Виктория Фокс
Островът на изкушението (59)

57

Рубен се почувства по-добре още в момента, в който стъпи на сто и двайсет метровата си гордост. Непревземаемата плаваща крепост беше най-солидното свидетелство за върховното му благосъстояние и влиятелност. И имаше страшно впечатляващ вид.

— Дума да не става — потупа го ведро по гърба изпълнителният директор на голяма телевизионна мрежа, един от първите гости на борда, — абсолютна красавица е.

— Нали?

— Голям късметлия си, Ван дер Мейде.

— Шейсет години късмет.

— И още толкова те чакат, слушай какво ти казвам.

Гостите прииждаха на талази, прониквайки на яхтата като зараза. Рубен съсредоточи усилията си върху очакваната от всички персона: хладнокръвния, спокоен и невъзмутим предприемач, заработил милиарди и засенчил ги до един с десетократно повече пари и власт.

В една-единствена нощ от годината престижните особи влизаха в непривичната им роля на дребни риби. Отдавна беше установил, че се радват на тази рядка възможност.

 

 

Пищно обзаведеният декориран салон представляваше обширно полукръгло помещение, обсипано със светлини и изпълнено с преплетения звънтеж на учтиви разговори. Изтънченото съчетание на класически романтизъм и съвременни интериорни решения включваше дървени ламперии, традиционна камина, чиято полица красеше старинен корабен часовник — препратка към неустрашимите подвизи на Колумб и Да Гама, навяваща мисли за вълнуващи открития и несломим приключенски дух, — тъмен паркет, кръгли алуминиеви илюминатори, осветена тента и съвременна, семпла мебелировка, която придаваше на яхтата модерен завършек. Интригуващата композиция, предвидена да съпостави пряко миналото и настоящето, отразяваше представата на Рубен за самия него: верен на историята, но и неин съвременен творец.

На Стиви й призляваше, когато се сетеше с какви пари бе платил за всичко това.

Лори Гарсия седеше до нея. Хубавицата водеше дружелюбен разговор в блажено неведение за злините, обкръжаващи целия остров.

— С голямо удоволствие гледах „Сбогом, Вегас“ — отбеляза тя. — Първият ви съвместен проект със Зандър ли беше?

— Запознахме се на снимачната площадка.

— Видях те във Вегас на ревюто на „Фронтлайн Фешън“. Тогава още бях никой в бранша — побърза да добави. — Вероятно не си ме спомняш.

— Разбира се, че си те спомням — усмихна се Стиви.

Максимо Диас се присъедини към тях тъкмо когато яхтата се отлепи от брега с леко поклащане. Отдалечавайки се от твърдата земя, Стиви почувства с още по-голяма сила заплахата, дебнеща върху този плаващ затвор, понесъл се без посока по вълните. Звънтенето на кристала и глъчта от ведри гласове прикриваха като тежка завеса опасност, по-истинска и от чернеещите дълбини на океана.

— Леко плаване, дами — обади се бодро той.

— Да се надяваме — отвърна Стиви.

 

 

Аврора изпита отвращение при допира с потната длан на Рубен ван дер Мейде. Още при първото си посещение на Какатра се беше отвратила от здрависването с него, но този път направо й се повдигна.

— Шампанско — заповяда домакинът.

Отзова се тъмнокос келнер с латиноамерикански произход, облечен в бяло от глава до пети и някак познат — вероятно бивш модел. Рубен бутна изящния кристал с „Реми“ в ръката на Аврора.

Наслаждаваше се да го гледа как се гърчи, несъмнено изненадан, че дъщеричката е решила да се яви толкова скоро след смъртта на Шерилин. Смущението му й доставяше същата тръпка, както когато двете с Фара играеха като деца на „Смачкай буболечката“ край басейна. В очите й Рубен беше паднал по гръб тлъст бръмбар, размахващ безпомощно крачка във въздуха.

За нейна погнуса гадината пак докосна ръката й.

— Много се натъжихме, като чухме за майка ти — рече с театрална гримаса. — Шерилин беше прекрасна жена.

Шампанското имаше вкус на киселина в устата й.

— Благодаря ти — насили се Аврора. С престорена усмивка, най-правдоподобната, която съумя да извика, пристъпи нервно от крак на крак, усещайки студения допир на стоманата върху кожата си. Служителите на охраната бдяха със зорко око, но не си губеха времето по безобидни тийнейджърки като нея.

