че Максимо е баща на детето ти, Лори. И защо не?

Случките от изминалата година започнаха да се нанизват една до друга, пренареждайки се в съвършено нова картина. Лори примига смаяно.

— Но аз се опитах да му съобщя новината — промълви под носа си. — Опитах да се свържа с него…

— А аз се постарах до него да не достигне и дума. — Ребека застана очи в очи със съперничката си. В гласа й нямаше нито нотка на разкаяние, което не изненада Лори. — Инструктирах доверениците си в „Ла Люмиер“ да не предават никое от съобщенията ти.

— Ами мобилният му, как така не е получил…?

— Наистина ли си толкова наивна? — Ребека се разсмя недоумяващо. — Щом е научил, директно те е изхвърлил от живота си. Най-вероятно е блокирал обажданията ти.

Звучеше напълно логично.

— Върнал ли се е?

— Жан никога не се връща. Вечно отсъства — в един аспект, или друг.

Лори намери ключа. Ребека беше ключът: още от самото начало. Посегна с разтреперани пръсти да го завърти, страхувайки се от неизвестното зад вратата, но твърдо решена да надникне.

— Къде ходи?

Съпругата на Жан се самообслужи с питие.

— По работа.

— Каква работа?

Алкохолът изчезна в бялото гърло на Ребека и следващите й думи прозвучаха така тихо и дрезгаво, че на Лори й се наложи да напрегне слуха си.

— Ти беше просто един номер…

— Моля? — приведе се напред недочула.

Клепачите на Ребека бяха червени и подпухнали, а в кървясалите й очи се четеше по-скоро съжаление, отколкото гняв.

— Ти беше просто един номер — повтори неканената гостенка. — Трябваше да си просто един номер. Поредната и нищо повече.

В съзнанието на Лори като сигнал за тревога примига. LA 864.

Когато Ребека позаглади полата си, Лори забеляза, че пръстите й треперят. Между стените на черепа й отекваше забързано шумтене като от пенливите води на планински водопад.

— Знаех за теб дълго преди да те срещна лично, Лори Гарсия. — Тя кимна, сякаш да натърти, че истината си е истина. — Беше идеална за целта. Жан търсеше латиноамериканка от доста време, клиентът държеше на тази подробност, и не щеш ли, появи се ти. Още като те видя за пръв път на пристанището с приятеля ти, Жан знаеше, че точно ти му трябваш. Ван дер Мейде също. Веднъж Рубен заведе двама ни с Жан до пристанището на Сан Педро с яхтата си. Тогава се случи. Съпругът ми има безпогрешен нюх. От пръв поглед реши, че ще си ти. Прати хората си да те проследят и да научат колкото се може повече за теб, а като се сдоби с информацията, ни заяви, че ти си отговорът. — Ребека сведе глава към пода, неспособна да погледне Лори в очите. — Жан научи за клетата ти мъртва майчица и за баща ти, и за доведеното ти семейство, за това колко си нещастна и как мизерстваш, за приятеля ти и брат му и изобщо колко отчаяно е положението ти. Колко силна нужда имаш от помощ. Помощ, която организацията ни можеше да ти подсигури.

Гласът на Лори излезе на пресекулки.

— Организацията ли?

— Вманиачи се по теб. И знаеш ли какво? Трябваше да се досетя още тогава. Толкова жени, толкова много беше преследвал през годините, но ти… ти беше прекалено различна, за да те пусне по каналния ред. Никой не е насърчавал страстта му към теб — нито аз, нито който и да било друг. Дълго време те следи под претекст, че е нужно да се увери дали наистина си подходяща, но аз си знаех, че не е само това. Искаше да те закриля. Каза ми, че си му напомняла на едно момиче от детството. А знаеш ли кое е най-тъжното? Това беше един от малкото пъти, в които съпругът ми склони да се отвори пред мен. О, повярвай ми, мъчила съм се да съединя точките. И кой ли от познатите му не е? Нещастно детство, отчуждени родители, плод на нежелана бременност, единствено дете… Но този път не успя да си наложи граници. Дойде твърде близо до теб.

— Но „Ла Люмиер“…

— Жан изпрати Десидерия Гомес. Боеше се за теб. На всяка цена трябваше да е на една крачка разстояние. А цената се оказа сурова. В крайна сметка изкушението се оказа твърде силно, за да му устои.

Лори се оплиташе все повече и повече в историята.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Ребека затъркаля чашата между дланите си.

— Опитвам се да ти кажа, че беше предвидено да родиш дете — обясни й, — но не това. Не Омар. — Говореше с премерен тон. — Планът беше да износиш бебето на двойка, която щеше да ти плати за него. Щяха да те направят богата. По-богата, отколкото си днес.

Лори зачака грандиозния финал на вица, а той не идваше, и точно затова избухна в смях.

— Испанска двойка — продължи разказа си Ребека, — едни от най-взискателните клиенти, които компанията някога е имала. Готови да платят цяло състояние. Но никоя жена не им се струваше подходяща, никоя не покриваше високите им изисквания… Докато не намерихме теб.

— Достатъчно. — Наслуша се на умопомрачените й дрънканици. — Време е да си ходиш.

— Чуй какво ти казвам! Предвидена беше да износиш тяхното бебе, Лори, за бога. Затова те намери Жан. От там тръгна всичко.

Лори се вкопчи в грешката й, издирвайки каквото и да било обяснение, само не и това, което чуваше.

— Не Жан ме намери — възрази трескаво, — а Десидерия.

Ребека удари чашата си в масата.

— Да не си глуха? Жан изпрати Десидерия. Преследва те още от онзи ден на пристанището!

Отчаяно търсеше начин да оспори думите й. Ала разказът на Ребека Щутгарт, някои части от него, някои елементи звучаха стряскащо достоверно.

— LA 864…

Не предполагаше, че е произнесла номера на глас, но Ребека кимна вяло.

— В крайна сметка наистина му роди бебе — промълви тихо. Едничка сълза се търкулна по бузата й. — Макар и не според плановете.

— Трябва да го видя — каза умислено Лори. — Не бива да оставям нещата така.

— Тогава ела с мен на острова.

— Не мога.

— Ще намериш начин. Разказах ти всичко, защото не мога да продължавам да живея в лъжа — за тайната на Какатра и за детето ти. — Пристъпи към нея. — Сега е твой ред. Трябва да му кажеш. Лично ти. На рождения ден на Рубен ван дер Мейде след месец.

Очите на Лори гледаха невиждащо. Вдигна ги към лицето на жената пред себе си.

— Държа да науча цялата история.

— И ще я научиш — обеща Ребека мрачно. — Но после няма връщане назад.