Да знаеш само какво съм ти намислила.

— Честит рожден ден — каза вместо това и вдигна чаша за тост.

Рубен вдигна своята.

— Ще отбележим повода бомбастично.

 

 

Енрике Маркес подмина лакирания до съвършенство малък роял, вдигнал поднос със златисто шампанско над рамото си. Гостите кръстосваха важно салона, вземайки си чаши, без да го удостоят с поглед, камо ли с благодарност: порцелановите им, напудрени фасони издирваха себеподобни със заучена лекота. Нямаха ни най-малка представа, че животът на всички им, до последния тузар, беше в негови ръце. Само да им загатнеше какво ги чака, до един щяха да му паднат на колене, просейки милост.

Колко съблазнителна мисъл! Енрике си представи устройството, скътано на сигурно в машинното отделение, и за хиляден път във фантазиите му изникна моментът на детонацията. Жалко, че щеше да е толкова мигновено… Щеше му се унищожението да продължи по-дълго, за да му се наслади пълно.

Поднесе шампанско на групичка жени, отрупани с диаманти. Един-единствен от скъпоценните им камъни би подсигурил прехраната на клетата му мъртва майка за цяла година.

На няколко пъти мярна гарваново черната й коса — веднъж дори златисто-черния проблясък на очите й. Трябваше да стои настрана. Макар и да се беше променил до неузнаваемост, не биваше да рискува разкритие. Лесно щеше да устои на изкушението. Все пак го беше тренирала добре.

Лори.

Зърна бронзовата й кожа на не повече от три метра разстояние — нежната извивка на рамото й, тялото, от което бе лишаван. Наблюдавайки как кавалерът й прокарва собственически ръка по талията й, Енрике стисна зъби с още по-каменна решимост.

 

 

Лори търпеше прегръдката на Максимо, понеже в очите на околния свят бяха двойка. Имаха си дете. Бяха лудо влюбени.

— Как е малкият? — поинтересува се Стиви. — Голям е красавец с тези сини очи.

Усмивката на Лори поувехна.

— Същинско ангелче е — отвърна любезно. Илюминаторите, опасващи цялото помещение, предлагаха изглед към златната ивица на отдалечаващия се островен бряг, от който неотдавна бяха отплавали. — Двамата със Зандър искате ли деца?

Стиви тъкмо отвори уста да отговори, когато съпругът й изникна до нея.

— Лори, Максимо, запознайте се със Зандър Джейкъбсън.

— Приятно ми е. — Зандър протегна ръка и Максимо я стисна ентусиазирано.

— Тъкмо разправях на Стиви с какво удоволствие изгледах съвместния ви филм — каза му Лори.

— Определено постави началото на нещо специално — отбеляза той и Стиви го целуна по бузата.

На Лори й се прииска и нейният живот да беше толкова спретнато подреден. Любов, брак, семейство. Стиви и Зандър бяха щастливи заедно. А тя самата как успя да се оплете в такава мрежа от невъобразими интриги?

Погледът й обходи бегло салона, дирейки напразно: сляп за всяко друго лице, освен за това на спасителя й.

 

 

На брега на Какатра Маргарет Дженсън гледаше как грамадната яхта се плъзга тихо към необятния, син океан. Беше изпълнила заръката на господин Ван да покаже сина си пред гостите му — да представи малкия наследник.

Обърна се към къщата. Побиха я тръпки въпреки благоуханната топлина, с която я обгръщаше вечерта.

— Студено ли ти е? — Ралф вдигна личице към нея, спретнат като приказен граф в ушития по поръчка костюм.

— Не, миличък — излъга го майка му. — Хайде, да влезем вътре.

Ралф тръгна пред нея, изкачвайки с видима трудност масивните каменни стъпала. Маргарет поспря, отправяйки поглед към океанската шир и обречения кораб, отплавал на последното си, гибелно пътешествие.

Проклет да си, Рубен!

Ако не беше такъв себичен, бездушен използвач, нямаше да й се налага да прибягва до такива крайни мерки. Собственият й син я мислеше за икономка, прекарала беше целия си живот в миша дупка, понеже й липсваше класата, угодна на милиардер като господин Ван, който можеше да си купи всяка жена и го правеше без угризения.

Не й беше оставил избор. Господин Ван заслужаваше да умре. А онези хора…

Тя преглътна. Онези хора бяха причината да се заеме с този бизнес. И те бяха не по-малко покварени, и те се възползваха от наивността на момичета от цял свят. Денят на Страшния съд беше настъпил.

Маргарет влезе в призрачния вестибюл, потопен сякаш в атмосферата на погребален дом. Ралф я привика от горния етаж да гледат заедно яхтата, понеже оттам се виждало по-добре.

 

 

Зандър съзнаваше, че пресушава чашите прекалено бързо. В същото време ефектът от близостта до Жан Моро беше напълно предвидим. Обливаха го топли и студени вълни, сърцето му препускаше. Дали Жан щеше да му се зарадва? Дали щеше да го поздрави сърдечно като стар приятел? Все пак Зандър беше взел решението да се отдръпне. Жан му влияеше пагубно. Жан влияеше пагубно на всекиго.

Преструваше се, че бръщолевенето на Максимо Диас му е интересно.

— Много бих се радвал да работим заедно — изтърси Максимо. — Защо не седнем да го обсъдим някой път?

Зандър не беше нов в занаята. Гаврътна последното си шампанско.

— Ще кажа на агентите ми да се свържат с твоите.

Винаги така се измъкваше.

 

 

Малоумникът, който беше пропуснал да обнови списъка с гостите, щеше да бъде най-безцеремонно уволнен още призори. Рубен живееше с убеждението, че никой от семейство Наш няма да присъства, и това го устройваше. Защо тогава не го бяха осведомили, че Аврора Наш е решила да се яви?

„Един от тях съм.“

Съобщението го измъчваше денонощно. Включил усмивките, любезния смях и поздравите на автопилот, Рубен скришом се потеше като дванайсетгодишно хлапе, попаднало в бардак.

Ако наистина Аврора го беше изпратила, най-лошите му страхове се потвърждаваха.

Съпругата на един сенатор съумя да го целуне и по двете бузи, без да го докосне нито веднъж. По време на ритуала лицето на Рубен придоби гримаса, далечно подобие на усмивка.

Някой й беше подшушнал на ушенце. Откъде иначе ще знае?

Научеше ли кой е, кълнеше се Рубен, ще се търкалят глави.

 

 

Енрике Маркес занесе подноса си в камбуза и стоически зачака платата с ордьоври насред хаоса от бясно препускащи и крещящи готвачи. Потните им лица се губеха зад облаци бяла пара. Темпото им на работа беше умопомрачително и Енрике се замисли на що за безсмислена гледка става свидетел. След по-малко от три часа всичките до един щяха да са храна за рибите. Приготвените с толкова усърдие кулинарни шедьоври щяха да се разхвърчат на милиарди парчета, мусът от омари и хапките от сепия щяха да се завърнат в родните дълбини. Бум — и край. Масово изтребление.

Канапетата бяха готови, дребнички творения, отнели часове педантичен труд, а обречени да изчезнат за части от секундата в лакомите гърла на богатите и привилегированите. Енрике получи плато с пушена сьомга — фините като хартиен лист резенчета образуваха роза, чиято сърцевина представляваше топчица сочен хайвер. Той го вдигна над рамо и се изнесе от кухненската врява. Качи се по тясното стълбище и влезе в салона.

Лори я нямаше никъде. Енрике се скастри, задето си беше позволил да погледне. Ами ако го видеше? Трябваше да си държи главата наведена, иначе всичко щеше да е било напразно. Закотви поглед в паркета и се съсредоточи.

Планът беше съвършен.

Познаваше този тип плавателни съдове като дланта на ръката си. Яхтата на Ван дер Мейде беше оборудвана с шест прикрепени към кърмата спасителни лодки, които се спускаха до водата чрез система от скрипци и въжета. В полунощ, когато беше предвидено Ван дер Мейде да получи подаръка си пред публиката — двестагодишна бутилка бренди, попаднала в корабокрушение на път към двореца на някой си крал, понастоящем най-скъпото питие в цял свят, — Енрике щеше да се промъкне в задната част на кораба, до свалената платформа на кърмата. Оттам щеше да се качи в една от лодките, да се спусне в бушуващия океан, и след трийсетина минути, когато вече наближаваше брега…

Щрак.

Бум.

Дори някой да го видеше, че се измъква, щеше да е твърде късно да предприемат каквото и да било. Изтребление. Съвършенство.

Двете понятия почти се припокриваха в съзнанието му.